След като Алла Пугачова и съпругът ѝ Максим Галкин се случиха в кадъра ми от една разходка по крайбрежието на Лимасол, на тръгване от Кипър, отново най-неочаквано, се сблъсках с друга легендарна знаменитост.

Оказахме се заедно на летището с Христо Стоичков. Имах една книга в мен и му я подарих, защото той все пак е героят, с който започва "Истории от ръчния багаж". Там след него са Кадафи, Путин, Мадлин Олбрайт, Шимон Перес и други персонажи, които няма как да бъдат срещнати случайно. А за повечето от тях, дори и някога да е могло, сега вече е изключено.

"Жизнь невозможно повернуть назад. И время ни на миг не остановишь", както пее самата Алла Борисовна.

Та затова много се зарадвах на тази неподозирана и импровизирана среща с Христо Стоичков. Както, предполагам, би се зарадвал и всеки друг, натъквайки се някъде в чужбина на тази жива легенда, направила с майсторството си на футболния терен цели поколения българи истински щастливи.

Припомням тук края на разказа за Стоичков от книгата "Истории от ръчния багаж", който описва случка отпреди 20 години, когато се срещнахме в САЩ:

"...След интервюто тръгваме заедно. На входа на стадиона портиерката - възпълна афроамериканка - се надига от стола си с радостни възгласи, за да изпрати Стоичков. Явно му е фенка. Не можем да излезем обаче, защото навън е страшен порой. Христо вижда един голям зелен чадър, подпрян до вратата, и решително го грабва. Портиерката му пресича пътя, обяснявайки, че това не е чадъра на мистър Стоичков. Много ясно, че не е, защото мистър Стоичков няма чадър.

Обаче това сега ни трябва, казва ѝ спокойно той.

Не, не, не може, това е на един важен бизнесмен, обяснява портиерката.

Добре, добре, отвръща Стоичков и тръгва с чадъра.

Тя понечва да му го издърпа от ръцете, но Ицо с ловко движение го скрива зад гърба си. Портиерката разперя мощни ръце и се хвърля като сумист в атака. Всъщност цялата работа прилича повече на корида, защото Стоичков прави едно пасо добле, като отбягва удара, усуквайки дясното си рамо, а с лявата ръка вдига чадъра нагоре.

Онази надава писък и започва да подскача около Стоичков, опитвайки се да достигне поне дръжката на чадъра. И крещи мощно, но това по никакъв начин не смущава Стоичков.

Тя за малко сякаш се отказва, но после взема засилка и се хвърля в нова атака.

Стоичков е по-малък калибър, но успява да я неутрализира с пъргавост. Борбата е безмилостно жестока! Като битката на Тезей с Минотавъра.

Аз и двама играчи на "Ди Си Юнайтед" наблюдаваме отстрани, хванали се за коремите от смях. Накрая портиерката спира омаломощена, слага ръце на кръста и заканително се провиква с фалцет: Ей, лошо момче, върни веднага чадъра!

Отговорът е ясен, изчерпателен и на чист английски: No!

Победил в неравната битка Стоичков отваря вратата и тръгва да излиза. В този момент се появява важният собственик на чадъра, който се оказва японец.

Хей, това е моят чадър, казва господинът. Стоичков се обръща и го чувам да отговаря с учтив лек поклон: "Коничиуа. Генки десу ка?"

Което от филма "Шогун" знам, че е "Добър ден, как си?". Японецът примигва. Стоичков посочва вратата и казва: "Аме га футе имасу." И неспирайки с жестовете, добавя: "Чото омачи кудасай." Японецът кима вече с разбиране.

Портиерката, аз и останалите странични наблюдатели нищо не разбираме и само се пулим. Стоичков изчезва с чадъра, а ние оставаме в тих размисъл над видяното.

Какво ви каза този човек, питам японския бизнесмен, след като съм се извинил за нездравото любопитство.

"Понеже навън вали, помоли за момент да изчакам и аз му разреших да ползва чадъра", обяснява ми с японска любезност и търпение бизнесменът от Токио.

След минути Стоичков спира черния си "Линкълн" под козирката на входа. Вади чадъра, изтръсква го внимателно и идва при нас. С две ръце, сякаш е самурайски меч го подава на японеца с поклон. Чувам го да казва "домо" (благодаря) и "сумимасен" (извинете).

Собственикът на чадъра казва нещо. Може би го пита дали всичко е окей. На което Стоичков отговаря с едно рязко "хай". После двамата си разменят още няколко реплики.

Наоколо са се събрали хора, които не че гледат сеир, но просто не могат да излязат, защото тия двамата герои са блокирали изхода и постоянно се кланят един на друг. Накрая Стоичков поднася последния си поклон с едно завършително: "Аригато годзаимас".

Аз съм изпаднал в нещо, което социалните психолози описват в литературата с понятието "когнитивен дисонанс". Което на български ще рече - гледам и не вярвам на очите си.

Вместо попържни от устата на футболната легенда се лее японска реч! За целия си престой в САЩ по-голямо чудо не бях виждал. Дори статуята в мемориала на Ейбрахам Линкълн да беше оживяла и да беше тръгнала по Пенсилвания авеню, едва ли щях да съм така зашеметен.

Времето на "Айн, цвай, дрън" бе отминало безвъзвратно. Полиглотът Христо Стоичков лично ознаменува пред очите ми залеза на моноезичната култура."

*От фейсбук