• През 30-те сме една от десетте най-бързо развиващи се икономики, а през 40-те по стандарт догонваме Португалия и Испания, но калпави политици зануляват усилията на нацията
• Богдан Филов обявява война на Великобритания и САЩ, а Добри Терпешев подарява Беломорието ни на гръцките партизани

Известно е, че стъпките в тангото са "две напред, една назад", но в исторически план ние, българите, често залагаме на по-различна пропорция - "една напред, 4 - 5 назад". Понякога и повече, като сме свикнали да наричаме този поведенчески феномен "българска му работа".

Естествено той има своята богата предистория. След Освобождението бившите хъшове и наследниците им успяват за много кратък период да изградят държава от нулата. За съжаление, всичките им усилия са блокирани по неподражаем начин от политиците, защото във всички войни, в които сме участвали, сме губили, с изключение на Сръбско-българската през 1885 г. Оттам нататък в Балканската, в Междусъюзническата, в Първата сме били на страната на победените. Въпреки пораженията и колосалните дългове и репарации, един гениален министър като Атанас Буров успява да редуцира задълженията ни и през 30-те години да ни върне на "бързата писта".

Благодарение на това икономиката тръгва стремглаво нагоре, във всички сектори се забелязва бурен растеж и в резултат на това страната влиза в топ 10 на най-бързо развиващите се европейски икономики. Макар че през 1935 г. (периодът непосредствено след Голямата депресия) има спад, след това брутният ни вътрешен продукт поема отново нагоре и тази тенденция продължава до идването на комунистите на власт. Най-надеждният показател в това отношение е брутният вътрешен продукт на глава от населението. Ако през 1929 г. той е 1148 долара, а в Гърция е бил над два пъти по-висок - 2342 долара, то през 1943 г. тенденцията вече е изцяло в наша полза. Нашият е 1702 долара, а в южната ни съседка е двойно по-нисък - 938. В този период се случва нещо удивително. България почти догонва Испания с нейните 2102 долара и Португалия, където стойността е малко над тази у нас - 1804.

За беда икономическият просперитет на една нация няма нищо общо с интелекта на управляващите. През Втората световна война България отново се включва на грешната страна, защото икономиката ни е прекалено обвързана с немската. И ако в случая стратегически не сме имали особен избор, то трудно можем да си обясним един от най-великите абсурди, който в буквалния смисъл ни закопава в земята. 13 декември 1941 г. е един от тези паметни дни. За да демонстрира верността си към Германия, Богдан Филов часове наред убеждава парламента колко изгодно ще е за нас да обявим едновременно война на САЩ и Великобритания. Историческите хроники са единодушни, че професорът наивно вярвал, че това ще е символичен акт. Филов бил толкова убедителен, че с красноречието си сякаш хипнотизирал депутатите и те в разрез с елементарния здрав разум посрещнали идеята екзалтирано и с викове "Ура!". И макар че Рузвелт смъмрил подчинените си, че го събудили заради смехотворната новина и невъзмутимо се върнал да си доспи, в Белия дом и на "Даунинг Стрийт" възприели съвсем сериозно нашия "символичен акт".

Оттам нататък историята е известна - подложили София на унищожителни бомбардировки, които завършват с над 4000 убити и изчезнали, над 4000 тежко ранени и над 12 000 разрушени сгради. Заради тази отчайваща враждебност няколко години по-късно Великобритания и САЩ, макар да си запазват миноритарен процент влияние у нас, великодушно ни оставят на СССР. България е окупирана от съветската армия и на власт идва правителството на Кимон Георгиев, където за зла участ министър без портфейл и вицепремиер е Добри Терпешев. Един непонятен образ в историята ни, когото днес всички летуващи в Гърция трябва да "благославят" до девето коляно, докато чакат на километрични опашки на Кулата.

Буквално дни след 9 септември 1944 г. той се отправя към земите ни в Беломорието, за да поправи "щетите" от предишното управление. За да съобщи на българското и гръцкото население какво е решила новата власт, той организира митинг. От балкона на хотел "Астория" Добри Терпешев с патос обявява: "Братя гърци, Тракия никога не е била българска и никога няма да бъде!".

Българите гледали вцепенени, напълно втрещени от предателството на бившия партизанин, а сега новоизлюпен политик, докато гърците ликували: "Зито! Зито!" ("Ура! Ура!"). И напълно в унисон с крилатата фраза на Айнщайн, че само две неща са безгранични - Вселената и човешката глупост, Терпешев прави следващата фатална крачка. На митинг в Драма той обявява, че българите са най-големите убийци на гръцкия народ, и в опит да поправи грешката издава заповед за връщането на българските войски от Беломорска Тракия. При това, без да го е стиковал дори със съветските ни окупатори.

Нещо повече, с протокол, подписан от Сава Гановски и Димитър Нейков, българските въоръжения там са предадени не на гръцката държава, а на партизаните от комунистическата организация ЕЛАС. Като подарък, без преговори, без гаранции за сигурността на българите там. На партизаните щедро е предадено и цялото военно имущество.

