Смъртта на патриарх Максим забавя част от снимките на "Недадените" с няколко седмици. А уговарянето локация на продукцията да бъде храм-паметник "Св. Александър Невски", се оказва по-лесно от намирането на стара бакалия за сериала.
Това споделя Анита Милетиева, мениджър локации. Тя е специалистът, който във всеки един сериал има свръхтрудната понякога задача да намери най-ефектното място за снимки.
"Пуснахме молба за храм-паметника, за да получим разрешение да снимаме там, но чакахме много, за да я разгледат. Искахме да заснемем сцените преди Нова година, но заради смъртта на патриарх Максим се наложи да изчакаме разрешение. Въпреки всичко срещнах страхотни хора в храма", разказва Милетиева.
Отговорникът за намирането на подходящи "терени" за заснемането на сериали и филми се нарича мениджър локации, каквато е и Анита. В България няма къде да се обучаваш специално, за да получиш необходимата квалификация, освен в практиката. Нейната задача е да открие локациите за всяка една сцена, които да работят за сценария, да отговарят на вижданията на режисьора и представата на художника.
"Първо, прочитам сценария, изваждам си локациите в списък, за да видя какви са по вид, колко са на брой и как могат да се комбинират в един снимачен ден, за да не се губи много време в преместване на лагера на продукцията. В "Недадените" епохата зададе направлението, в което да търсим.
Трябваха ни сгради от 40-те години, които да са сравнително запазени. Абсолютно задължителна е съвместната работа на локейшън мениджъра със сценографа на филма", казва Анита.

В сериала са заснети къщите музеи на Никола Вапцаров, Пейо Яворов и Борис Христов,

както и частни домове. Хората все по-добре приемат идеята да предоставят домовете си за снимки. Според Анита свикват, че и у нас се правят филми. А и за някои е повод за гордост, че къщата им е част от сериал. Има и такива, които не приемат на драго сърце промяната в интериора на личните им домове и държат всичко да се върне на точното му място. Понякога се правят снимки на стаите, полиците и библиотеките, за да се подредят вещите на собствениците, след като приключат снимките.
"Случвало се е и хората да не позволят да демонтираме нещо временно. Такъв случай имахме, няколко пъти, когато се налагаше да отстраним едни решетки от прозорците и после да ги върнем. Имаше случаи на поболяване заради тях.
Помислих, че се притесняват от кражба и им обясних, че в момента е много по-малко вероятно нещо да изчезне оттам, защото имаме денонощна охрана. Оказа се, че по-скоро е недоверие, че ще върнем всичко, както е било. Накрая постигнахме консенсус, като техен човек свали и монтира решетките. Това, разбира се, ми костваше много разговори", разказва премеждията си Анита.
Някои локации от тази епоха са налице, но намирането на други е съпроводено с безброй куриозни ситуации и проблеми.
"Срещнахме голям проблем с намирането на стара бакалия от 40-те години. Две седмици няколко човека търсихме усърдно. Обиколих целия женски пазар и влязох в какви ли не мизерни помещения, за да разгледам, и никъде не видях подходящо. Накрая намерихме помещение, което е било магазинче за авточасти и отговаряше на изискванията. След това обаче ми трябваха 3 дни, за да се свържа със собствениците. На моменти нещата изглеждаха леко безнадеждни, но накрая се справихме.
Много трудно беше и намирането на старо училище. На тази локация трябваше да се снимат всички сцени, развиващи се в лагера Сомовит.

Навремето евреите са били събирани в село Сомовит до Дунава

през лятото, когато там не е имало ученици. След това са ги премествали в друг лагер наблизо, възнамерявайки да ги екстрадират в концлагерите. За целта ни трябваше старо, неработещо и запазено училище, което да изглежда като от 40-те години и да е близо до София. Обиколих 35 училища и само 2-3 ставаха", разказва Милетиева.
Много сериозна организация изисквали сцените, заснети на Сточна гара и гара Подуяне.
"Водихме множество разговори с Национална компания железопътна инфраструктура.

