Примерите от историята показват, че политическите покушения отвъд океана по-скоро сплотяват обществото, отколкото да го разединяват. Този факт обаче не пречи те да се свързват с невероятни конспирации. Една от най-известните от тях (вече опровергана от фактите) е, че заради проклятието на индиански вожд на всеки 20 години американски президент умира на поста си, но има и много други, които изглеждат повече или по-малко вероятни.

На 30 януари 1835 г. Андрю Джаксън е първият президент, преживял опит за убийство. Безработният бояджия

Ричард Лорънс се опитва

да го застреля

в източния портик на Капитолия, след като Джаксън се прибира от траурна служба, проведена в Камарата на представителите. Опитът се проваля, когато последователно и двата пистолета на Лорънс засичат, а минувачите, към които се присъединява и Джаксън с бастуна си, успяват да го неутрализират. На пръв поглед случаят е ясен - роденият в Лондон Лорънс бил психопат, който смятал, че е наследник на британския трон и че президентът, наричан от противниците си - вигите на Хенри Клей - "крал Андрю", му пречи да наследи титлата. Въпреки това около него бързо се раздухват конспирации. За тях допринася много сенаторът от Южна Каролина Джон Калхун, който бил първият вицепрезидент на Джаксън, но напуснал поста, за да се присъедини към опозицията. В своя реч той твърди, че Джаксън е

"Цезар, който трябва

да има своя Брут"

Сред онези, които вероятно са го слушали, е бил и Ричард Лорънс.

Опитът за убийство предизвиква слухове за заговор. "Циркулират хиляди истории", съобщава бостънски вестник от епохата.

Бил ли е Лорънс наемен убиец? Веднага подозрението паднало върху Калхун, който е принуден да вземе думата в Сената, за да защити своята невинност. Президентът посочва сенатора от Мисисипи Джордж Поиндекстър като главен заговорник, обвинение, което преследва Пойндекстър и вероятно му струва преизбирането. Вигите на свой ред обвиняват Джаксън, че е организирал опита за убийство с напразната надежда да спечели обществено съчувствие.

В крайна сметка се оказва, че конспирация няма. На процеса става очевидно, че Ричард Лорънс е луд и той е изпратен в приют до живот. Любопитното е, че в края на мандата си през 1837 г., когато е попитан дали съжалява за нещо, Джаксън отговаря: "Съжалявам, че не успях да застрелям Хенри Клей или да обеся Джон Калхун".

Но между американските президенти

има и жертви

на истински заговори

Според личния му телохранител Уорд Леймън три дни преди смъртта си Ейбрахам Линкълн разказва сън, в който се скита из Белия дом, търсейки източника на тъжни звуци:

"Продължих, докато стигнах до Източната стая и видях отвратителна изненада. Пред мен имаше катафалка, върху който лежеше труп, увит в погребални одежди. Около него бяха разположени войници и тълпа от хора, които гледаха тъжно трупа, чието лице беше покрито, други плачеха жално. "Кой е мъртъв в Белия дом?, попитах един от войниците. "Президентът", беше неговият отговор, "той беше убит."

Има различни теории за мотивацията на Джон Бут, който прострелва прочутия борец против робството по време на театрално представление във Вашингтон. Безспорно ловът на конспираторите бързо се превръща в най-големия в историята на САЩ, включващ хиляди войници и безброй цивилни, а за залавянето на заговорниците е обявена голяма награда. Бут и един от съмишлениците му, Херолд, са открити, докато спят в една ферма. Дори когато войниците заплашват да запалят плевнята, в която се е скрил, атентаторът отказва да се предаде и е прострелян смъртоносно в тила. Десетки други са арестувани, включително много косвени помагачи на заговорниците и всеки, който е имал дори най-малък контакт с Бут или Херолд по време на бягството им. Обвиняемите са съдени от военен трибунал, нареден от Джонсън, наследил президентския пост след смъртта на Линкълн. Четирима, между които и една жена, са обесени.

