Познавах човек, живял в катедралата "Нотрдам дьо Пари", превърнал я в свое убежище, точно както онзи гърбушко от романа "Парижката света Богородица" на Виктор Юго. Но за разлика от Квазимодо, той бе реален човек, съвсем истински, а не измислен герой.

Мислех си за него, докато гледах цялото това стълпотворение от световни лидери и знаменитости, събрало се за триумфалното отваряне на катедралата 5 години след големия пожар.

На 15 април 2019 г. по време на вечерната службата на Велики понеделник покривът на катедралата "Нотрдам" пламва и нататък историята на последвалото опустошително бедствие е известна. За броени дни са събрани милиард евро, но през 2020 г. възстановяването спира, защото светът е блокиран от пандемията covid-19.

В онова време Росен Янков - колега, с когото дълги години работехме заедно, ерудит, блестящ филолог и автор на гениални текстове - е отишъл в Париж, да види дъщеря си, която учи в Сорбоната. Един ден в хотела, в който е отседнал, му казват, че повече няма да сервират закуска. А не след дълго е обявено, че целият хотел ще затвори напълно. Градът е поставен под пълна карантина.

След известно изнурително обикаляне и безполезно търсене къде да отседне, Росен осъзнава, че се е превърнал ни повече, ни по-малко в един бездомник в Париж. Къде да отиде? Под мостовете на Сена? В катакомбите? Прехвърля на ум местата, на които е чел, как Париж проявява пестеливата си благосклонност към своите клетници.

Всеки, който познаваше Росен Янков, знае, че той не беше някакъв закоравял сървайвър, а вглъбен в себе си, чувствителен и леко прегърбен книжовник. Макар че се сещам как преди години бе оцелял успешно през нощта в гората над Лозен. Отишъл да търси смръчкули и се бе загубил. Мръкнало и той позвънил на телефон 112, за да го локират по сигнала от телефона.

"И така влязох в режим на престъпление. Първо ми наредиха да не мърдам от място, да се прислоня в шубрака и да изчакам да съмне. Но не ми казаха, че цяла нощ ще вали. Запалих си огън и оцелях, на сутринта се измъкнах от пущинака и съобщих къде съм. Патрулка ме подбра към участъка и писах "две кофи мастило" и накрая документ, че се задължавам да спазвам законите на България. Пуснаха ме чак след като отказах да бъда закаран с линейка на преглед в психиатрична клиника. Така е по закон. Загубиш ли се в гора, излагаш живота си на риск, а това е закононарушение, дори и да си хахо", разкаваше после Росен.

Написа цял опус за гъбите и търсенето на тази лелеяна смръчкула, който публикувах в списание TREND под заглавието "Гъбата е мрачно животно". Шедьовър!

Вероятно в Париж, докато се е чудел какво да прави и къде да отиде, е решил да не звъни за помощ. Дори не се е обадил на дъщеря си. Той беше от това поколение бащи, които са готови да гладуват за добруването на децата си, да се гордеят с техните успехи, но да не споделят трудностите си с тях, за да не ги безпокоят. От честолюбие или заради старомодно възпитание, кой знае.

Скитайки окаян и безпризорен по опустелите улици на този колкото велик, толкова и чужд град, той минава край високите платна, с които е оградена "Нотрдам дьо Пари" след пожара. Една от тези метални плоскости му се вижда леко зейнала и той я подпира с рамо. Ламарината поддава и той се шмугва. Оглежда се с безпокойство и очакване от някъде да се втурне охраната. Но никой не идва. Росен обикаля, оглеждайки край катедралата известно време, и разбира, че е съвсем сам. Накрая, събрал кураж, влиза вътре. От пробития таван се спускат найлонови покривала. Сякаш сатенени балдахини за кралската му спалня. И така българският журналист Росен Янков остава временно да живее в "Нотрдам".

На 1 март 1831 г. Виктор Юго пише в предговора към романа "Парижката света Богородица", че няколко години по-рано, докато се разхождал из катедралата, или по-скоро, докато тършувал из нея, в един тъмен кът се натъкнал на дума, издълбана в стената. АNAГКН.

Написаното с главни гръцки букви, почернели от вехтост и калиграфия, издаваща, че това е дело на нечия средновековна ръка, поразило писателя с мрачния си и фаталистичен смисъл. Ананкe. Това е името на древногръцката богиня на съдбата. Чрез трите си дъщери - мойрите - тя се разпорежда с живота на хората, които неотклонно следват пуснатите от нея невидими нишки на предопределението свише. Думата може да се преведе по много начини - съдба, неизбежност, нужда, необходимост, фаталност...

