През годините дъщерите на Сталин, Че Гевара и Тодор Живков са били горещи поклоннички на екзотичната страна

Дъщерите на известни комунистически дейци по странен начин са били привлечени от Индия. Тази интересна зависимост откри “24 часа - 168 часа” в биографиите на знакови наследници на соцлидерите. Неотдавна стотици хора се събраха на “Колидж Стрийт” в Колката (до 2001 г. Калкута), носейки тениски и шапки с лика на Че Гевара и плакати на култовия комунистически революционер, за

да приветстват дъщеря му Алейда Гевара,

която заедно с дъщеря си Естефания Мачин Гевара, професор по икономика, посети третия по големина град в страната. 

“Топлотата и ентусиазмът на хората в този град са останали същите през годините - каза Алейда, която посещава мегаполиса отново след 24 години. - По време на гостуването си бях в няколко части на страната. Но любовта, която получих тук, ме кара да искам да прегърна всички вас.”

Тя беше посрещната от хор на Западен Бенгал, който в нейна част изпълни революционни песни като “Гуантанамера” и я накара спонтанно да избухне в танц за радост на насъбралото се множество.

По този начин тя се явява поредната наследница на комунистически лидер, очарована от екзотичната страна. Преди нея такава е съдбата и на Светлана Алилуева - единствената дъщеря на съветския диктатор Сталин, както и на Людмила Живкова (за нейното увлечение по индийската култура четете на 26-27 стр.)

Разбира се, в страстта си те изобщо не са сами. Още от времето на Александър Македонски Индия е била привлекателна за Запада. По-късно по времето на Великите географски открития, които до голяма степен са вдъхновени от търсене на път именно към тази далечна страна, първите португалци, водени от Вашку да Гама, когато достигат Малабарското крайбрежие, са се удивлявали на нейната култура.

Струвало им се, че местните религиозни ритуали са християнски,

само не могли да си обяснят защо “иконите” на свети Петър го изобразявали толкова мургав. След това пристигат англичаните. В меркантилната епоха те са завладени изцяло от безкрайните възможности за изгодна търговия с този нов свят. За тях мистиката има малко значение, което личи и от пътеписа на Ралф Фич, един от първите търговци, достигнал заветната цел през 1583 г. След като наблюдавал дълго един йога, той просто отсича: “Тук, в Патна, видях един човек, който се преструваше на пророк - седеше на един кон сред пазарището и се правеше на заспал, а множество хора се доближаваха до него, докосваха краката му и целуваха ръцете му. Смятаха го за свят човек, но аз съм уверен, че той беше ленив безделник. Оставих го там, както си спеше. Хората в тези страни са склонни да вярват на всякакви такива празни приказки и лицемерни измамници.”

Тази ситуация коренно се променя в края на XIX и началото на XX век, когато появата на странното Теософско общество в САЩ и Европа

възвръща интереса към загадъчната страна

Обаянието ѝ се засилва и с произведенията на родения в Бомбай английски писател и Нобелов лауреат Ръдиард Киплинг, за да се стигне до 60-те години на миналия век, когато интересът към Индия на Запад преживява истински ренесанс.

В тази връзка много е писано за влиянието, което загадъчната страна оказва и върху хипи движението. Тогава в свещените земи на Кришна, Шива, Вишну, Брахма и Агни, омагьосана от мистиката и свободата на древната източна култура, към Ганг и храмовете се отправя цветът на западната младеж. На върха на славата си членовете на култовите групи “Бийтълс”, “Ролинг Стоунс” и “Бийч Бойс” стават почитатели на учението на Махариши Махеш Йоги.

Индийският духовен учител, който е основател на трансцеденталната медитация, ги привлича с екзистенциални въпроси, както и с прозрението, че любов и щастие не се купуват с пари. Постепенно той се превръща в гуру на Ню ейджа и обучава в духовната си техника “над 5 млн. души”. През 1968 г. Бийтълсите, заедно с жени, гаджета и антураж (по това време в ашрама е и Мия Фароу) кацат в Делхи и оттам с такси се отправят в Ришикеш, за да се настанят в ашрама на Махариши, който вече е обсаден от репортерите. Макар че някои от звездите по-късно споделят своите разочарования (“бяхме много млади”), издания като New York Times и The Independent съобщават, че влиянието на Махариши и пътуването до Ришикеш за медитация са

отклонили “Бийтълс” от ЛСД

и са ги вдъхновили да напишат много нови песни. А ако добавим и влиянието на феноменалния музикант Рави Шанкар, Индия изобщо е кандидат за културното откритие на ХХ век.

Що се отнася до “червените принцеси” - за тях Индия е достъпната екзотика. Израснали до голяма степен в сянката на бащите си, те мечтаят за свобода. И понеже, от гледна точка на политическата идеология, няма как да я постигнат на Запад - оттам те могат само да си купуват скъпи коли, дрехи и парфюми, но не и да прокламират тази култура, те се обръщат към Изтока заради мистиката и потиснатото вътрешно чувство. Именно копнежът към свобода ги кара да откриват Индия, която навремето е извън двата световни политически лагера - западният и социалистическият. Алтернативата, която намират в Изтока, ги омайва с цветове, миризми и идеи, които са извън “буржоазния свят” и се явява удобно символично бягство както от скучната социалистическа реалност, така и от невъзможността да постигнат западната свобода.

