Кирил Маричков почина внезапно на сцената 20 дни преди да навърши 80 години. Той е бил заедно с "Фондацията" във врачанското село Селановци. На събора там супергрупата е изнасяла концерт. Докато пеел, Маричков паднал като подкосен, удряйки главата си. Веднага е повикана линейка, но по пътя към Оряхово е починал.

Музикантът трябваше да навърши 80 години на 30 октомври.

За 75-годишнината си той дава интервю за "24 часа", в което умилително и с намигане разказва за детските си години. Ето го:

 

- За интервюто излизате директно от студиото, върху какво работите в момента?

- Работя върху самостоятелен албум. През 2012 г. щяхме да честваме 45 години “Щурците”. Да направим голямо турне и да запишем албум с 12 нови песни. Бях готов с 6 песни, дори бях започнал да работя по тях в студиото. Пеци вече не беше добре. Държеше се обаче и даже ни вдъхваше някаква увереност, че всичко ще бъде наред. Бяхме измислили и заглавие на годишнината “45 години стигат – времето е ваше!” После се случи това с него... Преживях го наистина много тежко,

той беше един от

най-близките ми хора

Просто спрях, така си остана и тези песни лежаха дълго време нереализирани. След това направихме “Фондацията” и в някакъв момент си казах: защо да не направя още 6 парчета, да станат 12. Имах много идеи, които съм записвал. Сега вече албумът ще стане! Надявам се да излезе за концерта на 30 октомври. Но да си призная, малко съм суеверен и не съм от хората, които, докато рибата е в реката, вече слагат тигана. Донякъде напоследък съм станал фаталист и все се притеснявам за нещо.

- Всичко ли записвате в студиото?

- В едно съвременно студио, макар и малко, каквото е моето, много неща могат да се запишат, но и много се програмират. Аз записвам и програмирам повечето инструменти и вокали – всеки един отделно, затова го правя на много писти. Но ако трябва да записвам например щрайх от 20-30 души, да речем, отивам в друго студио. В моето не могат да свирят едновременно повече от двама-трима души, няма място.

- Студиото ви е в кооперацията, в която живеете, идват ли съседи да слушат?

- Отворя ли прозореца, идват разни момчета от махалата да слушат, но тогава затварям и пускам едни кепенци за изолация, защото по време на запис не трябва да има никакъв шум.

- На 30 октомври в зала 1 на НДК ще бъде концертът “Кирил Маричков на 75 години”, какво ще чуе публиката?

- Ще изпея много мои песни, някои с нови аранжименти, и ще ги изпълним с “Фондацията”. Но ще има и гост-музиканти, най-вече вокалисти, естествено, Валди Тотев от “Щурците”, Наско от Б.Т.Р. и някои по-млади “изненади”. Концертът ще продължи поне два часа. Разбира се, ще бъдат включени песните, които хората очакват да чуят. Няма да минем без “Вкусът на времето”, “XX век”, “Рок в минало време”, “Клетва”, “Две следи”, “Хамлет” и още други.

- Как се помнят текстовете на всички тези парчета, които сте записали през годините?

- Интересното е, че никога не забравям музиката и това, което свиря на бас. Но ако дълго време не съм пял някоя песен, може да забравя части от текста. Не знам дали е от ЕГН-то. (Смее се.) Но на концерта “50 години “Щурците” открих, че публиката знае всички песни наизуст! По едно време, изведнъж текстът на “Рок в минало време” изчезна от главата ми, а съм го пял сигурно над хиляда пъти. Без никакво притеснение изпях нещо ей така и в този момент чух какво пее публиката, сетих се и продължих. Даже, когато миксирахме концерта, за да го издадем на диск, човекът, с когото работехме, ми каза, че нещо съм сбъркал там, и ако искам, да го поправя. Нали работим на много писти и имаше възможност да се коригира. Реших обаче да го оставя така, по-автентично е и при внимателно вслушване се чува, че съм изпял някаква глупост. В друг случай пък с “Фондацията” пеехме “Малкият принц” и аз се изнервих, че не си спомням следващата дума, и изпях “нервният малък принц”, вместо “звездният малък принц”. Видях как Дони започна да се смее. Случват се такива неща от време на време. (Смее се.)

- Какви други ангажименти имате?

- Предстоят ни през юни и юли концерти на “Фондацията” във Варна, Стара Загора и Бургас със симфоничен оркестър.

Ще бъдем и на “Аполония” през септември с почти същата програма като тази за концерта в София на 30 октомври, но с по-малко гости. Планираме да го представим на още две-три места.

- Как успяхте толкова години да останете на сцената?

- Не мога да отговоря на този въпрос, питали са ме и как песните ми са станали хитове. Ей богу, не знам! Мога само да чукам на дърво. Вероятно е късмет.

- Не ви ли е водила амбицията?

- Не съм усетил да съм много амбициозен. Даже напоследък се имам за малко мързелив. Сега за албума три-четири часа работя в студиото и ми омръзва.

- Търсили ли са ви млади изпълнители да им предавате опита си?

