Автор: Юри Велев

- Не мога да приема, че народ, който възхити Запада с култ към образованието, сам избира агресия, суеверие, простащина

- Как Европа ще преодолее демографски, икономически, социален и политически трус? С няколко милиона имигранти, твърдят либералните оптимисти. Но това няма да стане безпроблемно

- Така, както българите спорят за Украйна, западноевропейците спорят за Израел

- Европа е в режим на оцеляване - така политологът Иван Кръстев, който е добър анализатор на европейските процеси, формулира Европейския съюз. Всъщност френският президент Макрон каза преди това, че “Европа може да умре”. Какво се промени от миналите евроизбори през 2019 г. насам толкова драматично и дали европейските елити я виждат по същия начин?

- Съгласен съм, че Европейският съюз е в критична ситуация. И също така съм съгласен, че дори да не е, ще му бъде полезно да се уплаши. Подозирам, че това е стратегията и на Макрон. През същата тази 2019 той говореше за “мозъчната смърт на НАТО”. Пет години по-късно, пак пред “Икономист”, казва, че “Европа може да умре”.

Римата не е случайна. Тогава въпросът беше дали НАТО има смисъл. Днес, след пандемия и войни, никой не иска да губи сигурност. Уплахът е друг: дали ЕС, тази мека, хлабава, миролюбива, толерантна, сита полу-империя, ще издържи на “вихрите враждебни”, които веят от всички страни.

Петилетка по-късно светът вече е друг. Чудя се дали Макрон не иска да си спомним неговото предупреждение: “Помните ли как ви уплаших за НАТО? Имал съм право. Следователно, трябва да се уплашите и днес”. И тук не става въпрос само за това, че Макроновите либерали изостават от Льо Пен в анкетите. Европа трябва здраво да се уплаши, за да си спомни основанията на своето съществуване. Както пише Булгаков, не само сме смъртни, а “внезапно смъртни”. Осъзнаем ли го, ще живеем с пълна сила и отговорност към бъдещето.

- Европейският съюз показа единство в твърдата си позиция след руската инвазия в Украйна. Възможно ли е да се появят пукнатини и разделителни линии?

- За Украйна едва ли. По този въпрос в европейските общества цари, общо взето, съгласие; изключенията на Изток само потвърждават правилото. Дори Джорджа Мелони подкрепя Киев.

Друг фронт раздира Западна Европа: Газа. Така, както българите спорят за Украйна, западноевропейците спорят за Израел. Битките от американските университетски кампуси преляха в Нидерландия, в Германия и особено във Франция, която има най-много араби и евреи в Европа.

Този сблъсък може да ни каже много за днешния ЕС. Съюзът на радикалната западна левица с радикалния ислям, от една страна, и травмата на Холокоста, от друга – правят Европа част от културните войни, които бяхме свикнали да гледаме в САЩ.

Темите са болезнени: миграцията, демографията, интеграцията. Преди 12 г. снимахме в Кьолн документалния филм “Катедрала и джамия”. Оказа се, че най-големият противник на изграждането на огромната джамия е германският писател от еврейски произход Ралф Джордано, оцелял от Холокоста.

А прочутият журналист левичар Гюнтер Валраф ми каза, че отначало подкрепял джамията, но като видял, че я превземат радикални имами, се разколебал. Сам виждате, че тези въпроси нямат лесни отговори.

- Ако геополитическите и технологичните промени и културните войни наистина водят много избиратели в Европейския съюз до световъртеж и апокалиптични настроения, то какво може да очакваме на изборите за Европейски парламент?

- Очаквам бъдещите институции да бъдат по-предпазливи, особено в политики като Зелената сделка.

Проблемите на управляващите във Франция и Германия ще се отразят на хитовете от 2019-а – либералите и зелените, особено на вторите. Консерватори и националисти ще увеличат тежестта си, но това няма да доведе до апокалипсис.

Но понеже питате за големите промени, да споменем най-важната. В последните четири десетилетия бейби бумърите управляваха западния свят.

Родени след Втората световна, те правиха революции през 60-те, а след това направиха и пари. Беше им лесно: бащите им бяха пометени от войните – и в ранната си младост “децата на цветята” имаха сериозно числено превъзходство. Никога Европа няма да бъде по-млада и по-силна, отколкото през 1968. Затова тази революционна година наложи всички политически трендове – на тези, които се въодушевиха - и на тези, които ѝ се опълчиха.

Бумърите създадоха богатството на днешния Запад, а също сексуалната революция, рокендрола, технологичния подем. Само дето не им стигна времето да раждат. Мирът и благоденствието не създават деца. Егоизмът не е фертилен. Сега “златното поколение” се пенсионира и се очерта катастрофа. Нещо повече, това многобройно, амбициозно и консумативно поколение иска да живее вечно. Как Европа ще преодолее този демографски, икономически, социален и политически трус? С няколко милиона имигранти, твърдят либералните оптимисти. Но това няма да стане безпроблемно.

Местните работници и дребни предприемачи са потиснати, унили, гневни, изпълнени с подозрения, че онези над тях (елитите) и онези под тях (имигрантите) влизат в заговор, за да ги изиграят. Оттук е масовото безпокойство, обхванало Европа. Просто дилемата няма лесен отговор – или няма отговор въобще.

- Какъв според вас ще е добрият и какъв - лошият сценарий за Европа след европейските избори на 9 юни? И доколко ще им повлияят президентските избори в САЩ и предсрочните избори във Великобритания на 4 юли?

- Винаги има сценарий на ужаса и сценарий на хаоса. Има обаче един реалистичен сценарий, който досега е сработвал без проблеми. Накрая ЕС ще направи някой от типичните си компромиси. Комисията и мнозинствата в парламента ще изглеждат като симпатична химера – с глава на тигър, крака на щраус и крила на орел. И най-странното, ще работи.

