Разликите между страха от ядрена война и тревогата от климатична катастрофа*

Днес живеем сред утайката на времето. Усещането за обреченост се споделя от всички страни на политическия спектър, пишат Иван Кръстев и Ленард Бенардо в статия във “Форин Полиси”.

Демократичната политика на Запад се е превърнала в

сблъсък между два бунта на изчезването и две носталгии:

бунт на изчезването на активистите за климата, които се страхуват, че ако не променим радикално начина си на живот, ще унищожим живота на Земята, и бунт на изчезването на десницата на “великата подмяна”, която живее в страх, че ако нещо не се промени, това е краят на нашия начин на живот. Десницата изпитва носталгия по миналото. Левицата е носталгична по изчезналото бъдеще. Радикално различни в целите си, те споделят една обща гледна точка: апокалиптичното въображение.

В този контекст авторите коментират книгата на Джонатан Уайт “В дългосрочен план: Бъдещето като политическа идея”. Уайт, професор в Лондонското училище по икономика и политически науки, предлага оригинален прочит на настоящата криза на демокрацията, като я определя като времеви режим и твърди, че “отвореното бъдеще”, което не е предопределено, а се формира от човешката активност, е предпоставка за успешното функциониране на демократичните режими. Според него, “когато бъдещето изглежда, че се затваря, институциите, организирани около идеята за постоянни несъгласия и променящи се мнения, започват да изглеждат неуместни”.

Но доминиращата характеристика на

нашата “епоха на извънредни ситуации” е, че няма място за грешки

Ако определени решения не бъдат взети днес, вече няма значение дали те ще бъдат взети утре. Вече ще е твърде късно.

Аргументът на Уайт е, че както хората умират при липса на въздух, така и демокрацията може да умре от невъзможността да мечтае колективно. Това, което прави демокрацията работеща, е продуктивното напрежение между близкото бъдеще и далечното и утопично бъдеще. Близкото бъдеще е онова, което можем да планираме - онова, което политиците обещават на избирателите и което остава в центъра на демократичната отчетност. Това, което правителството е направило вчера, и това, което партиите обещават за утре, винаги ще бъдат хлябът и маслото на електоралната политика.

Уайт обаче е прав да твърди, че далечното и утопично бъдеще, коренно различно от днешната реалност, също е определящо за демократичните режими. Далечното бъдеще е основата на днешната политическа надежда. Изключете бъдещето от демократичната политика и изборите се превръщат в граждански войни с бюлетини или в безкрайно управление на кризи, пишат Кръстев и Бенардо.

Но днес отношението ни към бъдещето е белязано от колективно недоверие. Произтичащият от това дисбаланс между демокрацията като проект и демокрацията като проекция на бъдещето - било то икономическо, демографско или технологично - е в центъра на настоящата криза на Запада. Несигурността по отношение на бъдещето и в резултат - надежда, че утрешният ден може да бъде коренно различен от днешния, са отличителните белези на демократичната идея. Въпросът е дали несигурността все още е възможна в настоящата епоха на извънредни ситуации.

Уайт ясно показва възможностите и много по-големите рискове, свързани с допускането, че бъдещето може да бъде овладяно от експерти, които са усвоили научния метод и използването на статистически данни.

Уайт обяснява, че тази вяра е била във възход в началото на ХХ век, когато новите форми на счетоводство са вдъхнали увереност в способността на бизнеса да прогнозира бъдещите приходи.

Пазарният прогностик е новият мъдрец,

а технокрацията като колективен инструмент за решаване на човешките болести е заразителна.

Но как този импулс за рационално планиране на бъдещето се съчетава с непредубедеността на демокрацията и присъщия ѝ принцип на несигурност? Изглежда, че е в противоречие.

През последните десетилетия спонтанното възкръсване на идеологическата политика се превърна в лявата версия на алхимията, пишат Кръстев и Бенардо.

Те отбелязват, че според Уайт единственият начин да се измъкнем от капана на политиката на извънредни ситуации е да се изправим срещу апокалиптичния призив както на климатичната левица, така и на дясната голяма подмяна. Алексис дьо Токвил е един от първите, които твърдят, че дискурсът на кризата е родният език на всяка истинска демокрация. Демократичната политика, твърди той, се нуждае от драма. “С наближаването на изборите - отбелязва Токвил в класическия си пътепис “Демокрацията в Америка” - интригите стават по-активни, а агитацията - по-жива и по-широко разпространена.

Цялата нация изпада в трескаво състояние

Веднага щом съдбата се произнесе... всичко се успокоява и реката, която в един момент е преляла, се връща спокойно в коритото си.”

