От "Българските турци живеят и ще живеят в България" до "Трябва да изселим поне 200 000!"

И до днес няма отговор за нелогичната политика на Живков към българските турци

Смяната на турско-арабските имена е нещо доста познато в българската история още от 1878 г. Това става през 1881, 1905, 1911-1912, 1917, 1938 и 1951 година. Основно то засяга българомохамедани, но и около 10 процента български мюсюлмани. Като изключим годините на войните, това е било предимно с просветителска работа, дори през 1938 г. българските мохамедани основават движение “Родина” в Смолян.

През 1971-1972 г. се употребява и елементът на заплаха, че който не приеме български имена, ще бъде лишен от работа, изселен и дори пратен в затвора в Белене, а на места е проявено и насилие, докато се стига до драмите през 1985-1989 г. През 60-те години на миналия век има смяна на имената и на българските цигани.

През 90-те години на миналия веик в идеологията все повече се налага терминът “българска нация”. Според старото определение това изисква не само обща населявана територия на етносите, но и общи култура, език, религия – нещо твърде трудно приложимо спрямо етническия състав на населението на България.

На 8 май 1984 г. Политбюро на ЦК на БКП взема решение за “по-нататъшното сплотяване и

приобщаване на българските турци към делото на социализма, към политиката на БКП”

То е в протокол 371 от заседание на Политбюро. Отчита се, че те са неразделна част от развитието на България живеят и ще живеят тук, увеличавал се броят на смесените бракове, но пък голяма част от тях са в селата, които почти не напускат, работят в селското и горското стопанство, строителството и транспорта, но са в обособена етническа група и сред тях “много лесно прониквала турската реакционна пропаганда”.

За да се преодолеело това, трябвало да се наблегне на социално-икономическото развитие на техните райони, да се приемат специални програми за обхват на всички деца в училищата на интернатно и полуинтернатно обучение, да се обърне особено внимание на овладяването на българския език, включително и с курсове за възрастните, но и да не се допуска назначаване на учители, които не го владеят достатъчно добре. Към мерките за повишаване на тяхната роля в обществото се предвижда да се обърне особено внимание на обучението и възпитанието на студенти - български турци, като

децата на работнически семейства влизат с предимство в университетите

Сред важните задачи е и тази за приемане от българските турци на българската празнично-обредна система, каквото и да значи това. В протокола се казва, че те живеят и ще живеят в България. Мобилизиран е целият апарат на тогавашната Академия за обществени науки и социално управление (АОНСУ), идеологическият апарат на БКП, БАН, университетските преподаватели, които трябва да доказват, че българските турци всъщност са потомци на насилствено ислямизирани българи през XIV-XV век.

Все още не става дума за смяна на техните имена, но в засекретено решение към тоя протокол наред със стимули за смесените семейства се уточнява, че

и децата от тях трябва да се записват само с български имена

За ходжи да се назначават само хора, български турци, владеещи добре български и служили в Българската армия. По-късно с въвеждане на нови документи за самоличност смяната на имената става задължителна и за всички български турци. Естествено, появява се и съпротива – масово тя се изразява в неявяване на работа, напускане на селата и укриване. В края на август 1984 г. обаче се оказва че съвсем не е толкова “тиха” - избухват взривове на гарата в Пловдив и летището във Варна. Активират се ДС и органите на МВР, които доказват, че това е дело на турски терористи и зад тях стоят турските тайни служби. През декември тогавашния президент на Турция Кенан Еврен изпраща свои представители в София, които разговарят с Тодор Живков насаме и му казват да спре смяната на имената, защото това ще влоши отношенията между България и тяхната страна.

Живков им отговаря категорично: “Такова нещо няма”.

Ставало дума само за хора от смесени бракове, а колкото до смяната на имената им с български, то той се научил как се правело това в Турция с турско-арабските.

Процесът на смяна на имената не само се засилва през 1989 г., но и добива непредвидими последици.

На 9 май Светла Даскалова, дъщеря на земеделския лидер Райко Даскалов и несменяем министър на правосъдието от 1966 до 1990 г., излага своите мотиви за промени в Закона за задграничните паспорти.

Най-напред тя се обосновава със Заключителния документ от Заключителния акт от хелзинкската конференция за сигурност и сътрудничество в Европа от август 1975 г. и Виенския заключителен документ от 15 януари 1989 г., както го нарича тя.

И двата уреждат споразумения между противостоящите си държави от Запад и Изток относно военно-политическата, икономическата политика, опазване на природата и човешките права. Ето какво казва Даскалова: “В досегашния Наказателен кодекс се отменят членове 280 и 281. Съгласно чл. 280 български гражданин, който без уважителни причини не се завърне в продължение на три месеца от изтичане на срока на разрешението да излезе извън страната,

се наказва с лишаване от свобода до три години и с глоба до 2000 лева

Съдът може да постанови и задължително заселване, може вместо глоба да наложи част или конфискация на цялото имущество”.

