Защо "добрите сили" хем се борят с лидера на ДПС-НН, хем тайно са привързани към него

Опитвам се да намеря актуално политическо изказване, което да не споменава Делян Пеевски, и се затруднявам. Неговият образ е неразривен акцент, той е обичайният “злодей”, отправна точка и фокус в делата, мислите, речите, целеполагането и партийната пропаганда.

До такава степен, че цели три формации за малко да запишат името му в новото правителствено споразумение, все едно е Юда Искариотски или Саурон.

Цял легион знайни и незнайни формации, фондации, институти, НПО-та изграждат своя образ, политика, доктрини, самото си съществуване подпират върху отрицанието на тази конкретна личност.

Без нея по-голямата част от менажерията губи смисъл и посока, настъпила е сякаш масова пеевизация.

По принцип политиката трудно функционира без враг. Трябва да има контрапункт, змей за убиване, омраза да разделя обществото, за да могат партийните водачи да се провъзгласяват за герои и спасители.

Не че Пеевски не е идеален персонаж и не че демонизирането му не бе постигнато блестящо чрез неуморни и последователни в своята ярост кампании. Проблемът е, че от първия протест срещу назначаването му за шеф на ДАНС преди 12 години досега, дори след като го вкараха в “Магнитски” редом с богати като Крез зловещи руски олигарси вездесъщият враг на българския прогрес не само че

не е позорно детрониран, унизен и изхвърлен

от центробежните сили на времето

- него медийни, площадни и политически бури дори не го разклащат.

Точно обратното, след всяка схватка излиза, че е надхитрил враговете - и свои, и чужди, и пак е отгоре. А това неизменно и все по-видимо подрива авторитета на “добрите сили”.

Спомнете си миналия май, когато “обичайният заподозрян” се срещна с посланиците на ЕС в България - “Свободна Европа” поиска, но не получи достойно обяснение за това “светотатство” от белгийските домакини на събитието. Припомням и мистериозния медал за особени заслуги, с който го удостои Украйна, оставяйки в неведение тукашните

обидени и възмутени инфлуенсъри

Сега си спомнете как на 9 декември 2024 г. главният прокурор поиска депутатския имунитет на Кирил Петков и същия ден ПП покани посланиците на ЕС уж за да обсъдят “драматичните събития не само в Грузия и Молдова, но и в Сърбия и в по-широкия Близък изток”.

Конфузът бе труден за преглъщане, същите дипломати, които охотно разговарят с водача на ДПС, целомъдрено отказват поканата на звездите от “Харвард”.

Заради тези и редица други демонстрации на непоклатимост от известно време насам неолибералната прослойка се споглежда с тревога и пише: #Амакактакабе.

Може би все пак обяснението се крие в обръщението на Доган през 2023 г., което неолибералните стратези приеха със сарказъм.

“Господин Делян Пеевски за мен е феномен в българската политика през последните 5-6 месеца - написа почетният председател тогава. - С неговата хиперактивност, комбинативност и медиаторски умения той успя да върне центъра на властта в българския парламент. И от най-обругавания се превърна в значим партньор за всички парламентарни групи.”

В настоящия исторически момент всички сме видели как опитът на Сокола да детронира “феномена” довежда до изгонването му от сараите, почетният председател претърпява разгром и на изборите, а на финала бившият му любимец безапелационно овладява ДПС.

И вече няма място за сарказъм

Освен това, наблюдавайки внимателно публичните политически изяви, все повече се налага впечатлението, че с течение на времето ПП-ДБ сякаш са преживели катарзис, който ги кара да поддържат двулични отношения с обществото и с Пеевски.

Пред камерите го ненавиждат, а в действителност не просто общуват, а направо показват симпатии към него. Делян Добрев от ГЕРБ се кълне, че и Кирил Петков, и Асен Василев са били на рождения му ден. Кой знае, може би са обладани от някаква форма на Стокхолмски синдром.

Единствените 9 месеца, през които по този човек не е стреляно, е мандатът на сглобката, когато за “Промяната” той беше Диди, а Бойко Борисов – Батко. Тогава лидерът на ГЕРБ разказваше: “До обяд Делян Пеевски седеше в моя кабинет, а после до вечерта бяха заедно с моя приятел Кирил Петков. И всичко си вървеше”.

Даниел Лорер установи, че балансьорът на сглобката се е променил за добро, а Пеевски описа как, докато приемат промените в конституцията, Христо Иванов му седял в скута и пиел мазно турско кафе.

Онзиден след гласуването на кабинета “Желязков” Борисов забелязал Кирил Петков и Йордан Цонев да си разменят любовни погледи като “мартенски мачароци”. Да не говорим за

пресния и трогателно дружески чат,

който водачът на ДПС-НН показа в петък: “KIKI, пише: “Браво за Шенген. Благодаря ти, че го направихме заедно. Поздрави от Ванкувър!”.

Потайната привързаност на “добрите сили” към изконния им враг до голяма степен би обяснила защо през своите управленски мандати арестуваха Борисов, но не дръзнаха на Него да сложат белезници. Нима не противоречи този избор на официалната им теза, че водачът на герберите е пионка в лапите на Пеевски, който всъщност е голямото, истинското и изконно зло?

И не е ли свенливостта на ПП-ДБ тук в контраст с вдигнатата високо табела: “Аз съм Кирил Петков и не ме е страх!”?