След това ще дойдат изборите, за които ме питате. Във Великобритания те са ясни: побеждават лейбъристите. Отсега си личи по това как, по стар обичай, им се подмазват журналистите: най-героично е да се подмажеш на бъдещия победител.

В САЩ обаче битката ще бъде чутовна. Там ще се решава не просто бъдещето на Америка, а глобалната политическа мода.

Няма да се учудя, ако в Лондон и Вашингтон този път видим различни политически опции на власт. И това обаче няма да е апокалипсис. Либералните или консервативните радикали не са страшни сами по-себе си.

Плаши невъзможността за разговор помежду им. Затова ЕС ще опита да даде пример, като за пореден път събере несъбираемото.

- Изследване на Европейския съвет за външна политика формулира пет кризи в Европа и съответно пет страха, които обаче са различно представени в различните страни от ЕС - изменението на климата, миграцията, войната в Украйна, икономическите сътресения и здравните последици от COVID. Доколко според вас тези страхове ще са решаващи на българския евровот на 9 юни?

- Смятам, че за България са важни всички тези страхове, без първия и последния.

У нас по традиция омаловажаваме климата и последствията от пандемията, в която, за свой срам, бихме световните рекорди по смъртност.

Питал съм се обаче и друг път за разделенията. Социалните мрежи, токсичната политика, пандемията, войната и българският дух на отрицанието сблъскаха българското общество, както никога преди.

Едни от тези разделения са глобални, други – чисто нашенски. Чудя се кое е "майката на всички български разделения". Понякога ми се струва, че е Русия, друг път – чудноватият български скепсис и недоверие. Ще продължа да питам за това социолози, философи и политици.

- Как българските избиратели гледат на тези избори за Европарламент - като на изпращане на представители, които да ни решават проблемите, като на допълнение към нашите си парламентарни избори, или просто не се интересуват?

- Европейската политика е продължение на националната – и това не е само български феномен. Затова в Европа често гласуват така, че да накажат актуалните управляващи, съзнавайки, че техният акт на бунт няма да има особени последици.

Иначе за мнозина европейски лидери Брюксел е оправдание за непопулярни решения: него да намразят избирателите, не тях.

Българският случай е по-различен. Преди десетилетия Европа беше симпатична, защото само тя можеше да наказва нашите политици.

Днес ЕС стана по-свой, следователно по-омразен. Така, с критиките и недоверието към Брюксел, България се европеизира и нормализира.

- Кои са всъщност българските интереси, които трябва да бъдат защитавани в следващия Европарламент и в следващата Еврокомисия?

- Те са ясни. Българската икономика разчита на европейската, особено на германската. Българската политика иска решенията в ЕС да продължават да се взимат с консенсус, за да имаме глас. Българската природа има нужда от европейското съгласие и санкция, за да оцелее.

Имам обаче една болка: нашата трудност да обясним своя интерес. Случаят със Северна Македония бе шокиращ пример. Европа бе убедена, че националистите от голямата страна предизвикват кротките европейци от малката, въпреки че беше точно обратното.

Не е рядкост една страна в ЕС да заеме различна позиция от останалите. Рядкост е неразбирането и даже презрението, с което бе посрещнат един от редките мигове, когато България се опита да каже нещо от свое име, да има различно мнение.

За това, разбира се, сме виновни ние, като държава и общество. Когато говориш, трябва да използваш разбираем език. Най-много обаче ме учудиха онези у нас, които преди четвърт век настояваха България да се промени на прага на ЕС. Странното е, че те не проявиха подобна грижа към съседна братска Северна Македония. Нейното общество трябваше да бъде окуражено и подкрепено да води трудния дебат само със себе си, за да се променя.

Да положи усилия да спре омразата, да разбере Другия – не в името на някаква измислена "българизация", а в името на Европа, на нейните ценности и принципи. Това щеше да е полезно за него, както бе полезно за България в края на 90-те. Защото каквото не свършихме тогава, не сме свършили и до днес.

- Понеже току-що празнувахме 24 май - отровен ли е езикът ни от конспиративни теории, език на омразата, счупен ли е разговорът между нас, за което предупреждава Георги Господинов?

- Езикът е нашият дом. От него наистина се носи зловоние. И няма нужда да говорим за просташките политически подмятания, нито за разделенията, които споменах, нито за изследванията PISA.

Просто да прекараме няколко минути в софийските задръствания. Споменавате 24 май. В прочутия химн Стоян Михайловски формулира българската национална цел: "Върви към мощната просвета". Ние обаче я изоставихме. Народът, който в чужда империя сам изгради своите училища, който възхити Запада със своя култ към образованието, който измисли читалищата, сега сам избира агресията, суеверието и простащината. Сам, без никой да го кара. Никога няма да се примиря с това.

-----------

Бойко Василев е роден  на 9 януари 1970 г. в Перник. През 1989 г. завършва 91-а немска гимназия със златен медал.  Завършва журналистика в СУ "Св. Климент Охридски". През 2001 г. защитава дисертация на тема "Утопии и антиутопии на новите медии", за която му е присъдена титлата доктор.
От 1992 г. е репортер в централната емисия "По света и у нас", а през 1993 - репортер в седмичното обзорно предаване "Панорама". Става водещ на предаването през 2000 г.
Автор на множество репортажи и документални филми
Прави интервюта с най-известните световни лидери, както и със знакови писатели. Отразява войните в Сирия (2012) и Ирак (2015). Носител е на многобройни награди.  Владее английски, руски, немски, испански, босненски/сръбски/хърватски, полски и ползва френски.