В Щатите съм работил какво ли не - държава на възможностите е, но трябва да имаш статут, казва Звездомир Керемидчиев

На 3 юни Звездомир Керемидчиев, когото рокфеновете познават като Звезди от “Ахат”, отпразнува своя 60-годишен юбилей. От самото създаване на бандата през 1986 г. Звезди е неин вокал. В началото на демокрацията групата се разпада, но след 7 години отново се събира и музикантите до ден днешен продължават да правят концерти, но в нов състав. От първия са останали само Звезди и Антони Георгиев. Вокалът води и радиопредаване в Z-Rock. Има дъщеря - Малвина, от актрисата Силвия Драгиева.

- Песента “Черната овца” на група “Ахат” е може би най-популярното българско рок парче и се е превърнало в емблема на този вид музика у нас. Как се появи това парче?

- Наистина е феномен. Често ми се случва да ме спират млади семейства и ме молят да се снимам с децата им, които много харесвали тази песен и я знаели наизуст. Едно време никой от нас не е мислил, че това ще се случи.

Преди много години - през 1988 г., репетирахме в сервиза в кв. “Хаджи Димитър”, в който поправяха тежкотоварните камиони. Бяха ни дали там една малка зала със сцена, имаше и маса за тенис, и това беше всичко. Доста време поработихме там, направихме почти целия албум “Походът”. В мазето в Студентски град, в което свирехме преди това, направихме песните “Огнени души” и “Дървото”, но всичко останало като “Нашият път”, “Брадвата”, “Черната овца”, “Земя на слепци” и т.н. направихме в “Хаджи Димитър”. И първото ни по-страховито парче беше “Брадвата”:

Светците носят вносни дрехи,

поповете вонят на ром,

въпроси никой не задава,

мълчанието е закон.

Това си беше буквално бунт по онова време. И понеже нашите песни никой не ги пускаше по радиото и не ни излъчваха по телевизията, нямаше проблем да ги свирим поне на живо. Тогава “Брадвата” звучеше доста злокобно. Но бяхме много нахъсани. Един ден дойде Божидар Главев и каза, че има идея за парче - “Черната овца”. Даде ми текста и отвърнах, че е по-страшен от “Брадвата”. Денис Ризов се пошегува, че ако не ни приберат в ареста някой ден за “Брадвата”, ще ни приберат заради “Черната овца”. Песните на “Ахат” са тежки, сложни, това звучеше най-хитово и

решихме да го свирим накрая на концертите, за да видим реакцията на публиката.

- Кога я изпяхте за първи път?

- На един фестивал в Приморско, който се казваше “Рок под звездите”, беше три дни, изключително добре организиран. Имаше и бигбенд, с държавната озвучителна техника, която беше най-добрата в страната. Фестът беше с конкурсен характер и тогава ние спечелихме три награди - най-добра група, най-добър текст и най-добра песен - за “Дървото”. Трябваше да завършим нашите изпълнения с “Черната овца”, но по някаква причина не се разбрахме как ще завърши парчето на живото изпълнение. Осем пъти изсвирихме припева и накрая народът започна да пее с нас. Така можеше да си продължим до безкрай, затова в един момент се обърнах към другите и махнах с ръка, така тя спря изведнъж. И хората не знаеха ще има ли продължение, чудеха се какво става. Впоследствие направихме по средата на парчето да има само барабани и бас и аз да карам публиката да пее.

Като свърши концертът, се събрахме отзад с другите музиканти и те коментираха, че за първи път чуват тази песен, че е страшно парче, много здраво. Тогава Насо Големия рок беше китарист на група “Елит” дойде и каза, че изобщо нямаме представа каква песен сме направили и че един ден ще стане много популярна. Оказа се пророк.

- Не са ви въртели в ефира, как промотирахте по онова време новите си песни?

