Фюрерът се утешавал с романите му в най-тежките мигове през войната

Вероятно най-емблематичният автор на романи за Дивия запад е Карл Май. Цели поколения са черпили своята представа за индианците от неговите произведения. Имената на героите му, както и някои езикови термини от тяхната култура, които той използва в книгите си, отдавна са намерили място в масовата култура. Освен имената на Винету, Поразяващата ръка (Олд Шетърхенд), Олд Файерхенд или Ташунко Сапа - колоритният команч, побратим на Винету, такива са също и краткият индиански поздрав или знак за потвърждение „Хау", индианското божество Маниту или обръщението „мешърс"...

У нас той, заедно с Лизелоте Велскопф-Хенрих и Майн Рид, също е доволно превеждан и популярен, затова за някои може би е учудващо, че в своята родина е бил забраняван. Причината е, че писателят, който е починал още през 1912 г., е набеден за любимец на Хитлер и за един от вдъхновителите на нацизма. Подобни пресилени твърдения може да изглеждат невероятни за познавачите на творчеството му, но навремето критиците в ГДР съвсем на сериозно заклеймяват автора на „Винету". Така за цяло едно поколение роденият в източногерманската провинция Саксония писател се превръща в „измамник, чиито измислени приключения заблудиха читателите", „богохулен фанатичен псевдокатолик",  „порнограф" и „създател на литературен боклук". А една от най-тежките присъди произнася Клаус Ман – големият син на носителя на Нобелова награда Томас Ман, който казва: „Цяло едно поколение в Германия израсна брутално и полудя – отчасти под влиянието на злото на Карл Май (...) Той беше отровил сърцата и душите им с лицемерен морал и зловещата възхвала на жестокостта (...) Той очакваше, в една квазилитературна сфера, катастрофалната реалност, която сега е пред нас; той беше гротескният пророк на мнимия Месия. Третият райх е върховният триумф на Карл Май, ужасното осъществяване на мечтите му."

Според критика, който пише още през 1940 г., докато е в изгнание в САЩ, именно липсата на разлика между морални и естетически стандарти в творчеството на Карл Май е причината един „незначителен австрийски художник, възпитан в младостта си от Олд Шетърхенд, сега да се опитва да завладее света".

Всъщност първоначално всичко идва от едно сведение за грандиозната страст на новия канцлер към романите, дадено още през 1933 г. от писателя Оскар Робърт Ахенбах, който след посещение в Оберзалцберг (планинската резиденция на фюрера) пише в мюнхенския „Sonntag-Morgenpost": „На една лавица има произведения по политология, няколко брошури и книги за грижите и отглеждането на немски овчарки, а след това - германски момчета, слушайте! - след това идва цяла поредица от томовете на Карл Май!".

Бил ли е наистина Адолф Хитлер почитател на Карл Май? Отговорът категорично е положителен. Самият той прави различни коментари, които го потвърждават. Така например на 17 февруари 1942 г. по време на разговор на маса в щаба си той разказва: „Четох го на свещ и с голяма лупа на лунна светлина! Препоръча ми го Фриц Зайдъл (негов съученик). Първият роман на Карл Май, който прочетох, беше „Ездата през пустинята". Тогава скочих върху него, което веднага се забеляза, когато оценките ми паднаха!".

Документирано е също, че той ги използва като източник на утеха „в очевидно безнадеждни ситуации" точно в годините на войната. „Те ме настройват вътрешно", признава той на приятеля си Шпеер, „както при други хора – философски текст, или при по-възрастни – Библията." „Хитлер никога не се е отказал от Карл Май - пише и историкът Брадли Ф. Смит. - Дори и като канцлер той не криеше радостта, която разказите му доставяха, и разговаряше за тях почти с всички близки до него, включително със секретаря си, с камериера си и със стари партийни другари."

