Неотдавна бях в Хисаря. За първи път след онзи най-ранен детски спомен, който имам от този град - на една алея, където се разхождаме с майка ми, срещаме Дора Габе. Удивително е как и защо това ме е впечатлило толкова много, за да помня отчетливо великата поетеса, която досущ една митична орисница, се надвесва над мен, хваща ме за ръка и ми казва стихче. Не знам и защо през всичките изминали години така и не бях намирал повод да посетя града отново. Може би заради някаква подзъзнателна рефлексия, опит да запазя максимално чиста и автентична паметта за това мимолетно преживяване. Кой знае. Та ето ме сега, заради представянето на книгата "Истории от ръчния багаж", отново в този град. Оказа се, че Хисаря е място, натежало от всякакви спомени - мои, нечии, чужди, наши, общи... Толкова много спомени.

След срещата с читателите, която бе особено вълнуваща, за вечеря се отбих във "Вила Петрович", служила след Втората световна война дълги години като творчески дом на писателите. Там Дора Габе в малка ученическа тетрадка с молив написва стихосбирката "Почакай слънце". Половината литературен елит на България от онова време е живял и творил тук. Някои са оставили кратки размисли за живота в книгата за гости на вилата. Елисавета Багряна е написала: "Никога не те проклех, а благославях те, живот", а Константин Павлов е добавил: "Знам, че проспах живота си, но какви сънища, Господи!". Пък Валери Петров е обобщил: "Какавидата не смее по човешки да живее".

На другия ден моите домакини ме разходиха из града с неговите паркове, горещи минерални води, бани и древни стени. Видях и тези толкова впечатляващи вили и къщи, паметници на времето... Някои от тях изненадващо спечелили си милостта на годините и хората, други - незаслужено изоставени в унизителен предсмъртен колапс.

Вила "Момина" - къщата на ген. Тодор Марков - най-именитият от всички жители на Хисаря е напълно похитена от запущението. Не беше лесно да си проправя път измежду избуялата растителност, за да се добера до входа й, само за да се предам на разочарованието, че това някогашно архитектурно бижу с вити стълби, огромна библиотека и зимна градина, сега е бърлога на окаяни скитници, а в недалечно бъдеще съвсем ще рухне.

Ген. Георги Вазов, чест гост във вила "Момина" описва възхищението си от нея през 1929 г. във в. "Слово": "Вилата изглежда отдалече със своите веранди и тераси на някой замък или Венецианско палацо. По своя европейски комфорт и удобства съперничи на швейцарските и би могла да служи за образец."

Като образец за гражданска доблест е служил и нейният стопанин ген. Тодор Марков, на когото Хисаря дължи съхраняването на южната порта на древния Диоклецианопол - днешният символ на града, познат с народното си название "Камилите", а също и Археологическия музей и много още. Какво е направил той за града - може да се прочете надълго и нашироко. Но какво е направил градът за него - това се вижда от тъжната история с къщата му.

За всяка една от вилите по тази главна улица могат да се разкажат отделни истории. Някои тъжни, но обнадеждаващи, а при други романтиката на отминалите времена е повече от вярата, че бъдещето им ще бъде достойно.

В друга част на града с най-голямо удивление установих, че е запазена къщата (на последната снимка) на сопотчанина Матьо Тодоров, който е прототип на бакалина Матьо в разказа на Иван Вазов "Павле Фертигът".

Разказът е писан през 1899 г. и започва така: "Всички го познаваха на Хисаря. Той срещаше гостите още при южната врата на крепостния зид, при „Камилите", с радостни поздравления, с подскачания и с весели смешки. Той ги веселеше и по-после, както си знаеше. И всички познаваха Павля Фертигът и го обичаха, и му даваха бакшиши. Павле Фертигът беше 18-20-годишно момче, полугламаво, полулудо, незлобиво, пернато, често духовито, винаги весело под своите дрипави дрехи и жалка външност..."

Вазов, който е прекарал много време в Хисаря (дори написва тук "Отечество любезно, как хубаво си ти!") описва някои от впечатляващите обитатели на града. Историята на улавото момче Павле е удивителна и той я пресъздава в споменатия разказ.

"Павле Фертигът обладаваше особено изкуството да изображава вървежа на железницата. Извикваше: „Фертиг!" — па със свити ръце захващаше да тича и се тръска, най-напред бавно, после все по-бързо и по-бързо, издавайки с устата звукове: „пу, пу, пу, пу!", за да представи и шума на паравоза... Никой файтон с гости не тръгваше от Хисаря, без да се найде там Павле и в минутата, когато конете да потеглят, да поднесе шапката си за прощално сбогом и да даде любимата си команда: „Фертиг!"

Вазов уточнява, че заради това и му и турили този прякор. Фертиг е немска дума, която означава готово. В Източна Румелия много са я употребявали кондукторите в железниците и така станала за кратко време популярна. Та всъщност историята е, че Павле се правел на шут из града или изпълнявал всякакви работи и събирал пари, но никога никой не го видял да харчи за нищо. Ходел дрипав и бос, ядял огризки, каквито намери, спял по улиците... Самият Вазов се чудел какво ги прави Павле всичките тия събрани бакшиши, описвайки го като "зла загадка, която нямаше обяснение".

Докато един ден хахавият голтак не идва при Вазов, вади един син плик от скъсаната си жилетка и го моли да напише "алафранга", тоест по френски, адрес - Фрибург, Швейцария, и името на брат му. Без да дава много обяснения, повтаряйки пу-пу и фертиг-фертиг.

Всъщност бакалинът Матьо, за чиято къща вече стана въпрос, че е удивително добре запазена до днес, разкрива загадката пред Вазов. Матьо Тодоров идва в Хисар след Освобождението и построява въпросната двуетажна къща, в която има бакалница и кръчма, където Вазов понякога се отбивал. Матьо също така е сродник на Павле Фертигът. Негов калеко, свако или лелинчо, според говора в различните части на България. Та Матьо казва на Вазов под секрет, че всички пари, които Павлето изкарва до стотинка праща в Швейцария, за да издържа брат си, който учел там медицина.

"Пара не харчи, всичко там праща. Мори се, трепи се от заран до вечер все за това, да направи брата си човек... Братска любов, господине. Лудо, ама по-свястно от много свестни...", завършва разказа си Вазов с думите на бакалина.

Стоях пред къщата на този Вазов герой, размишлявайки за това как е оцеляла повече от век и четвърт, след случката описана в разказа. И давайки си сметка, че Хисаря не е просто град, а велико царство на спомените.

*От фейсбук