Един спомен

На днешна дата преди 108 години Пенчо Славейков умира в Брунате, недалеч от едно езеро. През 1921 г. на препогребването му Боян Пенев ще каже "Един голям поет живя като чужденец между нас, умря далеч от нас, охулен и отречен..."

Точно преди година минавах с влак покрай онова езеро и се опитах да снимам през прозореца в движение, валеше, имаше мъгла, дано съм познал мястото. На връщане взех пътнишкия влак, защото видях, че спира за няколко минути на гарата в Комо, където трябва да е слязъл Пенчо, последната му гара. Нямах нищо подръка за снимане този път, изведнъж ми се прииска да изпуша един цигар, и цигар нямах, само стоях надвесен през прозореца, гледах хаотично бутащите се пътници на перона и ми беше кой знае защо родно и тъжно... Колко ли трябва да ти е писнало от сплетни и бобчевци, за да се вдигнеш болен, трудно ходещ, на 45, да напуснеш завинаги София през август 1911 и да тръгнеш през чужди гари. Представях си ги двамата с Мара Белчева в суматохата, с куфарите, той трудно повратлив, тя изискана, оправна, европейка пар ексаланс, с няколко езика, превела брилянтно Нитче. Един български поет и една поетка, чужди там, чужди тук, тя ще заложи къщата си на улица "Христо Белчев" (по името на убития й мъж, вече се е казвала така по нейно време, струва ми се), за да покрие разноските на изгнанието и смъртта. Министерството на просвещението, до което бие телеграма какво да прави с тялото на Пенчо, мълчи безответно. Девет години по-късно приятели успяват да върнат този "чужденец". Допреди две години гробът му беше покъртен, вече е оправен. И добре, че на този ден проф. Игов връчва една своя награда "Дъбът на Пенчо", на Курубаглар, днешен Лозенец, под Дъба на Пенчо. Хубав личен жест и май единственият днес, припомнящ ни датата.

Стана дълго, някой ще каже тоя пък сега какво иска - нищо не ща. Само да си спомним. Щото Бобчевци бол, Славейковци - кът.

28 май 2020

ПП

Да си спомним и Светлозар Игов, който си отиде миналата година.

От Фейсбук.