В миналото у нас мерките срещу поскъпването често се провалят и водят до глад и дефицит

В българската история има много опити за регулиране на цените на хранителните продукти на държавно ниво. Като изключим един неголям период на стопански възход след Освобождението, за който хората задълго ще си спомнят като за "златен век", у нас постоянно се е водила битка срещу покачването на цените на основните храни. Ситуацията е парадоксална, защото в онези години България е главен производител точно на такава продукция, и със своите природни дадености и трудолюбиво население е била начело в много отрасли на селското стопанство в Европа.

Но положението на потребителите у нас и тогава никак не е било за завиждане. Ето един документален разказ на софиянец отпреди сто години: „На пазаря, сган користолюбци, и евреи и язичници, мамят и грабят те по всички посилни начини и достъпни тям средства: стари яйца за пресни, бито сирене за маслено, смесено масло за чисто, скълцана керемида за червен пипер, козина за вълна, мокра вълна за суха, гнила стока за здрава. Отиваш на магазина при продавач – излиза обирач. И той, както почти всички, лъже с цена, с качество, с теглилка. Ограбва те под форма на търговия."

Иначе още през първата половина на ХХ век в България са правени няколко сериозни опита за въвеждане на държавна регулация в тази сфера, особено в периоди на икономически кризи и военни конфликти. Последствията от тях обаче не винаги са били задоволителни, а често и даже са влошавали положението на хората. За първи път у нас такива действия са предприети в годините на Първата световна война. Тогава военновременните мерки на българските правителства включват въвеждане на максимални цени за основни хранителни продукти като хляб, зърно, месо, захар и олио. Създават се и специални държавни хранителни бюра, които да регулират разпределението на най-важните стоки. В същото време, с цел да се избегне спекулата, се въвеждат и строги ограничения върху износа на храни.

Явно и тогава българите са разчитали прекалено много на институции, а не на собствените си усилия да отстояват правата си, защото от началото на 1914 г. започва трескаво изграждане на държавни органи за контрол на цените. Идеята е чрез тях да се регулира стопанството, за да се пресекат или поне ограничат възможностите за спекулации, свързани с цените и снабдяването на населението с продукти от първа необходимост. Израз на такава политика е и създаденият през февруари 1915 г. Комитет за обществена предвидливост (КОП). Вероятно той не успява да си свърши работата, защото само година по-късно, след включването на България във войната, се създава нов регулационен орган - Централен комитет за стопански грижи и обществена предвидливост (ЦКОП). Според сполучливото сравнение на един автор, ЦКОП представлява "своеобразен малък стопански парламент", защото той се състои от 18 народни представители от всички парламентарни групи в ХVІІ обикновено народно събрание. Но няколко месеца след създаването на ЦКОП става ясно, че неговата съдба ще бъде същата като тази на предшественика му.

Любопитното е, че според стопански историци основната причина за провала на опита на държавата тогава да вземе в свои ръце контрола на икономическите отношения се крие в самото поведение на българските управляващи. Според свидетелства от епохата усилията на комитета да се справи с увеличаващите се стопански проблеми в България се натъкват на неразбирането и дори противодействието не само от страна на местните власти , но и на Министерския съвет, Военното министерство и Главното командване на армията.

През 1917 г. положението на фронта и в тила трайно се влошава и се оказва, че специалните държавни институции отново са парализирани. Затова се посяга към изменение на Закона за стопански грижи и обществена предвидливост и през април 1917 г. е учредена Дирекция за стопански грижи и обществена предвидливост (ДСГОП). Тя вече е в състава на Министерството на войната и е под прекия надзор на Министерския съвет и с нея става безпощадно ясно, че голямата грижа на българската държава е осигуряването на снабдяването на армията.