Виктор Юго се пита къкъв ли е бил човекът, който не е искал да напусне тоя свят, без да увековечи по такъв начин върху стените на старата църква спомена за извършено престъпление или за претърпени страдания? Писалият в мрачината на катедралата е изчезнал измежду човеците преди векове, а после и тайнствената дума се е изгубила - замазана с вар, или пък изтрита от стената. Нищо от това вече не съществува, освен напомнянето, което Виктор Юго ни е оставил в предговора. От всички възможни значения на АNAГКН писателят е избрал фаталността и това го вдъхновява за романа. Точно върху тази дума е написана книгата "Парижката света Богородица".

Когато за последен път видях Росен Янков, той ми разказа именно за тази невероятна своя съдба да живее в "Нотрдам". А може би беше неизбежност? Или необходимост? Фаталност?

Нали знаеш кой още е живял там, попита той. Е, ти се шегуваш, отвърнах му - ти си единственият, няма друг, Квазимодо е измислен персонаж. Вярно, усмихна се той.

- А докато броди из руините на "Нотрдам", да не би да намери някъде прословутия надпис АNAГКН, за който споменава Виктор Юго?

- Не, но оставих друг надпис на скрито място.

- Какъв?

- Тайна. Но може, като идеш някой път, да го потърсиш.

- Е, как да го намеря, ако е скрит? А и в тази катедрала кой ли не е оставял резки и графити, откъде да знам кой е твоят?

- Ще разбереш, като го намериш.

Така се разделихме. Той си тръгна с мистериозна усмивка и повече не го видях. Почина на 20 декември 2021 г. Разбрах със закъснение, защото не бях в България. Бог да го прости, след две седмици ще станат 3 години от смъртта му.

Докато гледах снощи бляскавата церемония от фантастично обновената "Нотрдам", си го представих в онези дни и нощи на карантината да броди самотен и изнурен между опушените от пожара стени и колонади. По пода сигурно още е имало петна от разтопено олово и пепел от изгорелите дъбови колони, изсечени преди 1000 години от дървета, засадени по времето на последните Меровингски крале.

Какви ли са били нощите му на това място, в което витае толкова много недоубита история? От ъглите гледат химери и всякакви митологични чудовища като описания от Овидий стрикс - птицата на нощта, която се храни с човешка плът. Зад колонадите има ниши, в които се спотайват обезглавени фигури. Като тази на свети Дионисий. Или пък галерията с древните юдейски царе и пророци, които подивелите санкюлоти по време на революцията взели за френски крале и затова с гняв гилотинирали каменните статуи една подир друга. Толкова барелефи, разказващи убедително предсмъртните страдания на първите християнски мъченици. А над тях бездиханни каменни ангели, увенчаващи ги с короните на светостта...

А може би точно пред един окаян бежанец от света, низвергнат в самотата на своята уязвимост и нищета, неведома сила ще развее полиетиленовите завеси в мрачината на руините и ще се разкрият виденията от миналото... Светият крал Луи IX, бос и по плащеница посреща пред катедралата трънения венец на Христос, заради който е опразнил хазната на Франция през 1239 г. Ето, пред олтара се явява Мария Стюарт, кралица на Шотландия, за да се венчае за бъдещия крал Франсоа II през 1558 г. Само година по-късно той ще умре, а нейната глава ще падне на ешафода три десетилетия по-късно. След тях за венчавка в "Нотрдам" на 18 август 1572 г. ще дойдат бъдещите крал Анри IV и кралица Марго. След шест дни ще е клането на Вартоломеевата нощ.

И още много сватби ще има пред този олтар. И още кръв ще се лее. Един ще се застреля в сърцето, друг ще се самоубие с изстрел в главата най-ритуално. Тук ще коронясат Наполеон Бонапарт за император и ще кръстят синът му Наполеон II. Ще дойде и последният френски крал Луи Филип - дядото на българския цар Фердинанд, който ще даде заповед за възстановяването на катедралата, след като романът на Виктор Юго я е извадил от забравата... Генерл дьо Гол ще влезе триумфиращ в "Нотрдам" през 1944 г. при освобождението на града от фашистите, а през 1970-а ще излезе от нея, положен в ковчег, след като е бил опят на същото място... Безспирен калейдоскоп от събития, на които безмълвна свидетелка е била все тази грамада от камъни, по които отпечатък е оставила "фантазията на майстора, дисциплинирана от гения на художника".

Снощи целият свят видя завръщането на Парижката света Богородица. Възкресена от пепелта за нов живот, реставрирана, по-сияйна от всякога, величава в своето изящество, предизвикваща все така страхопочитание и възхита едновременно. И отново готова да предостави подножията си за срещи на поколенията с вековете. А там някъде, в нейните недра, се крие изписана една дума - знак, в очакване да бъде открита някога, за да послужи за нечие съдбовно вдъхновение.

*От фейсбук