•  Племенницата на Стефан Данаилов ни подкрепи - той много обичал да си стои у дома, казва ректорът на Националната художествена академия (НХА) проф. Георги Янков
•  Ирен Кривошиева пък държи на пространството пред Мелпомена - там е работил, там е сърцето му 

 - Проф. Янков, има разногласия къде да бъде поставен паметникът на Стефан Данаилов. Подобен казус се появи и с възстановяването на Войнишкия мемориал до НДК. Много ли са паметниците на територията на Столичната община? 

- Централната част на София вече е запълнена от всякакви паметници и други пластични решения. Мисля си, че към днешното развитие на столицата би трябвало естетизация на градското пространство да се появи и в по-крайните квартали. Спомням си, че предишният зам.-кмет на културата имаше идея такова пространство да се обособи в парка в кв. “Дружба”. Голям е и има езеро, което е подходящо за целта - да се поставят по-съвременни скулптурни решения. Не класическият пиедестал с бюст, защото все пак е добре да сме адекватни с времето, в което живеем. 

 - С Експертния художествен съвет (ЕХС), на който вие сте председател, излязохте със становище, че в градинката пред Народния театър е претрупано с паметници и това е причината то да не е подходящо за бюста на Ламбо.  

- Самата Градска градина е паметник на културата. Както има къщи - паметници на културата, така има и обществени пространства, които са такива. Създадени са през годините, станали са емблематични и не е редно ние да се намесваме. Всъщност последната намеса е в началото на този век. Появи се паметник на големия български актьор Григор Вачков. Но как и защо е станало - не знаем. В градинката зад двореца също се появиха доста паметници. Последната мощна и до голяма степен смислена акция отпреди 15-ина години е в парка “Заимов”. Имаше голям проект, в който се включиха 10-15 по-изявени скулптори, получи се интересно. 

Трябва да се работи много внимателно и разумно. Аз съм плакатист. Плакатите се закачат и след една седмица отгоре идва друг. Докато един паметник е за дълго време. Помните какви дебати бяха около паметника “13 века България” пред НДК, паметника на цар Самуил, който се появи отстрани на църквата “Св. София”. Ние сме за обогатяването, развитието и естетизацията на нови паметници, на публично изкуство. Но това трябва да бъде съобразено с контекста и ситуацията.

Не може да направиш паметник, без да се съобразиш къде точно ще стои, как ще се върже с околната среда, накъде ще гледа. Всичко това е много важно. 

- Какво се случва с казуса около паметника на Стефан Данаилов?

- Не съм много навътре в споровете между близките на Стефан Данаилов. Ирен Кривошиева държи да бъде точно в Градската градина, защото той там е работил и там е минал творческият му път, там му е сърцето.

Мястото, което ние предложихме, е близо до дома му. Там има градинка, кръстена на него. Попитаха ни кой ще го види, ако се постави там. От друга страна, неговата племенница разказа, че Данаилов много е обичал да си стои вкъщи и тя е “за” нашата идея. Предложихме им да помислят и за други решения.

Но като председател на комисията, както и останалите членове сме длъжни да се съобразяваме, спазваме и внимателно да прецизираме къде да се постави нещо и да не бъде прекалено. Ние казваме да, нека има паметник. Но не и в Градската градина, защото тя самата е паметник на културата. Поемаме си негативите от тази наша дейност.

- Тоест няма конкретен брой паметници, които могат да бъдат поставени на едно място, а по-скоро важи мярката за умереност? 

- Точно така. Заради това в експертния съвет има архитекти, художници, изкуствоведи, историци. В някои държави следват конкретно правило. След като почине знаменита личност, преди да се навършат 10 г. от смъртта му, нищо да не се предприема в негова памет. От дистанцията на времето може по-обективно и не в емоционална приповдигнатост да помислиш как, къде и по какъв начин този човек да бъде почетен. 10 г. е разумен срок. 

- Какви са функциите на ЕХС, който оглавявате? Освен че одобрява или не къде да бъде поставен паметник. 

- Идва от самото име. Индивидуални личности или инициативни комитети могат да поискат нещо да се ознаменува, да се почете в София. Може да не е по повод кончината на някого. Например съвременните графити, които се явяват ябълка на раздора. Първо се минава през друга комисия, която изпълнява по-скоро административно-протоколна дейност. След което проектът идва при нас. Ние имаме задължението да се произнесем по неговите художествено-естетически качества и удачността му спрямо архитектурната градска среда около него. Нямаме отношение към това дали да бъде направен един паметник, или не, това се гласува от Столичния общински съвет, а дали може да бъде поставен на дадено място, или не. Не отговаряме и за именуване и преименуване на паметници. Процедурата е дълга. Без значение къде живеете в България, искате ли да поставите паметник, пак трябва да минете през Специализирания експертен съвет към Министерството на културата за одобрение. В зората на демокрацията, че и сега все още се появяват подобни недоразумения. Нормално е да има естетически регулатори в държавата, които да преценяват и поне малко да възпират ентусиазма на ентусиастите.

