Има 7 признака за този феномен и нито един не се наблюдава в България

През последната седмица от трибуната на Народното събрание представители на няколко партии заговориха за "разпад на държавността". Тези оценки неминуемо рефлектираха и точно по време на светлия празник на Съединението много от обикновените хора, интервюирани в медиите, се оплакаха от "небивало разединение"."Много декларации и малко действия", упрекна като цяло парламента лидерът на ПГ на БСП Борислав Гуцанов.

Той направи заключението, че се намираме в нестандартна и абсурдна политическа ситуация, характерна с партийни драми и категорично обществено недоверие."На прага сме на пълен разпад на държавността и партийното начало. Ние смеотвъд политическатаи институционална кризав България", отбеляза той и упрекна всички, че не са успели да създадат редовно правителство и да помогнат на хората по конкретни проблеми, например безводието. Затова Гуцанов предрече още по-ниска избирателна активност.Подобни изявления в навечерието на поредните избори направиха и от други парламентарно представени формации.

Така например от ИТН също отчетоха, че 50-ият парламент ще остане в историята с разпадането на смятани доскоро за монолитни политико-икономически конструкции.Но дали наистина има опасност от такава апокалиптична тенденция, или някои политически сили разпростират вътрешните си проблеми върху цялото общество? В тази връзка "24 часа - 168 истории" се обърна с въпроси към различни специалисти, които да осветлят проблема.

"Разбира се, че подобни фрази са пресилени. Става дума за хора, които искат да внушат усещане за безнадеждност, кризисност, за някакъв вид апокалипсис ив крайна сметкада извлекат дивидентиот цялата тази работа - категоричен е политологът Стойчо Стойчев. - Но усещането на хората е съвсем различно от мнението на част от политиците. Цялото говорене е заради участието в изборите. Дали то ще се реализира като ниска избирателна активност - не знам, но ако действително има кризисна ситуация, тогава обикновено активността е доста по-висока. Същото е, когато сме болни и отиваме на лекар. А ниската избирателна активност, можем да кажем, е признак на обратното. Някой може да каже, че тя е апатия, безнадеждност - всякакви интерпретации може да има, но факт е, че избор винаги има - най-малкото самите хора, които го говорят, са една от алтернативите, а те са част от статуквото и част от проблема сами по себе си. Парадоксално е положението и с партиите, които се намират в някакви техни си процеси, като БСП и ДПС. До оня ден се обясняваше, че Движението е някакво зло, сега се оказва, че когато тази партия е в разпад, се разпада и държавността."

Интересното е, че тезата на политолога намира потвърждение и в близката ни политическа история."Пълно е с парадокси, зад които не стои нищо - казва той в тази връзка. - Просто много са опитите за най-различни внушения и съответно разни хора започват като ретланслатори да ги предават. Да, разпадали са се партии и преди - ОДС, БСП, но с държавността нищо не стана. Със същия успех тя ще се запази и в този случай. Важното е, че правилата на играта са ясни - за да участваш в състезанието за властта, трябва да регистрираш партия, трябва да ходиш на избори и да спечелиш депутати.

Това е като първенството, защото, ако да речем "Левски" и ЦСКА са се разпаднали, дай сега да отпишем и цялото първенство... Важното е правилата на играта да не се променят. Щом е устойчива и властта се предава с избори, товакакво става с партиите,е просто злободневиеЗатова в никакъв случай не е разпад на държавността. Такъв може да има през някакви други неща - културни и морални норми, ценности и т.н. А точно обратното се случва в действителност - България вече е страна с високи доходи, а те не се получават от беззаконие. В разпадналите се, в провалените държави хората живеят много по-зле. Те не вървят нагоре по никакви показатели - напротив, трендът е надолу. Има различни измерители за тази цел.От друга страна, има някакъв вид криза в партийната система, но тя си върви текущо - една партия се разпада, друга идва. Доскоро се появяваха изневиделица нови и печелеха изборите с мнозинство в парламента. След което започваше тръшкане, че то, видите ли, примерно НДСВ дошли на власт, не били партия, а лобисти, и т.н. Но никакъв разпад нямаше на държавността. Напротив - влязохме в ЕС. После с ГЕРБ се повтори ситуацията.

Сега са в ход други процеси. Така че нищо страшно няма за държавността - много си е добре."

Според Стойчев, макар и неверни, подобен вид заплахи не са съвсем невинни, защото атакуват пряко установената у нас политическа система."Става дума занеразбиранена демокрациятаи най-вече за злоупотреба, защото има хора, които умишлено внушават, че има криза на държавността, тоест има криза на демокрацията – допълва още той. - Ами като тя е смотана и нищо не може да произведе, дайте да я сменим! А с какво ще я сменим – ето, има примери - Турция, Русия, Беларус. И те са алтернатива, но когато я избира, човек трябва да го направи със свободна воля, а не да бъде заблуждаван или лъган. Кажи му например, че Русия е по-добра, защото там се случва еди-какво си, а не че нашата система е ужасна. Ами не живеят по-хубаво там."

Подобно е мнението и на политическия пиар Нидал Алгафари: "Разпад на държавността няма - има разпад на политическите формации.