- Молили са ме да предавам уроци, едно време даже ми се е случвало, но сега не се занимавам с това, въпреки че ме търсят. Не обичам и много да давам акъл, всеки се развива по различен начин. Ако ме пита някой, каквото мога, ще му кажа. Като бях в “Гласът на България”, имаше чудесни гласове и помня как някои от тях казваха: “Аз пея по-хубаво от Адел!”. Ти наистина пееш много хубаво, но го правиш като някого, изпълняваш неговата песен. А основното нещо е да имаш собствен облик, собствен репертоар. Всички сме започнали с това малко да имитираме, малко да се влияем от този или онзи. Ние например - от “Бийтълс” и “Ролинг Стоунс”, но това трябва да е само в началото. Ако искаш да оцелееш, трябва да имаш собствено лице и не да пееш като някого, а като себе си. В това отношение съм успял да направя нещо - пея по свой си начин, както друг няма да го изпее.

- Музикантите не можете да изберете една, две или три любими песни. И все пак има ли една, която можете да кажете, че е емблемата на “Щурците”?

- Не, няма такава! Даже направих една, която се казва “Зодия Щурец”, но и тя не е “емблемата”. Всъщност не съм написал чак толкова много песни,

малко над 100 са

Това не е много за моя дълъг творчески път. “Бийтълс” за 10 години написаха около 250 песни. А аз за 50 г. - малко над 100. Има колеги, които имат много повече. От моите има около 20-ина, които могат да минат за емблема, но нито една не е точно това. Все пак нека да кажа, че повечето от тях ги чувствам много близки до себе си. Обичам ги, както човек обича децата си, колкото и да са на брой, не може да избере едно, което да обича повече от другите. Така поне си мисля, не съм сигурен, защото имам само едно дете, нямам две или три, за да знам дали се делят. Но едва ли...

- Помните ли кога за първи път пропяхте?

- Аз не помня, но майка ми помнеше и ми е разказвала. За първи път съм пропял още когато не съм можел да ходя и да говоря. Заставал съм прав в количката, с която ме е возела по улиците, и съм пеел, с едната ръка съм се държал, другата съм я размахвал. Това е било през 1945 г., не много след 9 септември 1944 г. Тогава все още са си казвали “господин” и “госпожа” и хората по улиците се обръщали към майка ми: Госпожо, вашето бебе пее. А майка ми гордо отвръщала: “Знам!”. (Смее се.)

Още не съм можел да говоря, а съм запомнял съвсем точно мелодиите на песничките, изпълнявайки ги с “на-на-на...”.

Втория път, когато пропях, бях на 8 години. Майка ми е художничка, но тогава работеше като музикален оформител в радио “София”. Някой ѝ казал, че трябва да се запише детска зимна песничка. Тя отвърнала, че двете й деца - Кирчо и Любчето (сестра ми), пеят много хубаво. Заведе ни в Първо студио - много голямо, с един огромен мишпулт. В къщи песента я изпълнявахме идеално, даже я помня коя е:

“Знаем елхичката зиме е сама

и от горичката взехме я дома...”

Един човек горе в кабината каза: “Запис!” и ние - пълен гипс, нищо не можем да изпеем. Човекът слезе при нас и ни успокои, че няма да я записваме, но иска само да чуе как я изпълняваме. Изпяхме я идеално, а той бил пуснал микрофон и я записал. После се чухме по радиото.

В училище имахме часове по пеене, бях много добър и се справях без проблем със солфежирането, тъй като свирех на пиано. Учителят по пеене знаеше, че съм от музикантско семейство - дядо ми беше главен диригент на Музикалния театър по това време. Другият ми дядо е бил архитект, но е починал, преди да се родя, и не го помня.

Та винаги имах шестици

по пеене. Спомням си, че имах една приятелка от махалата, с която бяхме в един клас. Тя не можеше да чете ноти, други от класа също не можеха и солфежирането им беше много трудно. В междучасието с дясната ръка тактувах и им изпявах песента, карайки съучениците си да я запомнят, и получаваха шестици.

- Ходили ли сте на конкурси по пиано?

- Не, не стигнах дотам. В един момент чух Елвис Пресли на някаква грамофонна плоча, мисля, че беше през 1957 г. Толкова ми хареса, че си казах - ето това искам да правя. Започнах да се уча да свиря на пианото буги-вуги. Не е лесно! Лявата ръка свири типичния за бугито риф, а дясната свири акорди на 16-ини много бързо. Дядо ми живееше в апартамент на другия етаж. И понеже той не искаше да свиря такива неща, ги разучавах, докато той беше на репетиции в театъра. Един път си останал вкъщи и ме чул. Каза ми: “Ти чалгаджия ли ще ставаш, или музикант?!”. Тогава рокендролът беше нещо ново, което на него май не му харесваше. Повече не посмях да свиря пред него и продължих тайно. Но когато излязоха “Бийтълс”, го зарибих. Пуснах му няколко техни парчета и той ги хареса. Попита ме дали мога като тях. Отговорих, че мога, и получих одобрението му. (Смее се.)