В резултат на всичко това в градовете настъпва страшен глад. Властите въвеждат купонна система за хляба и други основни продукти, но това не успява да реши напълно проблема. Особено тежка е зимата на 1917 - 1918 г., когато се наблюдават бунтове и масови недоволства заради липсата на храна. На протест се вдигат хиляди - повечето жени, защото мъжете са на фронта, от Стара Загора, Ямбол, Сливен, Бургас, София, Пазарджик, Пловдив, Плевен, Видин, Ловеч и десетки други градове и села. Избухват стихийно, като в някои градове продължават по 2 - 3 дни. На редица места по време на вълненията се разграбват складове с реквизираните храни, мазетата и скривалищата на спекулантите. Правителството се справя с "Женските бунтове" с помощта на войскови части и много от участниците и инициаторите са арестувани.

Намалени са хлебните дажби на 200 - 300 г, а за войниците - на 600 г. Гладът и болестите взимат жертви, като в някои райони смъртността се увеличава с 350%. Ситуацията изисквала незабавни решения и правителството излиза с манифест "Към българския народ", в който се подчертава, че това бедствие "може да погуби всички, да погуби България". През ноември 1918 г. министър-председателя Т. Теодоров е принуден да се обърне към американското правителство за спешна хуманитарна помощ. Накрая от Продоволствената администрация, ръководена от бъдещия президент Хърбърт Хувър, България получава 22,6 млн. тона брашно срещу 5 млн. долара, които представляват 42% от цялата златна наличност в БНБ, но така гладът до голяма степен е преодолян.

Тогава се въвежда и Закон за борба със спекулата. Той налага строги санкции срещу търговци, които продават на цени, по-високи от определените от държавата. Но и след края на войната през 1918 г. положението остава тежко заради последиците от военните действия и наложените на България репарации. Затова по мнението на специалистите общата оценка на дейността на българската държава по военновременното регулиране на икономиката по време на Първата световна война не може да бъде положителна. А през 1925 г. либералният автор Кирил Попов също отбелязва, че след войната са настъпили "ненормални" стопански времена. При тях законът за търсенето и предлагането и конкуренцията не е в състояние да осигури нормални цени и това предизвиква бедствия за "цели обществени класи граждани консуматори". Във времето между двете световни войни икономиката на света, особено развитите държави, преживява непознат до този момент катаклизъм, известен като "Голямата депресия". Когато световната икономическа криза удря и България, държавата отново се намесва в ценовата политика. Въведени са временни фиксирани цени на хляба и брашното, а също и държавно регулиране на изкупуването на зърно с цел стабилизиране на вътрешния пазар.

Някои ситуации от онези години имат своите паралели и с настоящето. Към началото на юни 1927 г. цената на хляба в София е фиксирана на 9,80 лева за килограм бял хляб, 8,50 лева за черен хляб и 8 лева за килограм от типа народен. Софийските хлебари обаче престават да произвеждат достатъчно хляб. Те обясняват, че не са в състояние да продават хляба на определените цени, защото брашното е поскъпнало. И така няколко пъти, докато се постигне исканата от тях цена, а в замяна са поели задължение да произвеждат поне 10% от най-евтиния вид, за да има и за градската беднотия. Много скоро обаче става ясно, че не изпълняват ангажимента си.

Но гражданската съпротива срещу нередностите е вяла и показва, че потребителите и тогава са били доста инертни. Столичният комисар по продоволствието К. Цицелков през 1929 г. отбелязва: „гражданите в повечето случаи на констатирани нарушения от страна на хлебарите или касапите отбягват да засвидетелстват с подписа си акта на нарушението".

В края на 30-те години България вече е сред богатите страни в Европа, като по БВП на човек изпреварва редица държави. Но заради избухването на войната отново се налага засилване на държавния контрол върху стопанството. Израз на тази политика е Законът за ограничаване на спекулата с хранителни продукти от 1939 г., като основната цел отново е да се предотврати рязкото поскъпване на основните стоки. Въвеждат се и държавни квоти за производство и продажба на някои продукти.

Започва и налагането на "картна система" за някои храни - основно хляб и захар. Терминът идва от раздаваните специални карти, с които държавата определяла колко хляб, захар, месо, брашно и други стоки се полагат на човек за даден период. Особено по време на бомбардировките често тези дажби са били недостатъчни и много хора се принудили да се обърнат към черноборсаджиите, при които имало всичко, но на баснословни цени.

