Колкото и парадоксално да звучи, една от гаранциите на световния мир е, че днешните политически дейци са шушумиги, казва още историкът в интервю за "24 часа"

Още акценти:

През XIX в. имаше идея, че българите няма да могат да се управляват сами. През XXI в. се оказа, че е горе-долу така

"Зазорява се, но още е мрак" - това добре описва нашата перспектива

Когато по телевизията ни учат да приготвяме хайвер с масло, се сещаме за онази баба, която вечеря евтин хляб с кисело мляко

- След вота 2 в 1 на 9 юни каква България и каква Европа виждаме, проф. Пантев?

- Едно е ясно - имаше една идея по времето на българското националноосвободително движение, че българите няма да могат да се управляват. Оказва се, че в началото на мъдрия XXI век горе-долу е така.

- Заради това ли е ниската избирателна активност? Тя вещае ли политически бури?

- Това е пасивност. Много ясно, че хората са омерзени. И е тяхно право да кажат: “Няма да се затътря и да гласувам за този или онзи мърляч, кариерист, некадърник, тарикат”. Така че не мога да упрекна тези хора, които не отиват да гласуват. Когато нямаш избор, ти нямаш право да посочиш този, когото мразиш по-малко.

- А какъв е най-лошият сценарий, ако продължи тази тенденция?

- Най-лошият сценарий е написан по времето на XVI-XVII-XVIII в. - опасността да няма ако не българи, то България. Една страна, която не може да излъчи собствени водители, макар и да са злодеи, едва ли ще се задържи дълго на картата на Европа.

- Една от новите партии - “Величие”, получи парламентарно представителство отчасти заради историята - връзката на лидера с т.нар. Исторически парк във варненското село Неофит Рилски. Доколко историята и връщането в миналото са полезен политически капитал?

- Невинаги е полезен капитал. Историята едва ли има толкова мъдри уроци, след като предвид нейната събитийна верига отново се срещат тирани, насилие, войни, лъжци и диктатори. Човекът не е много пораснал в своя исторически опит. Той е едно политическо бебе, което тепърва трябва да го учиш да не пипа печката, защото ще се изгори. Това е цялата драма на човешкия род и на целия упадък на човечеството.

- За да се борят с ниската активност обаче, политици отново говорят за смяна на държавното устройство и по-конкретно към президентска република. Тя лек ли ще е, или може да се изроди в нещо друго?

- Вече ми е омръзнало вечно да говорят за някаква смяна. Ние, българите, трябва да се променим, а не държавното устройство. Една или друга формална система не определя облика на една страна. Формално Китай е много по-демократична страна от Англия, но ние знаем, че не е така.

Невинаги формалните правила и устройства определят живота на едно общество. Ние имахме навремето една от най-демократичните конституции - Търновската, и произведохме немалко авторитарни режими, съпоставими с онези, които нямаха демократични конституции. Цялата работа е в нас - българите трябва да се променим, защото в противен случай вечно ще се вайкаме от синдрома “добрия народ и глупавите управници”. Когато един народ излъчва глупави управници, той самият не е много добър.

- Тоест когато говорим за промяна, тя трябва да тръгне от долу нагоре?

- Най-омерзените думи след 1989 г. бяха “демокрация”, “Европа” и “промяна”. Каква е промяната? Какво трябва да направи един, за да направи впечатление? Да се прави на различен в името на самото различие? Или да каже: “Толкова можем”. Това е най-голямата мъка, опасност и перспектива - да кажем: “Това беше, толкова можем, толкова заслужаваме, така ни се пада”. Оттам нататък е жалко за внуците ни.

- В такъв случай обаче са необходими обществена воля и енергия, както и сила на масите. Това са все неща, типични за една жизнена лява партия. В този смисъл как виждате процесите в лявото както у нас, особено при БСП, така и в Европа?

- Не анализирам нито европейската левица, нито нашенската. За мен е малко обидно да се занимавам с тези хора и техните концепции. Ясно е, че основното противоречие в нашия свят е между бедните и богатите - личностно, континентално и междуевропейски. Когато една програма по телевизията ви учи как да приготвяте хайвер с масло, тогава се сещаме за онази баба, която вечеря кисело мляко с парче евтин хляб. Това е цялата драма - всички други върховни стълкновения са фалшиви, условни и ограничени.

- Щом това е основното противоречие, ние каква Европа виждаме тогава - на хуманизма или на бизнеса?

