Тържественото честване на Кирил и Методий дължим на копривщенци

През 1850 г. копривщенецът Найден Геров се премества от родния си град в Пловдив и става учител в новооснованото българско училище. Десетина години преди него там са се установили богатите му съграждани Салчо и Стоян (старият) Чомакови. Салчо събира данъци в полза на султана, издействал си е ферман от финансовия министър Нафуз паша за търговия с Европа и Азия и с неговата лична закрила е натрупал състояние.

Той дарява 5000 гроша за издръжка на училището. През 1851 г. то става епархийско и трябва да му се даде име. Тримата се събират в къщата на Салчо и започват да умуват. Изреждат имена на няколко светии, но Салчо не е доволен, пита

дали пък няма имена на някой изцяло български светец

и Найден Геров започва да разказва за Кирил и Методий. Към края Салчо отсича: “Това е”. Поръчват икона на двамата братя, която е осветена, и на празника им на 11 май е първото честване и отдаване на почит към делото им. Има и литийно шествие, което слага началото на традиция.

След 6 години празникът се чества и в Цариград, а в следващите - в Шумен и Лом, Скопие и Варна.

За пръв път в София го организира Сава Филаретов. В следващите години до 1878 г. се появяват много училища в България, носещи името на двамата братя. Тържествата неизменно са със звън на църковните камбани, божествена църковна служба и водосвет, издигане на арки, обсипани с цветя, правене на венци в двора от ученици и тържествени шествия.

След това празникът започва да се чества в цялата страна, като ритуалите остават неизменни. Постепенно най-тържествената част се измества в София. След построяването на храма “Св. Ал. Невски” празникът започва там, а шествие преминава покрай Народното събрание. През 20-те години на ХХ век задължително става присъствието на цар Борис III и министрите. От 1898 г. на този ден се отбелязва и годишнината от смъртта на Алеко Константинов, убит на 11 май 1897 г. край село Радилово. След 1916 г. и двете чествания се изместват на 24 май.

Особено внушителни са тържествата през 1937 г.

Пред храма са цар Борис и Йоанна, министрите, духовниците от Светия синод, офицери, хиляди граждани и всички ученици от столичните училища.

Училищен хор с над 1200 участници изпява химна “Върви, народе възродени”. Тържествено шествие преминава по “Цар Освободител” и спира пред Народното събрание. Част от учениците са облечени в народни носии. Манифестират дори възпитаниците на тогавашните американско, немско, руско и румънско училище. В граничното село Стрезимировци пък се организира събор на българи и сърби, което става за пръв път от 30 г. В Софийския университет е открита Седмица на българската книга. Там министърът на народното просвещение Николай Николаев

тържествено обещава, че най-голямата му грижа

ще е да намери средства за построяване на сграда на Народната библиотека, обявен е конкурс за план и започва строителството, прекъснато е в годините на войната и е завършена през 1953 г. В квартал “Христо Ботев” пък се полага първият камък на новото читалище “Асен Златаров”.

Паметни са честванията и в Пазарджик. Още от 1930 г. инициативен комитет събира средства за изграждане на паметник на Алеко Константинов, тъй като старият до Радилово е поруган и разрушен. Открит е на 24 май 1937 г. на остров Свобода и е на стойност 100 000 тогавашни лева. Колоната на паметника е висока над 8 метра.

Още през 1892 г. Стоян Михайловски е написал стихотворението си “Върви, народе възродени”. То е публикувано в книжка 9-10 на сп. “Мисъл” от същата година. Авторът е имал идея за значимостта на творението си и е поставил подзаглавие “Проект за българский всеучилищен химн”. През 1901 г. учителят по музика в Ловеч Панайот Пипков създава музиката към него. Той е от 14 куплета, днес съкратени.

Датирано е “Русе, 1892, Априлий 15”

И това е творба на пети автор, възхваляваща делото на двамата братя. Парадокс, а може би закономерност е, че всички са еленчани, и все възпитаници на прочутата Еленска даскалоливница – Стоян Робовски, основателят ѝ Иван Момчилов, Йордан Ненов и Иван Кършовски.

Мнозина от неговите съвременници казват за Стоян Михайловски: “Ако е имало някога писател, несподелен от обществото, това беше той”.

През 1872 г., едва 16-годишен, е учител в Дойран, изпратен от Българската екзархия – негов чичо, брат на баща му Никола, е Иларион Макариополски със светското име също Стоян Михайловски. Престоява до Великден на 1874 г. Тогава настоява Евангелието да се чете на български, както му е редът, но гъркоманите се нахвърлили върху него, набили го жестоко и потърпевшият се оказал в участъка. Там пък

свидетелствали гръцки ученици, че на бастуна му имало шиш

и с него той ги ръгал. На следващия ден под охрана е изпратен до Солун, а оттам до Цариград.

През 1881 г. вече е в Екс ан Прованс, учи право и води живот, лишен от удоволствия. Понякога посещава кафене “Клеман”, където чете всички налични вестници и списания.

Вече в България, новоизбраният княз Фердинанд отначало го вика на няколко пъти, за да си говори с него на превъзходен френски, но скоро се отказва и се крие, за да не би сатиричният писателски нюх да долови някои негови отрицателни черти и да го осмее.