След войната още през 1945 г. от новото комунистическо правителство у нас е въведена купонна система с цел централизирано разпределение на храните и контрол върху потреблението. През 1946 г. е създаден и "Централен ценов институт" за подобряване на снабдяването, намаляване на цените и борбата със спекулата и черната борса.

В тези години на ужасна следвоенна оскъдица решението е просто - всеки гражданин получава купони за различни стоки (хляб, месо, мляко, захар, олио, дрехи и дори въглища), а определени държавни магазини продават тези стоки само срещу съответния купон. Въведени са фиксирани дажби - хлябът е строго нормиран, като на човек се полагат около 200 - 300 грама дневно. Разбира се, купоните не са безплатни - те само дават право да се купят стоките на държавно регулирани цени, но истината е, че хората нямат и пари. А така се заражда и търговията със самите купони, които не са били еднакви. Срещу голяма сума е било възможно „на черно" да си купиш "ТФР" - купон, предвиден за тежкофизически работник, на който се полага по-голяма дажба хляб. Да не говорим, че самият хляб още през войната, а и след нея, се произвежда от нискокачествени материали - "кюспе", "царевичак", "черен хляб" и т. н.

Допълнителна тежест в онези години се явяват и "мероприятията" на властта - национализация, насилствена колективизация, реквизиции и т.н., които отнемат възможността човек да си помага със собствено производство - важен начин за преживяване в предишните кризи. Но като цяло тази система все пак спомага за предотвратяване на масов глад, защото осигурява минимално препитание за всички.

Чак след 1952 г., с известна стабилизация на икономиката, купонната система е премахната и постепенно започва нормализиране на снабдяването. Въпреки това режимът на централно планиране остава, а дефицитът на някои стоки продължава и през следващите десетилетия в социалистическа България. През цялото време на социалистическия режим у нас държавата контролира цените на основните хранителни стоки като хляб, мляко, месо и захар. Тези цени са изкуствено поддържани ниски чрез субсидии, което осигурява достъпност на храните, но често води до дефицити. Следствие от тях са и проблемите с ниското качество на продуктите.

Скоро след промените - през 1991 г., тогавашното правителство, оглавявано от премиера Димитър Попов, освобождава цените от държавен контрол, което води до рязко поскъпване на хранителните продукти. В отговор на това премиерът отправя прословутата си фраза към гражданите: "За Бога, братя, не купувайте!".

Призивът няма почти никакъв ефект, затова пък в дългосрочен план освобождаването на цените води до хиперинфлация. В края на 1996 г. и началото на 1997 г. България преживя брутална икономическа криза, която довежда до рязко поскъпване на основните хранителни стоки. В опит да я ограничи, правителството на Жан Виденов също въвежда временни регулации върху цените на някои хранителни продукти, но това не дава никакъв резултат, да не говорим че дори хлябът изчезва от магазините. Ситуацията у нас се стабилизира едва след въвеждането на валутния борд през 1997 г. , и то въпреки че ценовите регулации постепенно са премахнати.

И накрая съвсем неотдавна - през 2022 - 2023 г. - също имахме държавна намеса в цените на хляба и горивата. В контекста на инфлационния натиск след пандемията и войната в Украйна българското правителство предприе мерки за субсидиране и временно замразяване на цените на някои стоки, особено хляба. ДДС за хляба беше премахнат през 2022 г., което доведе до стабилизиране на цената му. В краткосрочен план това помогна на потребителите, но ефектът върху инфлацията и пазара остана спорен.

В заключение, държавната намеса в цените на хранителните продукти в България е давала временни резултати, но често е водела до изкривяване на пазара. Успешните примери обикновено включват временни субсидии или мерки за социална защита, но дългосрочната устойчивост зависи от по-широка икономическа стабилност. Затова и тези мерки често се оказват неефективни в дългосрочен план поради корупция, спекула и невъзможност на държавата напълно да контролира пазара.