Не е нужно да е официалният ден на преводача, за да отдадем заслуженото внимание на тези, които раздават таланта си на това поприще, което е повече изкуство и призвание, отколкото професия или занимание.

Преди 4 години, когато пандемията ме завари на един малък екзотичен остров накрая на света, носех със себе си книгата "Сто години самота". Тъй като дните се нижеха безметежно, имах време да се наслаждавам на всяка отделна дума от това издание, излязло от печат у нас половин век по-рано. И точно превъзходния превод на Румен Стоянов правеше самобитността на автор като Габриел Гарсия Маркес с неговите необичайни съчетания на думи, иносказателност и метафори още по реална, и още по-магическа.

Докато четях, се намирах физически далеч от Колумбия - родината на Маркес. Но потопен дълбоко в повествованието, понякога изплувах на въображаеми брегове, които ми се струваха познати от собствените ми пътешествия из тази необикновена страна. После пък алюзията ме препращаше към разказите на други съвременници. Помня двама колеги - германски журналисти, които бяха тръгнали към изворите на река Магдалена в търсене на митичното Макондо - мястото, описано в "Сто години самота".

Самият Габриел Гарсия Маркес бе кръстосвал единайсет пъти нагоре-надолу по течението на реката. Затова тя можеше да бъде смятана за най-сигурния географски ориентир. И те наистина постоянно се натъкваха на следи. Доня Елиса, която бяха срещнали в едно от селата по течението на реката, изработваше същите бижута с формата на златни рибки, както полковник Аурелиано Буендия от Макондо. Но къде е това място? Къде се намира Макондо? Те трябваше да продължат да търсят. Да преодоляват опасни бързеи и да прекосяват земи, където дебнат бунтовници и лешояди. Да спират край призрачни села, в които не е добре да замръква човек. Да се срещат с хора, които твърдяха, че при пълнолуние призраците на Сан Антонио яздят конете им. Препускали като луди по ливадите край брега. Без седла. Понякога дори без глави...

Абсурдите, преживени съвсем реално по време на това пътешествие, сякаш наистина бяха взети от фантазмените истории на Маркес.

Когато преди повече от десетилетия аз самият тръгнах из Колумбия, пътят за Макондо ме отведе в съвсем други посоки. Преминавайки през територии, някога контролирани от митични наркокартели, по-често се натъквах на следи от Пабло Ескобар, отколкото на Габриел Гарсия Маркес. Но Ескобар бе мъртъв, а Маркес все така животворящ. И може би точно тогава разбрах къде трябва да бъде търсено Макондо. Всъщност не къде, а кога? Това бе верният ориентир за вратата във времето и ключът към магическия реализъм на Маркес. Защото следи оставя само миналото. За да бъде намерена красотата на настоящето, не е нужно да ровиш в руините. Трябва просто да се огледаш.

Огледах се. Намирах се на този пуст плаж, сякаш извън времето и пространството. Със старото томче на "Сто години самота" в ръка, преведено така, сякаш Маркес го бе писал в оригинал на български. Така звънтящ, така брилянтен бе този наш език! Не архаичен, а палаво лъкатушещ. И не претенциозно словоблуден, а чувствен и дълбокосмислен. Език, чиято красота е напъпила отвъд усмирителната риза на граматиката и цензурните ограничения на променливи конюнктури.

Превеждайки Маркес, Румен Стоянов така филигранно бе подбирал и редил думите, толкова ловко бе използвал изразната им мощ, че веднъж освободени от прангите на общоприетия контекст, те сякаш му се бяха отблагодарили в една поетична експлозия.

Още от шекспировите преводи на Валери Петров знам, че да си добър в превода от някой чужд език, трябва да владееш преди всичко собствения си. Та ето още една причина да си честитим днешния ден. Защото всеки път, когато си спомним за красотата на българския език, това трябва да е празник!

*От фейсбук