Заради него впоследствие и Бертолд Брехт и други известни леви творци също се отричат от детските си мечти и се изказват негативно за приключенските книги, посветени на индианците. И най-странното е, че всички тези обвинения се появяват, след като в началото на ХХ век литературният авангард на Германската империя, заедно с либерални и социалдемократически редактори на вестници, както между другото и бележитият чичо на един от най-яростните му критици – Хайнрих Ман, преобладаващо е заел страната на романиста в споровете около творчеството му приживе.

Разбира се, да се обвинява писателят, и то посмъртно, че е имал неподходящи фенове, е абсолютна несправедливост. Още повече че в онези години, както и по-късно, той е имал милиони почитатели от няколко поколения.

Въпреки това представата, че е „любимото четиво" на Хитлер, е почти стереотипна част от дискусията за Карл Май, която продължава и в годините след войната. Затова книгите на Карл Май дълго време не се печатат в ГДР. В статия в Berliner Zeitung, публикувана през 1956 г., Карл Май е класифициран като „пионер на фашистките настроения". Но постепенно с годините отношението се променя и най-накрая културно-политически дебати водят до отпечатването на „Винету" през 1982 г. и в Източна Германия. С личната благословия на Ерих Хонекер през следващата година е отворен и музеят на Карл Май, който обаче умишлено не носи името на прочутия автор, а е кръстен просто „Индиански".

Любопитен факт, в тази връзка, е, че филмовата студия ДЕФА - държавният монополист за киното в страната, става пионер в нарушаването на табуто и промяната в отношението към индианската тематика още през 60-те години. Причината е, че тогава западногерманските им колеги пускат мощна вълна от филми по книгите на Карл Май. Въпреки че не се разпространяват в ГДР, източногерманските туристи можели да ги видят, когато са на почивка в съседна Чехословакия. Голямата популярност на тези ленти убеждава DEFA да направят своя собствена версия, но не е било лесно да се преодолее наложеното от партията вето - уестърните са смятани за „капиталистическо влияние, което ще насърчи престъпността". Затова се налагат идеологически приемливи клишета, които да оправдаят смяната на курса. Като най-приемливи са оценени романите на писателката Лизелоте Велскопф-Хенрих. Самата тя е убеден комунист и има големи заслуги към съпротивата срещу нацистите през войната.

Така акцентът се поставя върху негативното изображение на белите колонисти. Самата Лизелоте Велскопф-Хенрих казва на интервюиращ, че „по своите теми западногерманските филми на Карл Май изостават много от добрите американски филми, в които индианецът и неговото право на самозащита вече са признати".

По чисто идеологически причини представата за индианците като създатели на общество без частна собственост, чиито членове са врагове на империалистите, които завладяват страната им, донякъде добре пасва на социализма – по-точно на неговия книжен идеал, а не на практиките му.

Така или иначе рецептата се оказва изключително успешна и наистина източногерманските филми с индианска тематика предизвикват истински фурор още с първия „ийстърн" на  DEFA – „Синовете на Великата мечка" от 1966 г., базиран на международно успешна поредица от книги на Лизелоте Велскопф-Хенрих, която пише и сценария. Един от най-гениалните ходове на източногерманските продуценти тогава е да открият Гойко Митич – идеалният актьор за главните роли на индианец в киното. Югославският актьор вече е играл в някои от западногерманските филми за Винету, макар и в по-второстепенни роли. Той е харесан от ДЕФА най-вече заради перфектната си физика и великолепното излъчване на „благороден дивак". За пред партийните функционери актьорът има още един плюс – баща му е участвал в съпротивата срещу нацистите в родината си. Още с първата си роля - на вожда Токай-Ихто, звездата, която преди броени дни – на 13 юни, навърши 84 години, навремето спечелва сърцата на публиката не само в ГДР, а и в целия Източен блок. Следва поредица от индиански филми - „Голямата змия", „Апахи", „Улцана", „Бели вълци" и др., които се радват на особена популярност и у нас.

А що се отнася до Карл Май – неуспешните опити на тоталитарните идеологии на ХХ век да го използват за свои цели, като го възхваляват или отричат, само показват, че неговото творчество, което си остава любимо, особено за децата и юношите, е много повече от обикновено развлекателно и инфантилно четиво и е издържало проверката на времето.