- През същата година направихме много дълго турне - около 20 концерта из цялата страна, бяхме по какви ли не паланки, лагери и бригади. Имали сме и по два концерта на ден. Преди турнето се събрахме в едно малко студио и записахме на 10 касети, от едната страна “Брадвата”, от другата “Черната овца”. И се разбрахме с екипа, който пътуваше с нас, като видят някой по-ентусиазиран фен, да му дадат една касетка. Стигна се дотам, че отиваме в някой град, децата започват да се събират около нас, като виждат, че пристига камионът с техниката и искат да помагат, и питат дали ще свирим “овцата”. А ние не сме ходили преди това в този град и започваме да питаме откъде я знаят. Оказа се, че

тези касетки си ги презаписват един от друг

и така плъзват из цялата страна. И “Черната овца”, с която завършваше всеки концерт, хората вече я знаеха и започваха да пеят още от самото начало.

В този период ЦК на ДКМС решиха, че ще направят няколко албума с изпълнения на млади групи. Освен нашата, другите бяха “Контрол”, “Ревю” с Милена, “Конкурент”, “Ера”, “Нова генерация” и още няколко. Само нашата записа цял албум, останалите направиха сборни. И това беше въпросният “Походът”, в който сложихме за първа, отваряща песен “Черната овца”.

До ден днешен не е имало концерт, на който да не сме я свирили. Другата, която много харесват е, “Земя на слепци”. Обикновено ги изпълняваме една след друга. Случвало се е да си правя експеримент и да не пея, тогава цялата публика започва с цяло гърло и става много готино. Няма концерт на “Дийп Пърпъл”, който да не завършва със Smoke On The Water, накрая оставят публиката да пее припева и си излизат. И при нас е нещо такова с “Черната овца”, не мисля, че това ще се повтори с друга песен.

- Освен че не ви пускаха по радиото и телевизията, случвало ли се е да се опитват да ви налагат цензура?

- През 1987 г. се проведе първият неофициален фестивал, беше направен от организационен комитет на Софийския университет в лятното кино на Парка на свободата. Беше по-скоро лятна сцена, защото съм ходил там като малък да гледам “Сигнал”, “Щурците”. Информацията за събитието беше написана на листове с формат А4, които бяха разлепени по стълбовете из центъра на София. Събраха се около 3-4 хил. човека публика. Властта много късно научи за това нещо и милиционерите дойдоха, когато вече беше пълно и нищо не можеха да направят. Бяха 7-8 души, седяха отстрани и само гледаха. Един от тях дойде при мен, аз бях с една огромна гривна с рапиди и той поиска да я сваля. Взе я, сложи си я на юмрука, обясних му, че това не е бокс, а просто гривна и ако ударя някого, ще ме заболи мен. Не е солиден метал и съм я сложил за украса, а не да се бия. Освен това му казах, че на тия места не се събираме да се бием, а да се кефим, да свирим музика.

След това направиха подобен фестивал в аулата на Икономическия университет, която събираше около 700 души. Беше пълна,

властта пак дойде много късно,

защото не се бяха разбрали участъците кой ще охранява. В началото не пускаха да се влиза в залата, а входовете бяха с едни огромни стъклени витрини. Беше опасно, ако хората започнат да напират, ще счупят стъклата и може да има сериозно пострадали, затова ги отвориха. Хората влязоха с бутилки бира, но ченгетата казаха, че няма да започне концертът, докато бутилките не се махнат. И тогава излезе Гошо Минчев, светла му памет, и призова да се изхвърлят всички бутилки. Затова концертът закъсня около час. Отзад пък имаше един милиционер, който следеше музикантите как са облечени - какви са тия вериги, що си сложил това, или онова. Ние махахме всичко, но докато стигнем до другата страна на сцената, откъдето излизахме пред публиката, обратно се накичвахме и вече като си пред зрителите, той няма как да излезе при нас.

По онова време група “Ахат” изглеждаше като западна метъл банда, но като ходехме из страната, никога не сме имали проблеми.

А Денис винаги намираше начин да се свърже с някого от общината или от читалището, в което свирехме, и договаряше ново гостуване, така в края на турнето вече имахме дати за следващото. Разполагахме само с 4-5 дни да се приберем, да си починем, да си изперем дрехите и пак тръгвахме. Към групата имаше огромен интерес, още повече че не ни пускаха никъде, единственият шанс да ни чуят беше да е на живо.