- Европа не е била само континент на хуманизма. Европа е страна на робството, на грабежа от другите страни, на религиозните войни в името на Исус Христос, на онези кораби, които са носили заграбени съкровища, благодарение на което е построено нейното политическо, архитектурно и дори културно величие. Европа вече не може да бъде реципиент на чужди богатства, ресурси и т.н. Европа е условно понятие. Има километри историческо пространство между едно босненско и сицилианско село, от Рингщрасе във Виена до Пикадили Съркъс в Лондон. Затова трябва да си зададем въпроса - когато чуем Европа, какво имаме предвид? Европа трябва да престане да бъде лентяят на човешкото развитие, това приключи. Това, което Европа трябва да бъде, трябва да се направи, изработи, защити и позиционира от самите европейци. Европеец нищо не означава тогава, когато чакаш да дойде нещо вън от Европа.

- Тогава обаче изобщо можем ли да говорим за “европейци”?

- Не. Както е казал хумористично Алеко Константинов: “Европейци сме ний, ама недотам”. Но да се правим на такива е комично, защото идеята да си европеец е някой - французин, италианец, германец, англичанин - да ти каже: “Прави като мен. Но колко си направил, това ще кажа аз, а не ти”. Аз не искам да приличам на никого - искам да ям кебапчета, да пия бира, да се грижа за своите родители и моите деца да се грижат за мен.

- Това е човешко.

- Невинаги всичко европейско е човешко.

- Как обаче Старият континент може да се задържи като полюс? Вече се говори за края на еднополярния свят, но какво следва отвъд това - дву-, три- или мултиполярен свят?

- Със съвременния политически, географски и геополитически формат е свършено. Хората са ограничени, разграничени и най-вече огорчени от това, което правят тези костюмирани чиновничета. Трябва ни нещо друго. Опасността е обаче, че може да се появят, както винаги е било, и особено преди Втората световна война, едни диктаторчета, които ще преобърнат света не по-зле, отколкото конвенционалните и баналните политици.

- Може ли да кажем, че сме в ситуацията, описана от Антонио Грамши преди стотина години - “Старото умира, но новото още не се е появило”?

- Има още по-мъдро, библейско прозрение: “Зазорява се, но още е мрак”. Мисля, че това добре описва нашата перспектива.

- Вие оптимист ли сте, че в настоящия световен политически елит може да има някаква сдържаност и положението да не ескалира в нещо по-страшно? Нали Айнщайн казва: “Не знам с какви оръжия ще се води третата световна война, обаче четвъртата световна война ще се води с пръчки и камъни”.

- Колкото и парадоксално да звучи, една от гаранциите на световния мир е, че днешните политически дейци са шушумиги. А тези, които имат облик - като Орбан, Ердоган, са наричани диктатори, защото имат мнение. Може да са диктатори, но са с характер. Това е опасното, което навява известни исторически паралели - че онези, които имат характер, обикновено го проявяват по недемократичен начин. В крайна сметка нашия любим герой от историята на модерна България - Стефан Стамболов, можем да го наречем с всякакви комплиментарни етикети, но в никакъв случай не като демократ. Демократи не са били нито Мацини, нито Гарибалди, нито дори Шарл дьо Гол, който навремето дори е бил наричан фашист.

- Ако може да се направи паралел между случващото се сега и събития от близкото минало, на кой исторически период ви напомня?

- Малко преди Балканската война. С едно изключение - тогава смятахме, че надеждата ще бъде като знаме над нас, когато защитаваме нашите братя. А сега имитираме нещо отвратително, което тайно не одобряваме. Най-страшното днес в нашия, българския свят е, че се стремим да бъдем като някого, а не самите себе си.

- А кои сме ние тогава?

- Ние сме един особен, без да е изключителен, народ. Нито сме солта на земята, нито центърът на Вселената. Но имаме собствена изява, поведение и характер. Обаче не мога да разбера защо изключваме от химна на просветата “ведно с другите славяни”. Все пак имаме много общи неща с тези, с които казваме “любов”, “мама”, “Господ” и т.н. Ние едва ли не се срамуваме, че сме славяни. Това не само че е себеунижение, но тайно или явно предизвиква презрението на другите, дори и на тези, които ни използват временно.

CV

Роден е на 26 март 1939 г. в с. Раковица, Видинско

Завършва гимназия във Видин и история в СУ

Специализира в Англия през 1969 г. и в САЩ през 1979 г.От 1985 г. е професор в СУ

През 1982–1984 г. преподава балканска история в САЩ

Президент на Българската асоциация за американистика от 1990 г.

Депутат в три парламента от гражданската квота на БСП

Автор на над 300 публикации на български, английски, руски, испански, немски и на около 40 книги

През 2002 г. получава наградата "Голям Платонов Нобел на века" на Световната академия "Платон"