• Всичко започва с Тодор Живков - по геополитическа принуда
• Най-искрените са били на Филип Димитров и на царя. Единият в името на демокрацията, а другият никога не се е чувствал партиец
• Сбиване бележи отстраняването на Божидар Лукарски от СДС

Политическите лидери у нас са подавали оставки най-често по принуда, под натиск, с обида или с намерението да се завърнат отново, а има и случай на побой. Рядко е било искрено желание да отстъпят мястото на върха на друг, който ще предложи нови идеи за партията им. Въпросът стана актуален отново с отдръпването на Христо Иванов от “Да, България” и Корнелия Нинова от Българската социалистическа партия (БСП). Последваха въпроси и коментари дали това е плод на тяхното желание, или първият е бил посъветван от подкрепящите го силни фигури вдясно, а втората - че има намерение да се кандидатира отново наесен.

“Христо Иванов постъпи достойно и искрено - коментира социологът Мира Радева. -

Върху плещите на Корнелия Нинова тежат много разгроми.

Партията ѝ е в траен низходящ тренд. Истинската причина за тази ситуация е, че БСП не разшири електоралната си база. По естествен начин - с демографските процеси, остана в миналото, не дава перспектива за бъдещето. Тя сякаш се прости с левите идеали. Вземете позицията на БСП по Истанбулската конвенция. Няма лява партия, която да се солидаризира с Нинова по този въпрос. Столетницата застана на страната на най-консервативните слоеве, които са и най-възрастни. Така отряза пътя към по-младите поколения. Остави ги на проруски настроените националистически движения. А самата Нинова не е истински ляв човек.”

И тя, и Христо Иванов вече са подавали оставки след предишни неуспехи и

впоследствие са се връщали.

От досегашните лидери може би само Симеон Сакскобургготски, който никога не се е чувствал партиен лидер, и Филип Димитров са се оттеглили по свое искрено желание. Първият винаги е искал да бъде представител на целия народ.

"Царят е много особен случай, защото той искаше да се върне в България не като премиер, а като президент, но тогава обстановката беше силно доминантна от СДС - коментира Мира Радева. - Конституционният съд взе решение, че той няма право да се кандидатира за държавен глава. Така че Сакскобургготски дойде с идеята да бъде обединител, да примирява противоречията. Искаше надпартийна роля. В този смисъл оставката му след загубата на НДСВ през 2009 г., когато не влязоха в парламента, е логична.”

Също толкова искрен в желанието си да се откаже от поста председател на Съюза на демократичните сили бе и Филип Димитров. Неговата идея обаче бе да помогне на партията си да се стабилизира. Разбира се, след като 2 години по-рано не получи вот на доверие от мнозинството депутати, а впоследствие сините загубиха и парламентарните избори през декември 1994 г.

“Постъпи като истински демократ, въпреки че го упрекваха едва ли не в предателство на каузата на СДС - коментира социологът Мира Радева. - Да си припомним, че той дойде на власт през 1991 г., когато СДС победи с 34% спрямо 33% за БСП. Казаха, че с малко, но завинаги. Тогава беше времето, в което лидерите имаха смелостта да създават коалиции, да работят за съгласие, единство и политика, а сега наблюдаваме идейно безсилие и липса на достойнство.”

През 2008 г. Филип Димитров се оттегли изобщо от политиката, като се отдаде на преподавателска дейност, а впоследствие стана и конституционен съдия.

“Направих, каквото можах. Който може, да направи повече”,

казва Димитров без емоции.

От останалите почти никой не е отстъпвал в момент, в който е бил в силен период и е искал да остане с най-доброто в паметта на привържениците си.

Всичко започва, разбира се, още от Тодор Живков, който след 33 години начело на партията и държавата не си тръгва с огромно желание. Но е бил наясно, че няма как да остане начело на Българската комунистическа партия (БКП), щом като съветският ръководител Михаил Горбачов многократно му подсказвал и показвал, че не иска повече да работи с него. Геополитическата обстановка насочва към търсене на нови лица. Ден преди знаковия пленум на Централния комитет на 10 ноември падна символът на разделението между Източна и Западна Европа - Берлинската стена. Събитие, което няма как да не се отрази на всички страни от соцлагера.

“След това никой нямаше илюзии, че може да окаже съпротива, освен Чаушеску, но който и да беше се възпротивил, вероятно

щеше да завърши като него - с публична екзекуция”,

коментира политологът Юрий Асланов.

Процеси течаха във всички страни отсам Желязната завеса и човекът от Правец си даваше сметка, че континентът се променя, той няма как да остане повече на власт. След това той и неговите съветници много пъти са казвали, че си е подал оставката година преди събитията, но това не значи, че действително е искал да си тръгне. Просто е бил без избор, оставайки без подкрепата на Съветския съюз.

Няколко години по-късно определени среди в БСП поискаха да върнат Тодор Живков в политиката, но това не се случи, защото червените отказаха условията му - да бъде реабилитиран, и то от конгрес.