Не в преносен, а направо в прекия смисъл това важи с пълна сила за живота на Светлана Алилуева - дъщерята на Сталин. Израснала край кръвожадния си баща, тя рано забелязва в него “чудовище”. След като майка ѝ Надежда Алилуева се самоубива заради него, когато Светлана е едва 6-годишна, по време на чистките през Големия терор в края на 30-те години Сталин не пощадява и други членове на семейството ѝ. Тираничният родител грубо се намесва и в личния ѝ живот. Когато Светлана е едва на седемнайсет,

баща ѝ изпраща Алексей Каплер - нейната първа любов, за 10 години в ГУЛАГ 

Все пак тя се омъжва на два пъти (през 1943 г. и 1947 г.), но и двата ѝ брака, от които има съответно син и дъщеря, се разпадат, а нещастията за нея продължават и след смъртта на Сталин през 1953 г. По-големият ѝ брат, Василий, е арестуван и през 1962 г. умира от алкохолизъм, а приятелите й литератори през 60-те години са изпратени в трудови лагери.

Тогава Светлана най-сетне намира покой в изпълнената с обич връзка с индиеца Браджеш Сингх, независимо от голямата им разлика (когато се запознават, Светлана е на 37 години, а индиецът на 60). Той е деец на международното комунистическо движение, но същевременно произхождал от стар царски род в древната страна. 

Двамата се запознават през 1963 г., докато Браджеш Сингх се възстановява от бронхит в Сочи. Започнали да говорят за книга на Рабиндранат Тагор, която Светлана намерила в библиотеката на болницата. Сингх бил най-миролюбивият човек, който тя някога е срещала. Той дори протестирал, когато в болницата искали да убият пиявиците, които използвали при лечението му, и отварял прозорците, за да позволи на мухите да избягат. А когато тя му казала кой е баща ѝ, той само възкликнал: “О!”, и никога повече не го споменал.

Съветският премиер Алексей Косигин категорично не одобрявал брака им, но те живеели заедно четири години като съпрузи в черноморския град. На 31 октомври 1966 г. Браджеш Сингх починал, а Светлана го кремирала, съгласно индуисткия ритуал. След това решила да отнесе праха му в Индия за потапяне в Ганг. Оказало се много трудна задача, защото съветските лидери се опитали да я разубедят да предприеме такова пътуване, а Косигин дори я заплашил, че според древния индийски обичай изгаряли съпругата, за да последва мъжа си и в отвъдното.

Но Светлана не се примирила

и най-после успяла да организира погребението

В това отношение много ѝ помогнал фактът, че племенникът на Браджеш Сингх, Динеш Сингх, бил член на съвета на тогавашния министър-председател Индира Ганди. Дъщерята на Сталин пристига в Индия на 20 декември 1966 г. Там отседнала при семейството на Браджеш в царския дом на предците им в Калаканкар близо до Алахабад. След няколко дни, на 25 декември 1966 г., прахът на Браджеш е потопен в свещената река Ганг, като Светлана наблюдава ритуала от брега, облечена в бялото сари на вдовица.

В Индия тя заживяла щастливо с голямото семейство на Браджеш и постепенно се отдалечава от православната църква и потъва в индуизма. По време на четирите месеца в Индия е толкова погълната от Кама Кришна и Вивекананда, че постоянно посещавала храмовете. Естествено, у нея се зародило желанието да остане в Индия и да намери свободата, от която е лишена в Съветския съюз, където по думите й с нея се отнасяли “като с държавна собственост”.

Светлана отново помолила Динеш Сингх да използва влиянието си пред премиера,

за да ѝ позволи да остане в Индия

Но ужасено от такова развитие на събитията, съветското правителство настояло тя да се върне преди края на март 1967 г. Индира Ганди, която не смеела да се противопостави на Москва, чрез Динеш също посъветвала Светлана да отпътува за родината си. 

Отишла в столицата Ню Делхи, за да уреди в съветското посолство пътуването си, където посланик Иван Бенедиктов, който дълбоко уважавал Сталин, успял да удължи престоя ѝ с още един месец, който тя прекарала в селото на съпруга си, но за 6 март 1967 г. вече е купен самолетен билет за връщане. 

Ден преди това - на 5 март, деня на смъртта на Сталин, Светлана Алилуева обядва с Бенедиктов и съпругата му в съветското посолство. Случайно или не, той прави фатална за кариерата си грешка - в нарушение на правилата за съветски граждани в чужбина и без съгласието на КГБ ѝ дал паспорта, който се пазел в личния му сейф. Така на следващия ден, рано сутринта, Светлана отишла право в американското посолство, разположено в съседство, и поискала политическо убежище. В легацията

направо не повярвали, че дъщерята на Сталин може да е пред тях,

а след като се уверили, че е тя - също отказали да я приемат. Все пак накрая “по хуманитарни причини” изпратили Светлана на летището в компанията на служител от ЦРУ, за да хване полет за Рим. В италианската столица сензационната новина за бягството вече изтича в пресата, а оттам, след кратък престой в Швейцария, тя отлита за САЩ. При пристигането си в Ню Йорк през 1967 г. тогава 41-годишната жена изпраща на децата си в Москва дълго писмо. Съветският комунизъм, пише тя, се е провалил като икономическа система и като морална идея и аз не мога да живея под него. “С едната си ръка се опитваме да достигнем Луната, но с другата сме длъжни да копаем картофите по същия начин, както е правено преди сто години. Моля, запазете мир в сърцата си. Правя само това, което ми нарежда съвестта.”

Според семейството на Браджеш Сингх Светлана не е забравила Индия и след заминаването отвъд океана:

“Тя продължи да изпраща пари

в продължение на много години за болница в село Калаканкар на името на Браджеш, докато тя не беше поета от правителството”.

Светлана веднага става най-известният дезертьор от Студената война. КГБ й дава прякора Кукушка, което означава “кукувица”, а на Запад е известна като “малката принцеса на Кремъл”.

нигите ѝ се продават добре и я правят богата до смъртта ѝ през 2011 г. на 85-годишна възраст.