Когато дни по-късно Терпешев заминава за Москва, на него му е поставен въпросът защо така прибързано и без да иска санкция изтегля българската армия от Беломорието. Благодарение на този новоизпечен "интернационалист" едва не оставаме и без Пиринска Македония. Той прави опит да подари и нея, за да се включи територията ни в Югославия. Известно е, че тогава само страхът на британските дипломати от мощна соцдържава на Балканите ги принуждава остро да се противопоставят на този пореден опит за прекрояване на границите.

Разбира се, някои могат да кажат, че след 1944 г. брутално простовати хора са се оказали на власт и никой не е успял да озапти тези изумителни "умове", то 18 години по-късно ситуацията осъзнато се повтаря. Слава богу, Фортуна е била на наша страна. През 1962 г. по време на среща в Москва между съветския лидер Никита Хрушчов и Тодор Живков, Първия му предлага озадачаваща идея - България да се откаже от суверенитета си и да стане 16-а съветска република. Аргументите отново са интернационални - този жест трябва да вдъхнови и други сателитни държави да предприемат същото, за да може Китай и Албания да се върнат в "правия път". Хрушчов първоначално дал вид, че одобрява замисъла и задал няколко уточняващи въпроса - как си го представя Живков - на федеративен или конфедеративен принцип трябва да стане. В името на уточняването на "технологията" по присъединяването Живков свиква пленум на ЦК на БКП на 4 декември 1963 г., където е решено, че не е необходим референдум.

Причината е, че инициативата на Първия е "забележителна проява на патриотизъм и интернационализъм". Днес можехме само да оплакваме нерадостната си съдба, подобно на Украйна, Молдова, Грузия и останалите в руска орбита, ако в главата на Хрушчов не се бе завъртяло "червейчето" на съмнението. Той непрекъснато питал защо българите така упорито искат да станат 16-а република и накрая някой от антуража му допуснал, че вероятно зад непонятното желание стои пъклен финансов мотив. Ако България стане част от СССР, репарациите, които изплаща на Гърция и Югославия, ще трябва да се поемат от Москва. Така, благодарение на това щастливо хрумване, Хрушчов започнал да отлага обединението. 

И ако някой си мисли, че само в политиката обичаме да се "прострелваме в краката", много бърка. През 60-те посланикът ни в Париж Владимир Топенчаров информира Тодор Живков, че има големи възможности за сътрудничество в областта на автомобилостроенето с "Рено". Идеята е да се сглобяват тук, като се задоволяват не само нуждите от коли у нас, а и във Франция. Иначе ще трябва да останем само с нашия пазар и този в другите социалистически страни. И тъй като на тогавашното Политбюро това му се вижда малко, тук се намесва великата икономическа мисъл - да купуваме всички части от Франция и да плащаме за тях с български стоки.

Сътрудничеството започва криво-ляво, но от френска страна отказват близо 90% от нашата продукция. Не казват, че е некачествена, а избират по-учтивата форма, че не им трябва, и настояват да бъдат компенсирани със средства по банков път. Нашите започват да увъртат и блокират проекта. Президентът на "Рено" Драйфус официално попитал за причините и оттук му отговорят, че в този си вид договорът не може да се изпълнява. Тогавашният ресорен министър Лъчезар Аврамов посочил пред французина, че имаме същия несполучлив опит и с "Фиат", които също отказали да купуват българските стоки.

В същото време България имала много изгоден договор за монтаж на "Москвич" и затова искаме такъв и с Франция. Ситуацията се усложнява и на 24 септември 1971 г. в София пристига държавният секретар на Франция по търговията Жан Мари Бай. По време на срещата Аврамов отново обяснява, че няма как да допуснем толкова неравностойна търговия - само 10% да плащаме с български стоки. Според него така сме щели да натрупаме дългове, които не е ясно как ще плащаме. Накрая след дълго буксуване преговорите са прекратени и страната ни остава единствената в соцлагера, която не успява да развие автомобилно производство.

През 80-те години опитите са подновени със "Сузуки", след това с "Нисан", с "Мазда", но естествено, завършват по аналогичен начин - без резултат.

Мнозина може би ще си кажат: И какво от това? Само че след 1990 г., когато започна преходът, ние все се питахме защо големите автомобилни гиганти се струпаха в Чехия, Словакия и Полша и инвестираха милиарди в тамошните соцзаводи, сякаш нас изобщо не ни забелязваха, което си имаше последици. Парламентарна комисия, сформирана през 2001 г., установи, че са продадени активи за над 30 млрд. евро, но срещу това са получени едва 3 млрд. Или, както президентът Росен Плевнелиев обобщи през 2012 г., това е била най-лошата приватизация в бившия соцлагер. Горе-долу така може да се опише предисторията на термина "българска му работа". Но някои продължават да се стараят и днес да са в унисон с него. Факт е, че дори най-хубавото нещо, което ни се е случвало - членството в НАТО и ЕС, непрекъснато се оспорва от маргинални партии с искания за референдуми.