Има разпад на доверието в партии и политици, но не и на държавата - имаме армия, полиция, президентство, прокуратура, съд, министерство на финансите, на икономиката... и всички те си работят. Може да не работят по гайдата на някого, но всичко това означава, че имаме държава. Друг е въпросът, че някои политически формации се опитват да прехвърлят собствените си болежки и вина върху държавата, но според мен не са прави.

Явлението да изкараш, че някой ти е виновен, се наблюдава и в други области. Например във футбола ни - все ни е виновен я съдията, я теренът, я дъждът..., но не и че ние не можем да ритаме топката. Държавата се крепи преди всичко от институциите си и в тях никой не говори за разпад на държавността - говорят го политиците. А те не са тези, които трябва да крепят държавността, а собствените си политически формации. Иначе можем да дадем примери много - Северна Корея или Сирия, може да дадем и пример и у нас през 1934 г., когато забраняват политическите партии. А защо не и периода от 9 септември 1944 г. до 1989 г.? Така че те

вместо да прехвърлят

своите проблеми,

да вземат да си ги решат

Или поне, ако смятат, че има такъв разпад, да направят нещо, че да не се разпада."

Но извън гръмките фрази и действителното разцепление, което наблюдаваме в отделни системни партии, всъщност разпадът на държавността е явление, което има съвсем конкретни измерения, отдавна описани от политолозите по света и за щастие нашата страна няма нищо общо с него.

Човешката мисъл от векове търси признаците за развалянето на държавните формирования. Още арабският учен Ибн Халдун (1332-1406) създава обща теория, превръщайки изучаването на историята в "нова наука". В неговите очи династиите многократно стават "уседнали, сенилни, тиранични, надути, подчинени на желанията си и податливи на разделения". Като следствие "груповото чувство" изчезва и след три поколения нахлува нова клика, "неспокойна, бдителна и смела", която ще накара старата династия да рухне.

За съжаление, повечето мислители смятат, че демократичната уредба на обществото не е гаранция срещу такава катастрофа. Популярният съвременен американски икономист и политолог Марк Блайт твърди, че една демокрация също може да се срине, "ако избирателите не получат това, което искат, а просто потвърдят статуквото". При тези обстоятелства хората, лишени от реален избор, могат да изберат най-малко демократичния вариант.

Психологът Ерих Фром дори допуска, че цяла нация може да полудее, ако всички споделят едни и същи пороци и грешки — "безумие на милиони", като нехуманното отношение на управляващите неминуемо води до крах.

Безхаберието, корупцията и некомпетентността също са сочени като показатели, които говорят за скорошен разпад. Управленската неспособност, неуспехът да се задоволят масовите нужди предизвиква неудовлетвореност. Ако правителството избягва необходимите избори, практикува само отбранителна политика и потиска протестите с тирания, държавата най-вероятно ще претърпи крах. Такъв беше случаят в Чад, когато се разпадна през 1980 г., и в Гана през 1981 г.

Но по принцип експерти по външна политика като Чарлз Кол смятат, че изследването трябва да се фокусира върху екстремни случаи на "срутени държави", определени като "страни, чийто държавен апарат престава да съществува за период от няколко месеца". Според Кол на прага на новото хилядолетие основните примери са Сомалия, която имаше продължителен колапс от 1990 до 2004 г., Съветският съюз през 1991 г., Югославия през 1992 г. и Афганистан от 1992 до 1995 г.

Колапсът е белязан и от загубата на контрол върху политическото пространство. Други държави също могат да се намесят директно и да ускорят процеса, както беше при разпадането на Афганистан през 2021 г., защото талибаните се бяха укрили в Пакистан.

Модерната теория за

разпадането на държавата

предлага много по-точни показатели.

В нея изследователите Даниел Ламбах, Ева Йохайс и Маркус Байер дефинират колапса на държавата като неспособност да се създават и налагат обвързващи правила, да се поддържа монопол върху насилието и да се събират данъци. Използвайки тази рамка, те идентифицират 17 рухнали държави между 1960 и 2007 г.

Повечето случаи са

от Субсахарска Африка,

включващи въоръжени бунтове в страни като Чад, Уганда, Либерия, Сомалия, Ангола, Заир, Гвинея-Бисау, Сиера Леоне и Конго (Киншаса), което се срина след деколонизация от Белгия.

Разпадането на Съветския съюз също води до държавен колапс в Грузия, Босна и Херцеговина и Таджикистан.

Аналогични случаи са Ливан, който премина през пълномащабна гражданска война, и Афганистан, където бунтовниците предизвикаха комунистическия режим и се противопоставиха на съветската намеса.

Затова през 2020 г. Йохайс, Байер и Ламбах доразвиха теорията си и предложиха динамичен модел на причините за колапса на държавата. В статията си в Global Change, Peace & Security те твърдят, че държавен колапс се случва, когато са налице 7 фактора.

Между тях са такива екстремни ситуации като въоръжаването на опозиционни групи срещу правителството, а също и

репресиите и

дестабилизация

от външна намеса

От тази гледна точка смело може да се каже, че нито един от тях не се забелязва у нас. Въпреки че редовно сме на призовите места между страните, чиито граждани се чувстват нещастни, не бива да забравяме, че отдавна сме в "златния милиард" на човечеството, радващ се на завидно благосъстояние. А що се отнася до демокрацията - достатъчно е да си спомним сентенцията, че тя е "много лоша система, но засега по-добра не е измислена".