Неговият наследник в столетницата Александър Лилов отстъпи през 1991 г., защото смяташе, че ще може чрез новоизбрания лидер да определя посоката на политическите решения. Жан Виденов обаче бързо се еманципира от ментора си, но не можа да остане дълго на върха на формацията си и на правителството, което сформира през 1995 г. Само година по-късно бе подложен на натиск от страна на вътрешната си опозиция, а още 12 месеца по-късно хиперинфлацията, протестите на сините привърженици и натискът на улицата го накараха да подаде оставка. На конгреса, продължил до Коледа 1996 г., той заяви:

“Отказах да се сетя да си подам оставката през ноември, юли, януари

или март, както бащински ме съветваха. (...) Когато ми я поискаха както трябва, помолих и получих от Висшия партиен съвет и от депутатите социалисти мандат до конгреса. Изпълних го.”

След това Виденов напусна БСП и също като Тодор Живков направи неуспешен опит да се върне в политиката чрез “Лявата алтернатива на България” през 2021 г., докато през всички тези 24 години даде не повече от 2 - 3 интервюта.

Мълчание след оставката си запази дълго време и неговият наследник на премиерския пост. След 4-годишно управление Иван Костов загуби изборите през 2001 г. и също бе принуден от обстоятелствата да подаде оставка. “Костов си тръгна искрено, уцели момента, затова продължават да го уважават”, казва политологът доц. Стойчо Стойчев от Софийския университет. Но според участници в щаба на СДС по онова време трудно е приел резултатите.

“В изборната нощ, когато станаха ясни процентите за нас и за царя, той остана на един стол в коридора пред щаба на СДС и отказа да общува с когото и да е. Никой не смееше да го доближи”, разказаха паметливи седесари. Вероятно тогава е обмислял как да се оттегли. Впоследствие на конференцията на партията заявява: “Няма да се върна при хората, ще остана на мястото си, за да обознача посоката, в която сме се движили”. Последва нов удар срещу него - седесарите не избраха подкрепяната от него Екатерина Михайлова за лидер, а се спряха на Надежда Нейнски.

Така той не напусна политиката, а само 2 години по-късно основа “Демократи за силна България”, откъдето всъщност след като през 2009 г. не успя да вкара депутати, действително се отказа от партийната си роля. В последните години Костов рядко коментира процесите в страната, но запази авторитета си и думите му се чуват.

Но когато през 2007 г. Петър Стоянов се оттегли като председател на СДС и го призова заедно със Стефан Софиянски да отстъпят, за да има дясно обединение, те не откликнаха. Президентът (1997 - 2002) заяви, че новото може да възникне само ако старите лица се оттеглят. Самият Стоянов повече не се върна в оперативния политически живот.

По това време дясното беше в низходящ тренд, а вляво доминираше Сергей Станишев като лидер на БСП и премиер на тройната коалиция. Но горе-долу по същото време

той се сдоби с вътрешнопартийна опозиция,

която в продължение на доста години все се опитваше да го свали от поста. Но председателят очевидно нямаше такова желание и намерение. Дори и след като получи ангажимент да ръководи Партията на европейските социалисти, продължи и в БСП. Докато след 10 изборни загуби и 13 години начело на столетницата не подаде оставка през 2014 г., като остана начело на коалицията от леви партии. А днес наблюдателите спекулират, че не е невъзможно да бъде издигнат наесен отново за лидер на соцпартията. “Но друго е да искаш да се върнеш начело, когато 10 години си имал различна роля, съвсем друго е като Нинова ту да подаваш оставка, ту да решиш да останеш”, добави Радева.

Ситуацията в БСП се е изострила до краен предел и не е ясно как ще протекат нещата - дали ще се стигне до побой, както се случи при смяната на Божидар Лукарски като лидер СДС. През 2017 г. формацията му също не се класира в Народното събрание и неговите противници в партията поискаха да го сменят, но той отказваше. По време на заседание на Националния съвет в зала “Красно село” двете лобита се сбиха.

Още в началото част от делегатите не бяха допуснати от частната охрана, наета от Божидар Лукарски специално за случая. С мотива, че не са си плащали членския внос и са се самоизключили. Това предизвика подсвирквания, подвиквания, шум и безредици. След това лобито на председателя обвини опозицията, че е разработила сценарий за преврат на форума, в който днешният лидер

Румен Христов трябвало да размахва патерицата, с която се движи, защото тогава бе със счупен крак.

Двете лобита се сборичкаха за сценария, като взаимно си отправиха нападки, а яките момчета от наетата охрана спираха опозицията. Варненската група е взела дейно участие в скандала, като един от тях - Янко Станев, според едните направил салто и паднал на земята, а според другото лоби - бил ударен. Но в крайна сметка оставката на Лукарски бе гласувана в негово отсъствие и той остана със спомена, че е бил за кратко икономически министър и шеф на СДС.

И дали всички тези примери ще послужат в бъдеще оставките на политическите лидери да се случват без драми, както е в Европа?