- Дайте примери за паметници, които ЕХС не е одобрил и те не са били поставени. 

- ЕХС не се занимава и с премахване на паметници. Слава богу, нямаме тази задача да преценяваме историческата им значимост. Има доста идеи, с които не сме били съгласни и не са се реализирали. Дали защото мястото е било неудачно, или показаните естетически качества на самия проект не ни задоволяват. Тук трябва да се помисли за нещо друго. Трябва да има сериозна културна програма на Столичната община, в която да се посочат пространства, където да се появяват нови скулптури. Най-честният и справедлив начин това да се случи е чрез обявяване на конкурс. Не е задължително да бъде само на национално ниво, а на международно. Иначе става на парче - тук има място, дай да сложим един паметник.

- Преди месеци имаше оживен дебат дали монументът на Георги Чапкънов “Св. София” не трябва да бъде премахнат, защото не бил приветлив и според някои дори плашел туристите. 

- Каквото и да се появи, първо ще бъде оплюто. Всеки творец трябва да приеме, че каквото и да направи, работата му ще бъде критикувана. Чапа е един от големите и утвърдени български скулптори. Нормално е да има дискусия.

Въпросът е гледните точки да не бъдат крайни. Спомням си каква вълна от негодувание имаше, когато се появи стъклената пирамида пред Лувъра. Имаше коментари, че тя е ужасна и изобщо не кореспондира с архитектурата му. Сега обаче всички приемаме, че това е най-естественото нещо там, и човек даже не си спомня какво е било преди нея. Или пък Айфеловата кула. “Това желязо”, както я наричаха, сега е символ на града. Това се случва навсякъде по света.  

- Преизбран сте за ректор на Националната художествена академия (НХА). Какво предстои да бъде направено през втория ви мандат? 

- За щастие, започнатото през първия ми мандат продължава и във втория. Най-голямата задача и предизвикателство пред академията е реконструкцията на нашата т.нар. северна сграда на “Оборище” и “Васил Левски”. Тя е в много лошо състояние. На близо 100 г. е, не е железобетонна и е опасна. С две думи, просто няма накъде повече. Намерихме финансиране, извървяхме нелекия път да се направи всичко необходимо, за да стартира процедурата за възлагане на обществената поръчка за ремонтната дейност.

Вече я възложихме, минахме през много институции. Много е сложно, особено тук, в центъра. Съгласувано е с много служби. Тази сграда не е паметник на културата, но новият проект трябваше да мине през същите комисии, защото около нея всички други са паметници на културата. Необходимо е, за да не се появи някакво безумие на 40 етажа. В новия проект запазихме същите пропорции на сградата. Фасадните елементи са същите, но с по-съвременни материали за изолация. Това е предизвикателството пред академията сега. Наесен специалностите, които учат там, ще трябва да напуснат сградата и да се сместим за 2 или 3 г. заедно на ул. “Шипка”. 

- Голям ли е напливът от желаещи да учат в  академията? 

- Академията е в кондиция, въпреки че вече имаме сериозна конкуренция в страната. В 17 други висши училища има дисциплини и катедри по изкуствата. Но ние сме единствените, които все още имат практически изпити по рисуване. В повечето се показва портфолио и има събеседване. Ние държим хората, които идват тук, преди всичко да са с възможности на художници за изразяване. Въпреки че на другите места е доста по-лесно, при нас няма спад на кандидат-студенти. Даже леко се покачва напук на демографските обстоятелства. Студентите се ориентират към висшите училища, които дават наистина качествено образование. Това е верую на преподавателите в НХА - да не влизаме в конюнктурата на пазара и да не сваляме нивото на приемните изпити.   

 - Кои са основните приоритети на НХА?

- Смея да кажа, че ние сме в много добри партньорски отношения с над 100 академии в Европа и в света по програмата “Еразъм”. През предстоящата учебна година при нас ще дойдат студенти от Испания, Германия и Нидерландия за един семестър. Идват деца и от Китай. Нашите ученици също могат да отидат, където поискат. Това им дава възможност да си сверят часовника и да имат необходимото самочувствие. Гледаме да направим партньорски програми с Националната академия в Китай, в момента вървят преговори с Тракийския университет в Одрин, с една от полските академии също мислим да започнем преговори. Идеята е да направим съвместни магистърски програми. Така студентите ще вземат диплома за магистър от академията тук, но и от тази в Китай например. Вярвам, че това дава големи перспективи и е един от приоритетите на академията - да създаваме съвместни проекти и програми с чуждестранни академии и училища по изкуствата.