Загадките, свързани със смъртта на президенти, докато изпълняват длъжността си, понякога отнемат повече от сто години, преди да бъдат разплетени. Само след 16 месеца на поста президентът Закари Тейлър умира след кратко боледуване. Точната причина за смъртта му все още се оспорва от някои историци.

На един горещ 4 юли във Вашингтон Тейлър присъства на тържества, посветени на националния празник. Според няколко източника "Олд Зак", както галено го наричали сънародниците му, изял голямо количество череши със студено мляко и след това се върнал в Белия дом, където утолил жаждата си с няколко чаши вода. Тейлър умира на 9 юли, след като

четири дни страда

от тежки спазми,

диария, гадене и дехидратация. Неговите лични лекари смятат, че той се е разболял от холера морбус, бактериална инфекция на тънките черва.

Но почти веднага след смъртта му плъзнали слухове, че 12-ият президент на САЩ е бил отровен от южняци или католици, подкрепящи робството, като подобни теории продължават да съществуват и през XXI век. Няколко седмици след смъртта на Тейлър президентът Филмор получава писмо, в което се твърди, че Тейлър е бил отровен от йезуит. През 1881 г. Джон Бингам, добре известен като главен адвокат в процеса за убийството на Линкълн, пише редакционна статия в The New York Times, в която се твърди, че Джеферсън Дейвис – бъдещият президент на Конфедерацията, е отровил Тейлър.

В края на 80-те години на ХХ век Клара Райзинг, професор в Университета на Флорида, убедила най-близкия жив потомък на Тейлър

да се съгласи

на ексхумация,

за да могат останките му да бъдат подложени на радиологични изследвания.

Анализът, извършен в Националната лаборатория в Оук Ридж, не разкрива доказателства за отравяне, тъй като нивата на арсеник са твърде ниски, и стига до извода, че Тейлър се е заразил с "холера морбус или остър гастроентерит", тъй като Вашингтон е нямал подземна канализация и храната или напитките на президента може да са били замърсени.

Но рекордьор по конспиративни теории е убийството на президента Джон Кенеди, извършено на 22 ноември 1963 г. Огромното напрежение в разгара на Студената война със сигурност оказва голямо влияние върху теориите за таен заговор.

Една от най-големите мистерии със случайно заснети кадри, които могат да хвърлят повече светлина върху трагедията в Далас, е тази с фотографиите, направени по време на атентата. Веднага след убийството следователи от ФБР и ЦРУ започват разпити и снемат показанията на стотици очевидци, които са присъствали на покушението.

За разследването са иззети всички снимки и видеоматериали, направени през деня, особено от времето, когато са дадени изстрелите. Следователите събират всички любителски записи и фотографии с цел впоследствие да ги съединят и да получат пълна картина на събитието, хвърлило в шок американците, като се надяват по този начин да определят с точност какво се е случило.

Разбира се, голяма част от снимките и филмите не са с много добро качество, но те се преглеждат отново и отново с надеждата на тях да се видят нови доказателства за убиеца и мястото, откъдето е стрелял. Задачата обаче се оказва изключително трудна. Освен това в паниката след стрелбата минувачите бягат във всички посоки, тъй като не могат да разберат посоката, от която са дошли изстрелите. Затова и информацията, събрана от следователите, е много противоречива. В тази ситуация стотиците свидетели дават различни, по-скоро объркващи показания, и на всичкото отгоре ги променят при повторните разпити. В крайна сметка агентите на службите са принудени отново да се върнат към заснетите кадри, като по-надеждни.

Тогава забелязват, че на няколко фотографии се вижда жена, която сякаш държи камера в непосредствена близост до кортежа в момента на атентата и е насочена директно към главата на президента.

Намирането

на свидетелката

и на кадрите, заснети от нея, се оказва от много важно значение, тъй като тя се намира в близост до трасето и има изключително добра гледна точка за улавяне на събитията около стрелбата. На пръв поглед това не би трябвало да е трудно, тъй като жената е облечена по специфичен начин - на главата си носи забрадка, подобна на руски шал с жълто- или светлокафяв цвят. Точно заради това си спечелва и прозвището "бабушка".

