Главнокомандващият войските на Украйна Олександър Сирски предприе гениален ход и с мълниеносна атака иззе инициативата на руснаците

Родителите му до днес живеят в Русия, а брат му Олег твърди, че фамилията не общува с него

Леопардът може би е най-потайният хищник. През деня той спи, защитен в някоя хралупа, за да има енергия да ловува през нощта. Тогава короните на дърветата стават негово царство и оттам той атакува изневиделица нищо неподозиращите си жертви.

Точно такъв е главнокомандващият украинската армия ген. Олександър Сирски, когото още от 2014 г. наричат Снежния леопард. Причината е, че тогава със светкавични и изненадващи ходове смазва бунтовете, провокирани от Кремъл в Донецка и Луганска област. И по този начин осуетява идеята на Русия да поеме контрола над тях заедно с анексирането на Крим.

Същия подход той използва и при старта на „специалната операция" през февруари 2022 г. Руската армия победоносно се бе отправила към Киев с надеждата, че навсякъде ще ги посрещат като „освободители" от „режима" на Зеленски, но вместо това бяха нокаутирани челно от железния юмрук на Сирски. Шокът бе такъв, че руската армия се изтегли по най-бързия начин, изоставяйки затъналата си техника в разкаляните от дъждовете полета.

Тези дни Снежния леопард отново припомни на Кремъл, че битките с него винаги са болезнени. Той месеци наред се правеше на „умряла лисица" със задъхваща се армия, уморена от постоянните сблъсъци с превъзхождащ я многократно противник. Не само като жива сила, а и като техника и муниции. И в най-неочаквания момент няколко бригади нахлуха в Курска област, завзеха над 1000 квадратни километра и в момента контролират половината от фронтовата линия.

Проспалият атаката шеф на генщаба на руската армия Валерий Герасимов изчезна от медиите и дни наред никой не знае къде е.

Но Сирски на практика постигна нещо много повече. Той и бойците му втора седмица не само държат инициативата, а и диктуват условията, защото в последните дни взривиха три ключови моста, по които се осъществяваха доставките на руската армия в Украйна.

За тази многопластова операция с далечен прицел все още се знае твърде малко, но е факт, че обикновените руснаци са смазани психически от нападението, тъй като доскоро те живееха с мисълта, че са недосегаеми. Още повече, никой никога в историята не е атакувал ядрена държава, а сега се случва немислимото.

От друга страна, мълниеносното нахлуване повиши бойния дух на украинската армия, която след 2 години в отбрана бе изтощена от кръвопролитията и отстъпленията. Но с гениалния пробив Снежния леопард върна Украйна в играта и ако атаката продължи достатъчно напористо, той ще й извоюва достойно представяне при бъдещите преговори за мир. Ясно е, че рано или късно такива ще има и досега се смяташе, че ще следват досегашната логика на Путин преди Сирски да нахлуе в Русия – руският президент обяви, че е готов на разговори за постигане на примирие, но те трябва да отчетат новозавзетите територии в Украйна.

И тъй като сега под контрола на Киев е сравнима по площ територия от близо 1000 квадратни километра, Кремъл ще трябва да отчете и тези нови реалности. С други думи, на Москва няма да й е чак толкова лесно, използвайки правото на по-силния безнаказано да „отчупи" парче от Украйна.

Не и докато Снежния леопард е начело на армията на Киев. За руснаците неговата трансформация е абсолютно непонятна.

Не за друго, а защото те го смятат за „свой", но тъй като се бие срещу своя народ, е „предател". Причината за цялата тази каша е, че Сирски е роден през 1965 г. в семейство на етнически руснаци, които са военни и служат във Владимирска област. Тя се намира в централната част на европейска Русия, разположена точно до Москва. През 1980 г. фамилията се мести в Украйна, защото бащата получава назначение там. Няколко години след това младежът тръгва по стъпките на родителите си и завършва Висшето военно училище в съветската столица. Любопитен щрих е, че много от неговите съвипускници днес са част от елита на руската армия. Самият Сирски завършва през 1986 г. и служи 5 години в съветския артилерийски корпус, бие се в Афганистан, служи в Таджикистан и в Чехословакия – при военните, останали там след потушаването на Пражката пролет. След разпадането на СССР неговата част в Украйна преминава към новата армия на страната и той бързо е повишен в чин полковник заради солидния си боен опит.