Следователнто демокрацията функционира, като представя нормалното за катастрофално, а същевременно обещава, че всички кризи са преодолими, като по този начин представя катастрофата за нормална. Демократичната политика функционира като общонационален терапевтичен сеанс, в който

избирателите се сблъскват с най-лошите си кошмари

- нова война, демографски срив, икономическа криза, екологичен ужас, но са убедени, че имат силата да предотвратят опустошението. Изборите губят убедителността си, когато не успяват да ни убедят, че сме изправени пред безпрецедентна криза и че имаме сили да я предотвратим.

Именно в този момент

климатичната левица престава да бъде приятел на демокрацията

- не защото греши в преценката си за екзистенциалната заплаха от глобалното затопляне, а защото нейният апокалиптичен дискурс пречи на демокрацията да намери своите необходими решения.

В този контекст си струва да сравним антиядреното движение от 70-те години на ХХ век с днешния бунт срещу изчезването на планетата. Невъзможно е да се преувеличи апокалиптичното въздействие на атомната бомба. За един свят, изплувал от пепелищата на Втората световна война, бомбата беше въображаемият край на света. Но от политическа гледна точка предотвратяването на ядрената катастрофа беше много по-лесно от предотвратяването на климатичната катастрофа. За да предотвратят ядрена катастрофа, беше достатъчно съветските и американските лидери да се въздържат от използването на крайното оръжие. Нямаше времево измерение. Успехът се състоеше в това да се убедят лидерите на двете свръхсили какво да не правят. При ядрена катастрофа почти цялото човечество ще загине едновременно.

Не е така с климатичните бедствия. Те ще отнемат повече време. Поне в началото ще има победители и губещи. И успехът ще се измерва не с това, че ще кажем на лидерите какво да не правят, а с това, че ще ги убедим да направят определени неща, без непременно да има консенсус за това какво би могло да работи. И така, докато заплахата от ядрена катастрофа успя да мобилизира глобален отговор, което бе политически успех, рискът е, че извънредната ситуация с климата

може да доведе до фатализъм и демобилизация

Това банализиране на катастрофата е единственият начин демокрацията да заработи. В крайна сметка това е и важното и необходимо заключение на Уайт, което той се притеснява да подкрепи. Нашите апокалиптични възгледи за кризата и катастрофата са начини да осмислим света, да го направим разбираем.

Уайт диагностицира днешната система на западната демокрация като изтощена откъм политическо въображение. Диагнозата е уместна, но трябва да се вгледаме по-отблизо в културните фактори, които са причинили това изтощение.

Напоследък нещо радикално се случи с измеренията на нашето съществуване, пишат Кръстев и Бенардо. Неотдавнашната колективна

миграция на човечеството във виртуалната реалност

предефинира начина, по който разбираме опита. Имаме ли опит от войната, ако прекарваме безброй часове в игра на военни игри на компютъра си или ако напрегнато следим репортажите за продължаващите войни, които се случват другаде?

В същото време очакванията за собствената ни смъртност претърпяват драматични промени. Възможно ли е да сме достигнали момента, в който нациите започват да изглеждат смъртни, докато отделните хора не са склонни да приемат собствената си смъртност за даденост? Вероятно може да се твърди, че променящата се демография на западните общества, тяхното застаряване и свиване, е един от факторите за изчерпване на политическото въображение. Дали едно често

бездетно младо поколение

гледа на бъдещето по същия начин, по който предишните поколения са се фокусирали върху живота на своите деца? Дали намаляването на националната държава в повечето части на Запада не е поне отчасти отговорно за упадъка на бъдещето?

И дали безсилието на колективното ни въображение не е свързано с факта, че за някои, особено за живеещите в Силициевата долина, безсмъртието е проект, който ще бъде постигнат в близко бъдеще? Някои информирани наблюдатели смятат, че

човекът, който ще живее 200 години, вече се е родил

В този перверзно парадоксален смисъл тревогата от апокалипсиса се подхранва от надеждата ни да го отменим завинаги. В нашия светски свят апокалипсисът е просто нашата собствена смърт.

Но мнозина биха се съгласили с Уди Алън, който казва: “Не искам да постигна безсмъртие чрез работата си; искам да постигна безсмъртие чрез това да не умирам. Не искам да живея в сърцата на моите сънародници; искам да живея в моя апартамент”.

Изчезващото бъдеще е вероятно най-критичният елемент за настоящата криза на демокрацията. Но тя не може да бъде преодоляна само чрез призиви за повече демокрация, пишат Кръстев и Бенардо във “Форин полиси”.

* Заглавията са на редакцията. Оригиналното заглавие е "Бъдещето на демокрацията се изчерпва"
** Иван Кръстев е политолог, председател на Центъра за либерални стратегии. Ленард Бенардо е старши вицепрезидент на Фондация Отворено общество