- А защо не ви въртяха?

- Тогава в радиото имаше две комисии, едната определяше дали музиката става, а другата - текста. И в повечето случаи в тези комисии бяха държавните композитори и поети и те не допускаха много-много да влизат млади изпълнители. И това продължи до 10 ноември 1989 г. Ана-Мария Тонкова, светла ѝ памет, беше първата, която може би две седмици след 10 ноември официално ни представи в радиопредаването “Хоризонт на вълните на младостта”. То вървеше всяка сряда от 21 до 0 часа, беше много интересно. Ана-Мария ни покани и пуснахме целия албум “Походът”. Почти цялото предаване беше за група “Ахат”. Закачиха “Черната овца” за плейлиста на радиото и до днес продължава да се върти. Другите парчета са тежки и сериозни и не са за всеки ефир, рядко се пускат. Но пък на хората им е интересно да ги слушат на живо.

- Има един период, в който групата се разпада, защо?

- През 1990 г. комунистите, като взеха отново властта, решихме, че нищо няма да се промени в тая държава. Тони Хадад напусна “Ахат” и замина за Холандия да свири с “Тангра”, която пък там се разпадна и той ни повика да заместим музикантите в предстоящите участия. По закон имахме право като чужденци да работим само три месеца, после трябваше да се приберем в България и после отново заминавахме. Така изкарахме три пъти по три месеца. Но се случи нещо,

което буквално ни обезкрили

В студиото на нашия мениджър записахме част от песните на “Ахат” на английски и ги изпратихме за участие в един фестивал там. От 500 групи бяха избрани само 5, една от тях беше нашата. Беше огромно постижение, но ни дисквалифицираха, защото събитието било само за Холандия и още две държави. И ни потънаха гемиите, казахме си, че от тоя соц никога няма да ни пуснат. Така и никой не направи повече стъпка в някаква посока. Бяхме толкова неориентирани тогава, не знаехме много неща, езикът ни беше зле. Тогава Денис реши да се занимава с бизнес и в средата на 1991 г. заедно с Фънки, Амебата и Величко Тонев-Баданарката направиха “София Мюзик Ентърпрайсис”. Денис каза, че не иска повече да идва в Холандия, Божо (Божидар Главев) също се отказа, защото не му се свиреха повече кавъри. Останахме четирима души - Тони Хадад, Антони Георгиев, Юри Коцев и аз, през това време обаче успях да взема виза за Америка. Завършихме последния си ангажимент, групата се разпадна и аз заминах за Щатите.

- Какво работехте там?

- Какво ли не. В Лос Анджелис бях в кафетерия при едни ливанци. Бяха християни, много близки до нашата душевност и семейни ценности. Почти през цялото време работех при тях, правех хамбургери. Като влязох първия път в заведението, шефката ми каза: “Ето го грила, ето ти шпатулата, започвай да обръщаш” и се научих.

- Какви спомени пазите оттам?

- Вярно, че е държава на възможностите, но трябва да имаш статут. Ако нямаш, по-добре се прибирай. Да работиш на такива места за 5-6 долара на час, не си струва усилията. Но имах възможност да се срещна с много стойностни хора, ходих на прослушвания с две банди, проблемът ми беше, че още не говорех добре английски. А едните искаха веднага да влезем в студио. След известно време решихме с бившата ми съпруга да се преместим в Хюстън и вечерта преди да заминем, ходих в един клуб да гледам същата тази група. След участието им отидох при музикантите и се заговорихме. Единият каза, че вече говоря много добре английски, и ме питаха с какво се занимавам. Отговорих, че заминавам.

Имах среща и с вицепрезидента на “Кепитъл рекърдс”, когото познавах добре, беше кръстник на сина ми. Но той не знаеше дълго време, че съм музикант, колкото пъти сме се събирали,

никога не съм говорил за музика

Един ден отидох в офиса му и той беше много изненадан, че пея, каза ми, че не само съм музикант, но съм талант. Но вече бяхме решили да се местим от Лос Анджелис.

