След едно телефонно обаждане смела австралийка успя да организира бягството на състезателките и техните семейства точно преди да щракне капанът на ислямистите

Девет от десет жени на нейно място щяха просто да повдигнат рамене безпомощно и да се оправдаят, че нищо не могат да сторят. Та нали държавни служби с многомилиардни бюджети са се оказвали напълно безпомощни пред лицето на тиранични режими. Какво в такъв случай би могъл да стори обикновеният човек.

И все пак Мел Джоунс е точно от онези много рядко срещащи се хора на тази земя, които първо ще опитат и невъзможното, и чак след това ще признаят поражението си. По някаква невероятно щастлива случайност тя успя да изпълни на пръв поглед неизпълнимата мисия да спаси живота на 19-те момичета от националния отбор по крикет на Афганистан. И не само това, ами и техните семейства успяват да напуснат пределите на собствената си родина, въпреки че преди това са нарочени от талибаните и животът им виси на косъм.

Мисията по извеждането на националките по крикет и техните роднини много прилича на сюжет на някой от многобройните филми за Джеймс Бонд. С тази разлика, че организацията е направена не от обучен таен агент, а от бившата австралийска състезателка по крикет Мел Джоунс. За нея историята започва с едно телефонно обаждане до хотелската й стая, където се е самоизолирала по време на пандемията от Covid-19.

От другата страна на телефона е индийски журналист, който се надява да измъкне някакъв емоционален коментар от популярната спортистка относно тъжната съдба на състезателките по крикет от афганистанския национален отбор. Джоунс се оправдава, че не знае нищо по въпроса, но настоява да научи подробности и индиецът успява да я свърже с едно от момичетата, което само допреди няколко месеца е практикувало популярния в Афганистан спорт. Разговорът е твърде кратък, но Джоунс чува основното – талибаните са започнали да преследват жените, които са се осмелили да си поискат правото на нормално човешко съществуване. На мушката им най-напред попадат най-изявените спортистки.

„С баба пиехме чай, когато наш роднина влетя в стаята и обяви, че талибаните са се завърнали на власт. Шокът ме връхлетя изневиделица, не можех да мисля, не можех да се помръдна. Единствената мисъл в главата ми беше, че животът ми е в опасност", разказва пред BBC Фируза Амири. Веднага след като успява да се окопити, тя пали голям огън в домашното огнище, въпреки че августовското слънце навън щедро сипе жар. Амири унищожава всеки документ, който удостоверява принадлежността й към националния отбор по крикет. Най-накрая се разделя и с десетките си медали. Тъгата по съсипаните спомени е силна, но още по-силна е жаждата й за живот.

Дни по-късно нейната съотборничка Нахида Сапан е изправена пред още по-голяма опасност. Раздрънкана камионетка стоварва пред дома й група въоръжени до зъби талибани, които идват да я отведат завинаги. На вратата обаче се появява брат й, който успява да излъже новодошлите, че явно са объркали адреса.

„Чувах ги отгоре как крещят името ми. Заплашиха брат ми да го обезглавят, ако се опитва да ги лъже. След това се заканиха да се върнат отново в квартала и този път да отведат мен и всички останали момичета, които са си позволявали да спортуват на открито. В този момент осъзнах, че с предишния ми живот е свършено и трябва по някакъв начин да се измъкна от лапите на този ужасен режим", спомня си Нахида Сапан.

Именно тя успява да се свърже с индийския журналист, с който са си разменили контактите по време на международно състезание. Той от своя страна разказва историята на австралийката Джоунс , а тя, за щастие на всички замесени, се оказва жена с изключителна воля и ненадминати организационни умения.

Без да бие тъпана и да се жалва по медиите, двукратната световна шампионка набързо се заобикаля със сътрудници, които да се включат в спасяването на 19-те националки от афганистанския отбор по крикет. За рекордно кратко време са събрани парите, необходими за извеждането от азиатската страна на спортистките и техните семейства. След това са намерени и правилните хора, които да свършат работата. Но не липсват и критични моменти.

„Бяха ме поканили в телевизионното студио, за да коментирам важно състезание по крикет и в същото време трябваше да се погрижа за извеждането на едно от момичетата и неговите родители от територията на Афганистан. По едно време получих съобщение, че предварително платеното такси не чака на уреченото място. Така ми се наложи хем да коментирам, хем да пратя куп съобщения на различни хора, които от своя страна да пишат на други хора, за да уредим нов транспорт.

Към края на моето телевизионно съобщение получих известие, че всичко е наред и семейството вече е на пакистанска земя. На някого това може да му се струва малка победа, но за мен беше изключителен подвиг и си позволих да изпитам и гордост, и огромно щастие", усмихва се Мел Джоунс.

Безспорният й успех е пълната секретност, в която протича мисията по спасяването на около 120 бегълци от режима на талибаните. Истинско чудо е, че всички до един успяват да се измъкнат. Основната част от събраните от австралийците пари отива за вадене на фалшиви документи и визи. Останалата сума е похарчена за възнагражденията на афганистанските мъже, които са се осмелили да помогнат на жените.

„По пътя трябваше да преминем през осем контролно-пропускателни пункта и след всеки от тях си казвах, че на следващия няма да ни повярват. Лъжехме, че отиваме на сватба в Пакистан и че караме мама за медицински преглед. Гледаха ни подозрително, но ни позволяваха да минем. Късметът ни беше, че в онези дни режимът все още не беше затегнал хватката си върху цялата ни държава. Сега подобно бягство би било невъзможно. Когато минахме границата, се разплаках и за първи път си повярвах, че може и да се спася", разказва Фируза Амири. Три години и половина по-късно тя и съотборничките й излязоха отново на терена, за да изиграят демонстративен мач с австралийския женски тим. Засега само толкова, тъй като Световната федерация по крикет отказва да ги легитимира пред останалия свят, а сегашните шефове на Афганистанската федерация съвсем очаквано се правят, че женски национален отбор никога не е съществувал.

„Рано или късно ще ни позволят отново да се състезаваме на международно ниво и да защитаваме интересите на нашата родина, колкото и далечна да е тя за нас в този момент. Повече от година след бягството ни не смеех да изляза от новия си дом в Мелбърн, тъй като се страхувах от отмъщението на талибаните. Сега живея нормално, въпреки че често се обръщам назад, за да видя дали някой не ме следи на улицата. Ще се справя със страховете си, но няма да забравя всички онези момичета, девойки и техните майки в Афганистан, които изгубиха правото си да бъдат нормални човешки същества. Сърцето ми кърви за тях", казва Фируза Амири.