Жени се за русенката Райна от заможен род и заживява в крайдунавския град. През 1888 г. пише молба да бъде назначен за учител по френски в Русе.

Като преподавател делял учениците си на “каймак” и “чорба”. Които имали оценки, по-ниски от четворка, отивали в чорбата, а над нея – в каймака. Наказвал ги с преписване на един и същи текст по 100 пъти.

Един ден ученик помолил за извинение, че не могъл да си научи урока, защото бил беден. “Като си беден и мързелив, иди продавай вакса и кибрит” бил отговорът.

Впоследствие променя методите си на преподаване – дава им да превеждат текстове от христоматията, а ако някой не го правел, го наказвал да препише текста, но само 10 пъти.

Мразел изпитването за бележки и когато трябвало да го прави, изкарвал на дъската 5-6 души, давал им поред да четат и превеждат и накрая пишел на всички една и съща оценка. Учителската работа вече не го задоволява и си търси ново поле за изява.

Един ден дори се произнася:

“Ваксаджия да бъда, но да съм във Францата”

Когато пък му искат сведение къде е роден, написва “На Балкана”, а не “В Елена”. След три години министърът на просвещението Г. Живков го пита с телеграма дали е съгласен да се премести в София. Тогава написва “Върви, народе възродени”.

През 1892 г. е назначен за учител в софийската Мъжка гимназия и лектор във Висшето училище. През лятото идват в София, съпругата му ражда момче, но то живее само 17 дни и умира от червен вятър в края на октомври. В началото на декември от този свят си отива и баща му Никола Михайловски. След като се успокоява от преживените драми, се сприятелява с кръга “Мисъл”, но пристъпите на неврастения остават. Той единствен от четиримата основатели защитава Вазов, макар никога да не стават приятели. Според Иван Шишманов, най-близкия приятел на патриарха на българската литература, когато се срещнели в кафене “Славянска беседа” или “България”, неизменният разговор бил:

Как си, бай Вазов? Добре съм, бай Михайловски

Двамата се скарват и спират да си говорят, когато Михайловски моли Вазов да ходатайства да го върнат във Висшето училище, но той не прави нищо, защото не иска да се меси в автономията на учебното заведение.

През 1886 г. за пръв път става депутат. След още десет години е председател на новооснования Македонски комитет в София. И тук не успява, защото още от основаването му действителният ръководител тогава е полк. Иван Цончев, а Михайловски има по-скоро представителни функции. Опитва се да направи нов комитет, но и в това си начинание не успява. Отново е депутат през 1894 г. С жена си живеят под наем, сменят няколко пъти адреса си, докато тъстът му

купува къща на ъгъла на улиците “Витоша” и “Парчевич”

След години жена му ще признае: “Ако не беше баща ми, той никога нямаше да има собствен дом”.

През 1899 г. пак се връща в Русе. През 1901 г. вече е председател на Върховния македонски комитет, но след година си подава оставката. Окончателно е напуснал учителството и се отдава на политика. Опитва отново да бъде назначен във Висшето училище, но получава отказ.

Когато Иван Шишманов става министър през 1903 г., предлага на министър-председателя Д. Петков да внесе в Народното събрание предложение на Вазов и Михайловски

да се отпуснат по 4000 лв. годишна държавна помощ,

та да се отдадат изцяло на литературна дейност. Предложението е прието.

През 1903-1904 г. Стоян Михайловски пише статии във в. “Ден”. Изтъква, че княз Фердинанд развращава политиците и води страната към гибел. В нея цитира полския княз Понятовски, служил заедно с Фердинанд в армията, в книга, издадена в Париж. Той го определя като голям авантюрист и твърди, че служейки на Германия, българският княз мисли за кайзер Вилхелм и съвсем не го интересуват съдбините на българския народ. Фердинанд, естествено, е дълбоко засегнат и принуждава правителството да приеме Закон за печата с обратна сила, за да може да бъде подведен под отговорност Михайловски. Законът е приет и той е осъден условно на няколко месеца затвор.

На 20 март 1924 г. министър-председателят Ал. Цанков прави предложение до Народното събрание да се увеличи народната пенсия на Стоян Михайловски, което е прието. Получава я две години и половина.

През лятото на 1927 г. го сполита перфорация на язва и постъпва в болницата на Червения кръст. Правят му операция, но сърцето не му издържа и на 3 август умира.

На погребението му присъстват двадесетина души и то е съвсем скромно.

Михайловски пред съда: Готов съм да отида гордо във влажната килия на Черната джамия

“Господа съдии, може би моите доводи и безкористните ми подбуждения да поведа борба за защита на съдбините на моя народ да не са достатъчни за вас, които имате да приложите тук един специален закон по печата. Възможно е да не ме оправдаете. Но и без това, господа съдии, аз не искам милост. Аз добре съзнавам своя дълг и съм готов да отида гордо във влажната килия на Черната джамия (по-късно преустроена в църквата “Св. Седмочисленици” – б.а.). В нея е лежал и Петко Каравелов за същото – обида на особата на княз Фердинанд. Там може би ще изгният моите меса. Но все един ден ще се намерят частици от моите кости и от тях ще се образува един скромен паметник, на който ще бъде написано: “Той почина от любов към своя народ”.

С това аз завършвам моята пледоария за защита и предоставям на вашата съвест да издадете вердикт.”