Родителите и брат му Олег избират да се върнат в град Владимир, където живеят и до днес. Според „Комсомолска правда" братът работи като охрана в рехабилитационен център, а майката Людмила и бащата Станислав са пенсионери на над 80-годишна възраст. Преди синът й да оглави украинската армия, Людмила била изключително активна в социалните мрежи, пускала снимки как кара ски, как пее в хора на ветераните и в хора на Казанската църква. Бащата Станислав също често давал интервюта по медиите и критикувал обществените услуги.

Двойката бивши военни публично подкрепяла „специалната операция" в Украйна и винаги се включвала в марша на „Безсмъртния полк" с портрета на дядото на Олександър Сирски, загинал при отбраната на Ленинград, за да защити бойните си другари.

Когато през 2023 г. Зеленски повишава Сирски в главнокомандващ, фамилията му в Русия е в шок. Семейният съвет успява да убеди целия панелен блок да направи блокада и да отблъсне атаката на медиите. За разочарованите репортери не остава нищо друго, освен да започнат да разговарят с комшиите. Според някои възрастните се чували със сина си в Украйна всеки ден, за да знаят дали е жив. Други твърдят, че властите предложили на майка му да се откаже официално от сина си, но според съседи тя не приела.

Очевидно за да защити фамилията от репресии, братът Олег обявява пред правителствената информационна агенция на Русия ТАСС, че те от години не поддържат абсолютно никакви връзки с Олександър.

Заради всичко това в Русия той е обект на най-долнопробна пропаганда. Медии съобщават, че е избрал да служи в украинската армия след промените, защото се уплашил да се бие в Чечня. Нещо, което не издържа елементарен критичен анализ, защото как може да го е страх от Чечня, а да не го е страх от Афганистан, например? Но тази история има и продължение - бащата могъл да го уреди да служи на по-спокойно място край Москва с подкуп, но тъй като Станислав бил изключително честен и принципен човек, отказал и така семейството останало от двете страни на границата.

Разбира се, медиите цитират често и негови съученици, възмутени от предателя, който воюва срещу собствения си народ.

Безспорно тази лична драма няма как да не се отразява на психиката на генерал Сирски, избрал да живее свободно в Украйна, още повече че и там не всички го приемат безрезервно. Въпреки големите му заслуги за отбраната на Киев и отблъскването на настъплението на руснаците към Харков, срещу него започва яростна атака, когато е назначен за главнокомандващ. Критиките най-вече са свързани с факта, че е съветски възпитаник и като такъв е „касапин", който праща хората си на сигурна смърт. Аргументите на противниците му бяха свързани с „месомелачката" в Бахмут, където много от момчетата на Сирски загинаха безсмислено, защото позициите в града бяха загубени.

Генералът показа, че е широко скроен и вместо да отговаря на нападките, енергично се зае да възстановява морала на армията. Признава, че спи по 4 часа и половина и веднага след ставане още по тъмно започва здраво да тренира, за да издържи на натоварванията през деня. Споделя, че най-трудната част от службата е да не се вижда с месеци с жена си и синовете си, но е убеден, че знае как да победи противника.

Още в началото той честно обясни, че първоначално украинците са били изправени пред стотина хиляди руски бойци, които днес вече са 690 хил. Както и че те ги превъзхождат с оборудване в съотношение, стигащо 1 към 3. Тоест на хората му не им остава нищо друго, освен да се бият умно и качествено, за да постигат максимален ефект с оскъдните си ресурси. Засега тактиката му успява – нанесе мълниеносен удар по психиката на руснаците, които от всичко най-много мразят боевете на своя територия.