Обясниха ни възможностите за разкриването на така наречените "влакови прозорци"

За да заснемем сцените на гара Подуяне, трябваше да се пренасочи движението на влаковете. Снимахме в чакалнята, което се оказа сложно, защото не можехме да я отцепим напълно, все пак хората си пътуваха, но се справихме", добавя още тя.
Заради патриотичния контекст на сериала, екипът получава голяма подкрепа и безотказно съдействие от държавните институции.
"Недадените" разказва за един от най-светлите примери в историята на България. Държавните институции ни пуснаха да снимаме, въпреки че беше много неудобно за тях. Трябваше да оставят хора с нас и да ни освободят кабинетите си и да създадат сериозна организация.
За локациите, на които е необходимо да се спира движението или да се затвори улица, например Народното събрание, се подава молба в общината, след това се явяваме на комисия, която решава кога и как е възможно да се снима, защото се отцепва и районът около локацията. Там снимахме рано сутринта в неделя, когато няма много движение", казва Анита.
Доста по-улеснени са мениджърите по локациите в сериалите със съвременен облик. Всички действия са в сегашно време и съответно сградите, които снимат, се откриват в пъти по-лесно. Но и те срещат проблеми по организирането и намирането на най-подходящите терени.

"Под прикритие" първи получават достъп до функциониращ тунел на метрото

"В началото на 3-ти сезон имаше сцени с Мартин в софийското метро. Около 20 дни уговаряхме условията около локацията, за да се осъществят. Беше доста сложно, защото всичко трябваше да е разграфено до последната секунда. Имахме ограничено време за снимки от 00,30 до 03,30 ч.

Бяха спрели електричеството, за да не стане гаф

Помолихме да ни осигурят два влака. Единият вървеше в едната посока, а камерата беше от другата страна. Теглеше се от дизелов локомотив, за да не стане беля с електричеството. Получихме голямо съдействие тогава", казва Антон Каракутев, мениджър локации на "Под прикритие".
Криминалните сериали изискват по-специфични условия за екшън сцените. В последния епизод снимат сцена в цех за хартия.
"Докато стигнем до това помещение, преминахме през други варианти - хангар за самолети, изоставено хале, но накрая се спряхме на цех за балиране на хартия.

Мартин беше заобиколен от боклуци, докато му казват, че е боклук

Идеята ни беше да има символика и в мястото.
Машините там не спират 24 часа. И не е никак лесно да убедиш човек да спре машините си и да загуби десетки хиляди левове. Те обслужват най-големите производители на хартия и беше сложно да снимаме там, защото камионите пристигаха през 5 минути и товареха постоянно. Успяхме да се договорим - включихме специални благодарности за тях във финалните надписи, а освен това и главните актьори даваха автографи на работниците, разговаряха с тях. Успяхме да си свършим работата, а те останаха доволни", разказва Тони.

За "Под прикритие" обаче се работи по-лесно, защото сериалът става все по-полуряне. Екипът получава сътрудничество от всички. За заснемането на смъртта на адвокатката Бояна, чиято кола беше обърната, замалко не спират електрозахранването на стълб по пътя."В сцената камион бута колата. Беше опасна каскадата и имаше възможност

Бояна да се удари в стълб от електропроводната мрежа

Свързахме се веднага с ръководството на енергоразпределението и ги помолихме за няколко минути да спрат електричеството. Обсъдиха въпроса и бяха готови да го направят. В крайна сметка не се наложи, но те седяха на шалтера и чакаха сигнал от нас. Беше страхотна подкрепа", спомня си още Тони.
Куриозни ситуации има и около подмяната на Панагюрското съкровище в сериала. Срещат съпротива от консервативните културни институции. В Панагюрище приемат с ужас идеята да се намекне за кражба на съкровището.
"Ходихме до Панагюрище, за да снимаме експонатите, но според това, което научихме там, не били оригиналите. Истинското съкровище било в Националния исторически музей. Директорът на музея - Божидар Димитров, ни съдейства много тогава.

Режисьорът много се впечатли от визията на уредника на музея,

който се грижи за съкровището от 30 години. Беше с една брада, изключително фотогеничен човек и искаше да го включим в сериала като епизодик.
Попита го, той нямаше нищо против, но трябваше да се разреши и от ръководството. И всичко си беше точно до момента, в който му обясних какво трябва да направи за сцената. Казах му, че ще бъде уредник на музея, който се грижи за златото, и когато пристигнат експонатите, трябва да отвори сандъка, да вдигне един предмет и да каже:

"Това не е оригиналното Панагюрско съкровище."

Човекът приема много сериозно работата си, живее със съкровището и не искаше хората да остават с впечатление, че може да бъде откраднато, и отказа", разказва премеждията си Антон Каракутев.