ПРОФЕСОРЪТ, КОЙТО ОТКАЗА ДА МЕ ИЗПИТВА

Срещнах го в НАТФИЗ през 1990 година. Професор Владимир Каракашев преподаваше руска литература.

Аз бях първи курс студент по театрална режисура и като всеки млад, наивен човек бях пълен със заблуди и предразсъдъци.

В онези години допусках грубата грешка да си изграждам предварително мнение за хората по онова, което съм чувал за тях. А за Каракашев бях чувал само лоши работи – комунистически цензор, маша на властта, спирал представления, забранявал пиеси...

Влязох в първата му лекция настроен враждебно – какъв е тоя цензор, дето сега ще ме учи на руска литература?

Първите му думи пред студентите бяха нещо като: „Вижте, аз нямам намерение да ви предъвквам банални анализи на произведенията на руските класици. Тия произведения ще си ги прочетете сами. Или няма да ги прочетете. Аз ще ви разкажа за живота на авторите. За причините да пишат такива неща. За мотивацията им. За копнежите им и разочарованията им. Защото там е ключът към произведенията им..."

И започна.

Няколко минути по-късно вече го слушах с удивление и възторг. Това, което разказваше, беше някакво чудо. Нещо, което не бях очаквал. Владо Каракашев се оказа човекът с най-модерното мислене в цялата театрална академия.

Не пропуснах нито една лекция при професора. От него научих за премеждията в живота на Достоевски, за комплексите на Гогол, за сложните отношения между Чехов и съпругата му – актрисата Олга Книпер. Владо Каракашев ми отвори очите за автори като Анна Ахматова, Осип Манделщам, Николай Ердман, Андрей Платонов, Иван Бунин.

Лекциите му не ми бяха достатъчни и всеки път оставах след часовете, за да му задавам въпроси. Той ми отговаряше с удоволствие и с прочутата си ирония, с която сякаш напомняше „не се вземайте насериозно".

В края на курса по руска литература дойде време за изпита.

Изпит като изпит – теглиш си билетче с въпросите и говориш, каквото си научил. Влязох, посегнах да си изтегля въпрос, но Каракашев ме спря. Каза: „Иво, не си тегли билет, аз нямам нужда да те изпитвам. Знам познанията ти и интереса ти към руската литература. Не е нужно тепърва да ми ги доказваш".

Взе книжката ми, написа ми шестица, без да ми зададе нито един въпрос и ми я върна.

„А сега да поприказваме за онова, което те интересува", рече. „За кой автор искаш да говорим?"

Говорихме почти два часа. За Гогол, за Булгаков, за Маяковски... За илюзиите и възторзите на тези автори. За личните им трагедии. Това беше най-великият изпит, който съм имал в живота си.

Няколко години по-късно научих, че професорът е болен.

Отидох у тях, той беше на легло. Тялото му беше безпомощно, но духът му беше жив. Същият ироничен, язвителен, безкрайно ерудиран човек.

Говорихме дълго, смяхме се... Уж аз отидох да му вдъхна оптимизъм, а се оказа обратното. Той ми даде опора, каквато винаги съм търсел в учителите си.

След няколко месеца, връщайки се от едно пътуване по света, разбрах, че си е отишъл. Погребението му минало тихо. Едва десетина човека отишли да го изпратят.

Медиите не го отразиха. Не знаеха кой е.

Аз обаче знам кой е.

Владо Каракашев е противоречива, но забележителна личност. Имаше много грехове (кой ги няма?), но и изключително красив ум, който продължава да ме вдъхновява.

Той ми отвори очите за причините, които пораждат литературата. За онези дълбоко лични подбуди, които са довели Гогол до „Мъртви души", Чехов до „Вишнева градина" и Булгаков до „Майстора и Маргарита".

Отиде си самотен.

Но аз продължавам да чувам гласа му.

И оная иронична усмивка, с която казваше:

„Не се вземайте насериозно"....

(от книгата "Моите вдъхновители")

*От фейсбук