Съгласно чл. 281, ако български гражданин, излязъл от страната с организирана група и не се завърне без уважителни причини, се наказва с лишаване от свобода до една година или с поправителен труд. Ако незавръщането продължи повече от три месеца, се прилага санкция по предишния чл. 280 от НК”.

По отношение на българското гражданство се допуска двойното.

Тези документи дават началото на безобидно наричаната “Голяма екскурзия”.

Десетки хиляди български турци напускат родните си места и се отправят към Турция,

мнозина - без да знаят в кое населено място и при кого отиват. На 29 май 1989 г. Тодор Живков прави изявление по Българската телевизия и Българското радио. В него той обвинява “западните кръгове и радиостанции, които са още в орбитата на Студената война, съобщават невероятни неща и по същество провеждат клеветническа кампания”. По-нататък прави анализ какво е стореното в тогавашните Разградски и Кърджалийски окръг за българските турци и заявява: “Исторически факт е, че Народна република България е отечество на всички, които са се родили на тази земя, в която са костите на техните предци и където проглеждат децата им”.

Опровергава и слуховете, че се събаряли джамии и се избивали ходжи. Накрая призовава: “Времето за заиграване премина. Турция би следвало да отвори границите си за света съгласно международните норми и договорености така, както направи Народна република България. Ако е въпрос за претенции, ние също можем да поставим въпроса колко българи живеят в Република Турция”.

Границата е отворена още на следващия ден - 30 май, до 22 август. Стотици хиляди български турци напускат родината си.

Преди 35 години, на 6 юни 1989 г., има ново заседание на Политбюро “относно обстановката в страната след изявлението на др. Тодор Живков”, отразено в протокол 105. След баналностите, че се одобряват изцяло думите му и е “даден решителен отпор на ония, които се опитали да вбият клин в единството на народа ни”, следва, че трябва да се мобилизират всички сили на ученици, студенти и военнослужещи за прибиране на реколтата и изпълнението на плановете.

Мобилизиранин са над 800 войници и нисши командири. Нататък обаче Живков отчита, че са прекратени бунтовете “сред това население. Там вече бунтове няма. Това, че те купуват едно или друго, че се снабдяват с молби, не бива да се драматизира. Трябва да видим как да го използваме, за да можем максимално хора да изселим. Ние не го оповестяваме и не бива да го оповестяваме, но трябва не по-малко от 200 хил. души да изселим. Какво показват данните? Данните показват, че ако не направим това за няколко години, България рано или късно ще се превърне в един Кипър”.

До какво доведе тази грешна преценка?

През лятото всички секретари на областните комитети на БКП правят справка за трудностите в икономиката, промишлеността и селското стопанство в техните райони. Единодушно се отчита, че те са насочили “главните си усилия за преодоляване на негативните последици от възникналия остър дефицит на работна сила”, което е резултат от т.нар. възродителен процес. Износът от страната ни за западните страни чувствително намалява. Изтъква се, че причините основно са две – липса на суровини, които си набавяме от Съветския съюз, и липса на работна ръка поради възродителния процес.

Ето какво пише в справката на ОК на БКП – Ловеч: “Селскостопанските труженици, активно подпомогнати от ученици, студенти, служители и пенсионери, успешно приключиха лятната селскостопанска кампания. Реколтата от зърнени култури е добра”.

След влизането в сила на Закона за задграничните паспорти се е сформирала голяма група не само на желаещи да пътуват, но и да работят в чужбина. Само в Ловешка област от 1 септември до 15 октомври са издадени 4349 паспорта и са положени 1844 визи. За Турция – 966, за Австрия - 254, за ФРГ - 242. Интересен е и техният партиен състав - 394 членове на БКП, 51 на БЗНС и 400 на ДКМС. 430 от желаещите да заминат са с висше образование, а 8 с научни звания. Проучване е показало, че сред медицинските и инженерно-техническите кадри мотивът бил “неудовлетвореност от заплащането тук, недостатъчни възможности за изява и придобиване на западна валута дори с цената на непрестижна и тежкофизическа работа”. Това е в Ловешка област, а можем да си представим какво е в Кърджалийски, Шуменски, Търговищки и Силистренски окръг. До това доведе възродителният процес, заради който икономиката, промишлеността и селското стопанство на България се сринаха.

А и до днес няма отговор кой, как и защо накара Тодор Живков и Политбюро да го извършат.

Андрей Луканов пише до американските сенатори

На 28 юли 1989 г. Андрей Луканов пише до група американски конгресмени и бизнесмени във връзка с резолюция на Конгреса на САЩ, приета по въпроса за българите мюсюлмани. Съхранява се в Държавна агенция “Архиви”. В нея се заявява, че през май 1989 г. български войски и милиция нападнали мирни демонстрации и стотици демонстранти били убити или ранени при тези нападения.