В Хюстън работих с различни групи, с някои свирехме кавъри, с други - авторска музика. Даже издадохме едно сиди, което се продаваше там локално. Бандата беше тръгнала да създава име в града, но се разделихме с китариста и не продължихме.

- А защо се върнахте в България?

- През ноември 1998 г. “Дийп Пърпъл” щяха да идват за първи път в България. Денис ми звънна да ме пита дали ще се прибирам за новогодишните празници и ако може да се върна по-рано, за да подгряваме “Дийп Пърпъл”. Тогава с “Ахат” се събрахме за първи път след 7 години пауза. Мина много добре и Денис предложи да направим няколко песни, които да запишем в Америка. Останах 6 месеца в България да работим върху този албум, междувременно стана ясно, че с бившата ми съпруга се разделяме. И като записахме албума в Америка, се върнах окончателно в България. И започнах отново работа с група “Аналгин”.

- Кога всъщност създавате тази банда?

- Първата група “Аналгин” е още от 1981 г., докато бях ученик. Две години свирехме, правехме много концерти по читалищата. Първият басист на “Ахат” Ивайло Петров беше от “Аналгин”, беше изключителен музикант. И когато ми се обади Тони Хадад да ми каже, че събира група, и ме покани да се присъединя, казах, че ще отида с един китарист. Преди това пък с Денис и Божо свирехме в една друга група - “Оазис”.

Когато се върнах през 1999 г. в България, реших, че има много песни от сесиите, които бяхме правили с “Ахат”, останали недовършени или не сме започвали, реших, че мога да ги събера в албум. Намерих си спонсори, музиканти и записахме първия албум на Звезди и “Аналгин”.

- Като малък сте летели със самолета на Тодор Живков, как се случи това?

- Баща ми беше пилот на изтребител, после започна да работи към гражданска авиация. Самолетът на Тодор Живков беше пристигнал в Безмер, защото той беше на посещение в Ямбол. И всъщност с него цялото семейство се преместихме да живеем в София. Кацнахме във Враждебна и ни закараха във военните жилища до Доброславци, където мина юношеството ми от 1968 до 1977 г.

- Защо не станахте пилот?

- Никога не съм имал такова желание. Имах интерес към самолетите, но музиката винаги е била по-силна. Мой първи братовчед, от страна на баща ми, влезе във Военноморското училище. Бях ученик, когато той идваше у дома по време на отпуските и разказваше страхотни истории къде е пътувал по света. И си казах, че искам като него и ще кандидатствам във Военноморското училище. Но ме приеха в Консерваторията, нейните изпити бяха по-рано.

Подготвих се за два месеца

Георги Христов ме нави. Той идваше от време на време в читалището да гледа бандата ни “Аналгин”. Една вечер ме извика и ме попита дали съм решил да се занимавам по-сериозно с музика. Казах му, че си имам банда, какво по-сериозно. Той обаче имаше предвид академично - в Консерваторията. Обясни ми, че има естраден отдел, даде ми телефони на преподавателка по солфеж и корепетитор. Прибрах се вкъщи и казах на баща ми, че искам да кандидатствам в Консерваторията. По това време ходех на уроци по математика, защото не ми беше силен предмет, а ми трябваше за кандидатстването във Военноморското училище. Та казах на баща ми, че трябва да ходя на нови уроци заради Консерваторията, което за него не беше някакъв проблем, защото вземаше голяма заплата. Но ми заяви, че ако не ме приемат, ще трябва да вляза във Военноморското и ако се налага, ще решавам задачи по математика до самия изпит.

В този период Жоро Христов вече беше записал две песни в националното радио и името му се чуваше. Когато ние кандидатствахме, той беше изкарал първата година. По време на изпитите беше през цялото време там и страшно много ни помагаше, даваше съвети. Изключителен човек. Никога не сме пели заедно, но винаги през годините сме имали уважение един към друг. Аз обаче отидох в казармата. А той, след като завърши, отиде в ансамбъла към ГУСВ.