• Честта на това върховно признание е толкова голяма, че заслужилият я високомерно приема мнението си за безспорно и започва да преследва невъзможни, псевдонаучни или направо безумни идеи

Обявен е за напълно луд в последните си години. Американският физик Уилям Шокли претърпява крах в най-амбициозните си професионални планове, след което се завръща в академичните среди, но постепенно напуска областта на физиката, за да се потопи във въпроси относно расата и интелигентността, което в крайна сметка довежда до това да стане публичен говорител на евгениката. Той се проявява като ексцентрик и в личния си живот, като обвинява първата си съпруга в предполагаема "непълноценна" генетика, която направила децата му по-малко интелигентни. Неговите гени обаче са „безценни" и затова дарява семенна течност на специална банка за „гениална сперма". Редица негови действия му спечелват забрана за достъп до кампуси.

Но какво всъщност се случва с Уилям Шокли? Недоумяват всички, които помнят сдържаната му и лишена от грандомания благодарствена реч на бляскавата церемония в Стокхолм при приемането на коронната чест от Кралската шведска академия на науките - Нобеловата награда за физика през 1956 г.

През 1947 г. в Лабораториите „Бел" Джон Бардийн и Уолтър Братейн произвеждат полупроводников усилвател, който е доразработен от Уилям Шокли. Компонентът е наречен "транзистор", а за изобретяването му тримата учени постигат Светия Граал в науката. Характерът на Шокли никога не е бил лек, но след като става Нобелов лауреат, сякаш някакво невиждано чувство за превъзходство се отключва у него. Уилям прави всичко възможно да остави в сянка колегите си и дори се оплаква публично, че те не са допринесли с нищо за изобретението, което ги прославя. Бардийн, известен със своята скромна природа, се уморява от поведението на Шокли и напуска Лабораториите „Бел", за да стане професор, като се обръща към проблема за свръхпроводимостта. С работата си в тази насока спечелва втора Нобелова награда за физика. Докато междувременно Уилям вече има далеч по-висока цел - да промени света.

Той основава първата технологична компания за транзистори Shockley Semiconductor Laboratory на мястото, което ще стане известно като Силициевата долина. Репутацията и интелектуалните дарби на Шокли привличат най-добрите млади физици да работят за него. Те наистина остават поразени от този прочут учен - но по-скоро от неговото неочаквано поведение. В плен на егоистичната си нужда да бъде възприеман като велик гений, той ги кара да работят върху брилянтните му, но непрактични идеи и публично ги унижава, когато тези мисии се провалят. Превзет от параноя, Шокли също така задължава служителите си да се подлагат на детектор на лъжата. Арогантността му накрая принуждава група от неговите най-талантливи протежета, които той нарича "предателската осмица", да напусне. Тези хора стартират конкурентна компания за полупроводници и стават известни със собствената си феноменална работа - основаването на Intel, изобретяването на модерна технология за чипове и създаването на интегрални схеми. А бившият им работодател в същото време се търкулва мощно по наклона на провала.

Уилям Шокли е един от най-ярките примери за лауреат, който развива "Нобелова болест", или става „нобелит". Хипотетичен термин, който описва високомерието и неоправданото самочувствие, връхлитащи брилянтните умове със спечелването на наградата. Честта на това върховно професионално признание за един учен е толкова голяма, че заслужилият я може да се почувства така, сякаш идеите и преценките му никога повече не трябва да бъдат поставяни под въпрос. Това заедно с натиска на славата може да го накара да прекара години в преследване на невъзможни, псевдонаучни или направо безумни идеи до точката на отричане на фундаментите на науката.

Така докато повечето успешни учени атакуват разрешими проблеми, доста от колегите им с "Нобел" често намират за трудно да се съсредоточат върху нещо друго, освен върху най-големите предизвикателства. Алберт Айнщайн прави толкова много разтърсващи света открития, че можеше да спечели още четири Нобелови награди, но вместо това той прекара по-късните си години в преследване на „теорията за великото обединение". По същия начин Стивън Уайнбърг, друг гигант в тази област, губи десетилетия, затънал в теорията на струните, гонейки собствената си "окончателна теория".

Лауреатът Ричард Хеминг описва това явление като "ефекта на Нобеловата награда" - затруднение у учения да работи върху малки проблеми след получаване на приза. Хеминг описва сцена от една от церемониите така: "... И тримата лауреати станаха и изнесоха речи. Третият, Братейн, почти със сълзи на очи, каза: "Знам за този ефект на Нобеловата награда и няма да позволя да ме засегне; ще си остана добрият стар Уолтър Братейн". Е, казах си: "Това е хубаво". Но след няколко седмици видях, че му се отразява. Сега той можеше да работи само върху големи проблеми."

Целия материал четете в брой №10 на списание "Космос"