Честно казано, надявам се да нямаме още поводи за награди, защото зад тях стоят огнени бедствия и много тежки моменти, твърди Васил Димов

Средата на юли 2024 г., температурите гонят 40 градуса. Огън лумва във вилната зона на село Отец Паисиево, изгарят къщи, евакуират хора. Пламъците се разрастват, горят на 9000 дка и плъзват към Пролом, Мраченик и Баня.

Над 300 души – пожарникари, военни, горски служители и доброволци, гасят

Няколко дни по-рано пожар избухва край Михилци и Иван Вазово и настъпва към Песнопой и Хисаря. На 20 юли огън обхваща труднодостъпната местност Беклемето.

На всички тези места хеликоптери помагат при овладяване на бедствието, а пожарникарите са на терен денонощно. На два пъти горя и сметището край Цалапица.

И това са само част от големите пожари, белязали Пловдивска област през миналата година. Всички се разминаха без жертви и сериозно пострадали, макар щетите да бяха големи. И станаха причина старши комисар Васил Димов, който оглави регионалната дирекция през февруари, да получи отличието "Пожарникар на годината".

"Аз приемам този приз като оценка за цялостната дейност на дирекцията в Пловдив, тъй като зад постигнатите резултати стоят всички професионалисти, с които имам удоволствието да работя", каза той, след като получи наградата от вътрешния министър Даниел Митов.  

Дни по-късно сподели пред "24 часа", че всъщност не се стреми към нови отличия. "Честно казано, надявам се да нямаме още поводи за награди, защото зад тях стоят огнени бедствия и много тежки моменти", обясни той.

43-годишният Васил Димов е роден в Батак, в рода му няма пожарникари и не е било детската му мечта да стане огнеборец. След средното си образование решил да кандидатства в Академията на МВР, защото обича предизвикателствата. Тогава разбрал, че има висше образование в областта на противопожарното дело, и така се насочил към тази професия.

След дипломирането бил назначен в Пазарджик. Първият сериозен пожар, на който го изпратили, бил в Драгор.

"Гореше някогашно промишлено хале, беше много задимено и всички, които влязохме вътре, се загубихме. Беше истински лабиринт от малки клетки, чиито прегради бяха изпочупени, и ходехме по една педя стъкла. Те почти моментално нарязаха шланговете, а от дима нищо не се виждаше.

А и Б на нашата професия е, че влизаме с
разузнавателни въжета

или се движим по шланговата линия, тъй като по нея можем да излезем – нещо като белите камъчета на Хензел и Гретел. Тогава беше трудно и за най-опитните колеги и после си мислех, че не е много справедливо да ми се случи точно такъв първи пожар", усмихва се Димов.

След това бойно кръщение преодолява следващите изпитания по-лесно, изгражда мисленето, че работата на огнебореца е първо да помогне и после да се ангажира емоционално, но пожарите с жертви и сериозно пострадали не може да забрави.  

"Тежко е, особено когато става дума за млади хора, а и ние работим не само по пожари, помагаме при катастрофи, има тежки случаи."

Вече в Пловдив, той отчита огромната натовареност и акцентира върху една невидима за обществото страна от работата на огнеборците.

"Всички знаят за големите пожари край Михилци, Отец Паисиево и Кърнаре, където бяха насочени основните ни ресурси, но в същото време на денонощие имаше по 30-40, дори 50 други произшествия, а там също бяха застрашени хора и имущество и трябваше да реагираме. Натоварването беше изключително голямо", описва Димов. И допълва, че

често природата не е с огнеборците – те правят
просеки, но духва вятър и всичко започва отначало

В такива случаи най-важна е добрата координация – гори на огромен терен, гасят 300 души, не всички са професионални огнеборци и е от ключово значение да бъде създадена добра организация. Васил Димов не познава чувството на паника, знае, че с колегите винаги ще се справят. "Имаме един израз "Няма незагасен пожар", въпросът е да го направим бързо и с минимални рискове и щети."

На въпрос как при 40 градуса жега и бушуващи пламъци човек обува тежките кубинки, слага пълно снаряжение и тръгва да гаси, той отговаря: "Ето затова са толкова високи изискванията към пожарникарите – не само за физическа, а и за психическа издръжливост.

В критични ситуации адреналинът помага, но от всеки пожарникар не става. Тази професия носи истинско удовлетворение. Иначе, ако човек иска да забогатее, трябва да се насочи към някое друго поприще.

Винаги се изумявам от хората, преживели трагедия, но намират сили да ни благодарят",

споделя шефът на пловдивските пожарникари. Вероятно затова никога не си е казвал: "Край, повече не мога, ще си потърся работа сутрин от 9 вечер до 6."

Реагира с търпение и когато хората търсят пожарната, защото са ги нападнали рояци пчели, котки бедстват по високи сгради или пък в някоя къща се е вмъкнала змия. "Винаги помагаме, но нека хората да знаят, че не можем да решим всички проблеми.

Изваждаме влечугото и после какво го правим – нямаме терариум, нито пък сме обучени да гледаме змии", казва Васил Димов.

Съпругата и двете му деца – момче, на 14 г., и момиче, на 2 г., приемат с любов и търпение отсъствията му от вкъщи и ситуациите, в които се изнася на работа "като на пожар". Жена му е логопед и макар също да е натоварена, успява да балансира със семейните задължения.

Димов релаксира с риболов и четене. Обича да е на язовир с въдица в ръка, но още повече – малките високопланински рекички. Пожелава си повече време, в което да е с книга в ръка.