Луканов пише: “В действителност истината е, че през последната седмица на месец май в няколко селища възникнаха демонстрации. В редица случаи организирани групи преднамерено атакуваха местните общини и полицейски участъци. Същите са се опитали да завземат огнестрелно оръжие и боеприпаси. Това е довело до неизбежни стълкновения с органите на властта. Седем души от двете страни са загубили живота си, а двадесет и осем са били ранени. Безусловно тези последици от размириците са достойни за най-дълбоко съжаление. Очевидно е, че при подобни обстоятелства всяка власт би взела мерки за предотвратяване на по-нататъшно насилие и нарушение на реда и закона. Нужно е обаче да се отчете, че единствено благодарение на изключителната въздържаност и благоразумие от страна на силите за подддържане на реда бе избегнато далеч по-голямо кръвопролитие в условията на крайно провокативни действия”.

По-нататък се твърди, че “българските власти са забранили емиграцията “само с някои изключения” и са “депортирани насилствено и заставени да емигрират в Турция хиляди български граждани”.

Всъщност нито едно от твърденията не отговаря на истината. В действителност онези, които сега пътуват за Турция, вършат това по своя собствена воля, упражнявайки собствените си законни права да пътуват навсякъде по свой избор. Твърдението, че се извършва насилствена емиграция, изцяло противоречи на факта, тъй като по силата на неотдавна приетия закон от Народното събрание всяко лице, напускащо България, по каквато и да е причина, запазва българското си гражданство с всички произтичащи от това права и може да се завърне, когато пожелае. Това беше извършено в пълно съответствие с разпоредбите за човешките права на Заключителния документ на Виенската конференция от януари 1989 г., който България подписа без всякакви уговорки.

Що се отнася до обвинението, че напускащите България “заминават без парите и вещите си”, истината е, че те носят със себе си ценности, личните си вещи и покъщнина по свое усмотрение. Междувременно те запазват правата си върху имуществото и парите, оставащи в България.

Както посочените по-горе, така и други значими факти могат да бъдат потвърдени от всяко непредубедено проучване. Убеден съм, че те изискват да им бъде отделено най-сериозно внимание в случай на приемане на решение, засягащо отношенията между Съединените щати и България”.

23 юни 1989 г.: Живков обяснява на Горбачов защо го прави

На 23 юни 1989 г. Тодор Живков разговаря с Михаил Горбачов за това какво се случва в България.

Тодор Живков: Втората ни трудност е с мюсюлманите. Този проблем е наистина много сериозен за нас. По данни, които имаме, те са около 800 000 - 850 000. Ежегодният им прираст е около 15-16 хил. Ако продължава така, след 20 г. България на практика ще се превърне във втори Кипър. Повтарям, това за нас сега е най-големият ни проблем. Ние сме заинтересовани 200-300 хил., даже 500 хил. да се изселят, но вие сами разбирате, че това на практика не може да стане.

Турция не е в състояние и не може да ги приеме. Ето защо е необходимо ново виждане. Възложили сме на компетентни хора да подготвят предложения и в скоро време ще внеса в Политбюро виждане как да излезем от това състояние. Но нашето категорично мнение е: ние няма да ги признаем за турци.

Михаил Горбачов: Преди два дни от Анкара се върна нашият посланик др. Чернишов, който донесе послание от Тургут Йозал до мен. В това послание той ме моли при срещата си с Вас да съдействам Вие да отидете на преговори с тях. Аз не знам дали трябва да се отива на такива преговори.

Тодор Живков: Отговорете им, че българската страна е съгласна за среща, но без предварителни условия и без предварителен дневен ред. Аз поръчах на нашия посланик в Москва др. Панков да се срещне с турския посланик и да му каже категорично и откровено, че от това, което става сега между България и Турция, е заинтересована трета страна. Това са американците. И ние знаем с голяма сигурност, че това е така.

Михаил Горбачов: Можем ли така да им предадем? Въобще американците са ненадежден парньор. Това го показаха и в Полша, и в другите страни.

Тодор Живков: По-нататък ние ще коригираме това, което сега става по проблема с турците.

Михаил Горбачов: Йозал съобщава, че е готов ежегодно да приема по 30 000, не повече.

Тодор Живков: Можем да се съгласим с това предложение, но това ние ще го решим, като се срещнем. При това, повтарям, без предварителни условия, без предварителен дневен ред. Не сме съгласни също така всеки мюсюлманин да се третира като турчин. Мисля, че това се отнася и до вас.

Михаил Горбачов: Вие наистина сте заели гъвкава позиция и осъществявате гъвкав подход. И това е много добре. Предлагам в съобщението да не публикуваме нищо за нашите разговори по проблема за Турция. Ние от своя страна също сме съгласни, че не всеки мюсюлманин е турчин.