Разследващите служители са силно заинтригувани и от факта, че фотографските доказателства ясно показват, че жената, която е толкова близо до стрелбата, вместо да бяга, както правят всички около нея, продължава да снима известно време шествието и след стрелбата. След това се обръща, пресича „Елм стрийт" и се слива с тълпата. Така, ако се намерят, нейните кадри вероятно ще бъдат безценни за следствието, но въпреки многобройните публични призиви на американските служби за сигурност мистериозната свидетелка така и никога не е идентифицирана.

Дълги години случаят вълнува американското обществено мнение и около него се раждат най-различни фантастични теории. През 1970 г. дори се появява претендентка, която твърди, че е истинската жена от кадрите - американката Бевърли Оливър. Тя била танцьорка в нощен клуб и разказвала, че двама души, които се представили за служители на тайните служби, й били взели филма и повече никога не го върнали. Интересно е, че клубът, в който танцувала, бил в съседство с клуб, собственост на Джак Раби, човека, който застрелва убиеца на Кенеди - Лий Харви Осуалд. Нейната версия за събитията обаче така и не се потвърждава от никого. Напротив, много от подробностите в спомените й, издадени и в автобиографичната книга "Кошмар в Далас" през 1994 г., се оказват

явно фалшиви и

нескопосано изфабрикувани

Освен че жената на снимката изглежда много по-възрастна от нея (Оливър е била на 17 години през 1963 г.) и няма фигурата на танцьорка в заведение за стриптийз, се оказва, че камерата, за която тя твърди че е марка Yashica, е пусната в производство чак през 1967 г.

Друга конспирация свързва убиеца Осуалд с Москва. Заради изострените отношения между свръхсилите по време на Студената война, за мнозина престоят на убиеца на Кенеди в СССР изобщо не е случаен. Дори само фактът, че Осуалд е контактувал с представители на КГБ в Москва, поражда безброй конспиративни теории. Някои даже открито говорят за "отмъщението на Хрушчов".

Истината е, че досега солидни доказателства в тази посока няма. Любителите на тайнствените сценарии обаче имат логично обяснение и за тази липса. И трябва да се признае, че в случая аргументът им е доста приемлив - доколкото навремето съдбата на света се е определяла от отношенията между Вашингтон и Москва, сигурно разкритие за съветска връзка в убийството на президента би имало страшни последствия.

През 2017 г. в САЩ са декласифицирани документи, които показват, че два месеца преди убийството Осуалд отново се е срещал със съветски агент. Тогава Осуалд посещава съветското посолство в Мексико Сити, където говори с консула Валерий Владимирович Костиков. Състоялата се на 28 септември 1963 г. среща е документирана от ЦРУ, което прехваща съобщение за нея от 1 октомври. По време на телефонния разговор с охраната Осуалд пита на развален руски дали има "нещо ново по отношение на телеграмата до Вашингтон". Съдържанието на телеграмата не е известно, но документите на ФБР след смъртта на Осуалд показват, че наистина се отнася за него.

Според тях Костиков е бил не само ръководител на консулската служба, но и офицер от отдел 13 на КГБ -

звеното, отговарящо за

саботажите и убийствата

На фона на това се припомнят и някои заключения на шефа на ФБР Едгар Хувър, който още навремето предупреждава, че "обществеността трябва да вярва, че Осуалд е действал самостоятелно".

Хувър посочва и конкретно контактите на Осуалд с Куба и СССР, вярвайки, че разкриването им може да застраши американската сигурност.

Така или иначе, неизвестните около съветската връзка в убийството на любимия на американците президент и след 60 години си остават. А нищо чудно някой ден все пак истината да излезе на бял свят, въпреки че именно Доналд Тръмп, като президент, нареди някои от най-важните документи по случая да останат засекретени.