- Кога започнахте в първата си група “Бъндараците”?

- Имах един съученик – Вачо - Иван Милев, но не този от 5-те лева. Неговият брат Митко беше по-голям и вече беше в казармата, викаха му Бъндарака. Като се уволни, направихме група, но нямахме уредби, нищо... По това време имаше едни радиоапарати “Симфония”, които бяха сравнително големи и бяха с много мощни за времето си говорители по 10 вата. Отзад бяха с вход за грамофон, но като си направиш кабел за електрическа китара и го мушнеш там, се чува през радиото с прилична сила за една стая, да кажем. Ние имахме такъв, дядо ми също, намерихме и трети и с тях започнахме да репетираме.

Още не бяха излезли “Бийтълс”, популярна беше една друга група - “Шадоус”. Свиреха основно инструментални парчета и правеха едни специфични стъпки, с еднакви костюми и червени китари “Стратокастер”. Клиф Ричард им беше соловокал. Нашата група, естествено, трябваше да е точно такава. Бъндарака каза, че ще свири соло, беше добър, а на мен ми каза “Киро, ти си най-дълъг и ще свириш на бас!”. Съгласих се. (Смее се.) После, като се появиха “Бийтълс” и видях, че Пол Маккартни свири точно на бас китара, бях много горд, че и аз съм на този инструмент.

- Тогава ли за първи път започнахте да свирите на китара?

- Не, и преди това дрънках на китара, но по-сериозното бяха пианото и кларинетът.

Не залягах много над пианото, а за да станеш пианист трябва освен да си музикален, да свириш поне по 5 часа на ден. Така че нямаше да вляза в консерваторията с пиано и започнах да уча кларинет. Научих се, свирех доста прилично,

но ми беше

скучен този инструмент

А на бас китара никога не съм ходил на уроци. Намерих една школа за контрабас и защото можех да свиря по ноти, свирех етюдите и абсолютно сам се научих за няколко месеца. Стори ми се лесен инструмент в сравнение с пианото, пък и този път свирех с голямо желание.

- Имахте ли основен вокал в “Бъндараците”?

- Всички пеехме. Бъндарака пеше хубаво, аз също пеех тогава. Правехме само кавъри, наши песни почти нямахме. Затова и групата не оцеля.

- Къде свирехте?

- Доста концерти правехме, даже веднъж ни поканиха да свирим в американското посолство и ни платиха много добре на ръка. Тогава, като си уреждахме някакво свирене, обикновено ни плащаха по 10 лева на човек. Кой ти ги дава?! А американците ни платиха доста повече. Харесаха ни как свирим и по едно време дойде един много весел човек и каза на български “Колько искати, бойс?”. Ние се престрашихме и казахме: “Колкото трябва!”. Той извади 200 лева от портфейла си и ни даде по 50 лева на всеки. Това бяха много пари тогава. Средната заплата беше 100 лева.

- По време на комунизма как се озовахте в американското посолство?

- Чули някъде, докато свирим, видели, че пеем добре “Бийтълс” и “Ролинг Стоунс”, и някакъв човек на развален български ни покани за техен празник. След това имахме много неприятности. Привикаха ни в милицията, в Пето районно, заплашиха ни, че ще ни арестуват. Но не ни прибраха, по-скоро ни плашеха, ние си бяхме момчетии, аз нямах 20 години. Уплашихме се. Сега си мисля, че май и майтап са си правили с нас, защото ни заплашваха повече, отколкото щяха да направят. Даже казаха, че ще ни изселят. Баща ми беше много добър адвокат и оправи работата, а ние не посмяхме втори път да отидем в посолството. Но по-късно с “Щурците” пак свирихме там.

Свирили сме с “Бъндараците” два -три пъти в Студентски дом, канили са ни по абитуриентски вечери, включително в английската гимназия. Мисля, че вече с “Щурците”

пяхме на абитуриентската

вечер на Пирински, Елена

Поптодорова и Филип Боков

В английската събираха по един лев, за да свирим на баловете им.

Докато бях в “Бъндараците”, Сатиричният театър ни покани да участваме в голямото им лятно турне. По това време и Гошо Минчев беше с нас. Той пееше песни на Клиф Ричард, но с български текстове. Имаше една On the Beach, той пък пееше “На брега” и това много се харесваше. Свирехме парчета на “Шадоус”, вече и на “Бийтълс”. Турнето беше изключително успешно. В него участваха най-големите звезди: Георги Парцалев, Никола Анастасов, Нейчо Попов, Саркис Мухибян, Стоянка Мутафова. Беше и Татяна Лолова, даже си спомням, че веднъж се спря пред мен и попита: “Това дете и то ли свири?”. В “Бъндараците” бях най-малкият, после в “Щурците” се превърнах в най-стария заедно с барабаниста Пепи Цанков.

- Защо напуснахте “Бъндараците”?

- Големият Бъндарак казваше, че от “Бийтълс” по-хубави песни няма да направим, и да си пеем кавъри. А ние с Пепи искахме да правим наша музика, гледахме сериозно на тази работа, а не като на нещо временно, само за кеф.