След години излиза истината за легендите
около невероятните подвизи на "стахановците"

Трудът е благо и висша ценност и с право заслужава да има ден в годината, който е посветен на него. Безспорно и българският народ, който е бил известен със своето трудолюбие през вековете, е знаел неговото значение, за което свидетелстват останали в наследство мъдрости като: "Залудо работи, залудо не стой" или "Който няма работа, дяволът му намира".

И наистина в първите десетилетия

след 9 септември 1944 г.

у нас кипи усилен труд

Останали без земя и поминък селяни, както и мизерстващи граждани с ентусиазъм се включват в строителството на национални обекти като Димитровград и Хаинбоаз. Заплащането на тези бригадири доброволци е символично и на практика, в условията на продължаваща купонна система, те работят за дневните си дажби храна. По-късно вече стартира и небивало промишлено и жилищно строителство и цели поколения - нашите бащи и майки, баби и дядовци - реално преобразяват България. Независимо от личните си предпочитания, всички те участват в една задължителна трудова надпревара, подчинена на прословутите петилетни планове с техните непосилни норми и ниско заплащане и подлежаща на постоянен отчет.

Така за един дълъг период понятието "труд" е включено и в пропагандата на тоталитарния режим. А известните думи на Георги Димитров: "Който не работи, не трябва да яде" (които всъщност са цитат от Стария завет на Библията, който той вероятно е чул в Неделното училище на Евангелската църква още като дете) стават лозунг у нас за десетилетия.

Затова още докато вождът оглавява правителството през 1948 г., у нас се появява и званието "Герой на труда", което се превръща в една от най-желаните и престижни награди в държавата. Впоследствие през 1950 г. към наименованието се добавя и "социалистически", като до 1987 г., когато е присъдено за последно, с него са удостоени общо 1700 души - както у нас, така и в чужбина.

Отличеният с него получава едновременно знак "Златна звезда", орден "Георги Димитров",

почетна грамота и

еднократно възнаграждение

от 1500 лева - наистина значителна сума, която се равнява поне на 10 - 15 месечни заплати от времето на социализма.

Между лауреатите наистина има много достойни българи и българки, които биха били почитани независимо каква е системата в страната. Затова може би е много важно да се направи разграничение - т.е. веднъж завинаги да се отдели сеното от плявата и да се опитаме да погледнем по съвременен начин на миналото.

Когато говорим за "ударници" в производството, хората обикновено се сещат за знакови имена като легендарната тъкачка Найда Манчева или ненадминатия строител Игнат Раденков, миньори и доячки рекордьори. Навремето у нас такива прославени имена са били наричани и "стахановци" - по името на съветския миньор Алексей Стаханов (1906 - 1977). През нощта на 30 срещу 31 август 1935 г. той поставя невероятен рекорд, като според официалната информация за 5 часа и 45 минути е успял да изкърти от скалите 102 тона въглища, равняващи се на 9 вагона, пълни догоре, или 14 пъти повече от нормалната дневна норма на обикновен миньор. Десетилетия след този подвиг руски историци

разкриват тайната

на невъобразимото

постижение

- просто местните партийни първенци решили да скрият, че той е имал още трима помагачи. По същия начин скоро след това миньорът успял да постави и нов световен рекорд - невъзможните 207 тона. Благодарение на славата си скоро той се издигнал и преминал на работа в партийната администрация, но там не му потръгнало особено и той се пропил, за да завърши живота си в психиатрична клиника.

За съжаление, според някои свидетелства от епохата подобна нечестна игра е имало и в постиженията на българските му последователи. 

"Работила съм в няколко тъкачни фабрики през 50-те и 60-те години и нормите наистина бяха непосилни - свидетелства Малинка Димитрова пред "24 часа - 168 истории". – Да, имаше такъв почин, но няма нищо вярно в раздухваните навремето истории за работа на по 20 стана едновременно от една тъкачка. Спомням си и прочутата многомашинничка Найда Манчева в завода "Осми март" и добре зная как се постигаха "рекордите". Истината е, че ние - целият колектив,

връзвахме възли

на "нейните" машини,

за да може тя да изпъкне и накрая да се похвалим с добрите й резултати."

Явно по същия начин се е действало и в строителството, твърдят запознати.

"Навремето познавах един "стахановец" в зидарията - разказва по този повод и Кольо Даскалов. - Той водеше цяла бригада и аз съм гледал как става работата. Дълъг зид, външен, цяла тухла, а в двата му края той поставя по една тухла, поставя клечката и опъва канапа оттатък. В същото време двама работници са докарали две колички с тухли.

Други двама - две колички с хоросан. Има и един с лопата, който гребе от хоросана и го полага върху зида. Нашият човек с мистрията леко дръпва, а онези му подават тухлите - по някой път и направо ги слагат, а той в това време леко ги почуква - подрежда ги по канапа. Или тези

700 - 800% преизпълнение

на нормата

са му ги изработили 5 души, но се пишеха на негова сметка."

Истината е, че в списъка на героите на труда са и много други личности, със съвсем различни професии. Например между тях са такива всепризнати творци от епохата като художниците Дечко Узунов, Цанко Лавренов и Златю Бояджиев; певците Николай Гяуров и Мими Балканска; писателите Богомил Райнов и Георги Караславов; скулпторът Иван Фунев, както и композиторите Панчо Владигеров, Любомир Пипков, Марин Големинов и Димитър Петков; поетесите Елисавета Багряна и Дора Габе...

Много от най-забележителните ни спортисти и треньори в онези години напълно заслужено са удостоени с високата държавна награда - гимнастичките Мария Гигова и Анелия Раленкова; щангистите Нораир Нурикян и Янко Русев; борецът Боян Радев; треньорите Иван Абаджиев и Нешка Робева също намират място сред избраните. Място сред първенците е отредено на някои и посмъртно. Между тях се отличава името на трагично загиналия на връщане от Еверест алпинист Христо Проданов.

Първопроходци

в българската наука

като Георги Наджаков и Иван Попов също са почетени по този начин.

Но как се сравняват физическият и интелектуалният труд? Още повече че не са и много ясни критериите, по които се присъжда височайшето звание. Постепенно зад фасадата на "държавата на работниците и селяните" се оказва, че има задълбочаващо се неравенство между обикновените хора и партийната номенклатура. То няма как да не се отрази и в раздаването на отличията. И наистина в списъка на "героите" на трудовото поприще

най-много са партийните

функционери на БКП,

бивши партизани, както и висши военни.

Самият Тодор Живков още през 1961-ва също става Герой на социалистическия труд. А по ирония на съдбата Антон Югов, негов предшественик и бивш вътрешен министър, когото в навечерието на Осмия конгрес на БКП лично Живков обявява за "родоначалник за нашите условия на извращенията", след което е свален от всички постове и дори е изгонен от БКП, също получава високото звание, макар и чак през 1984 г.

В престижната листа на "най-отрудените" се откриват и имената на повечето от членовете на Политбюро през годините -   между тях са бившите министър-председатели Станко Тодоров и Гриша Филипов, Цола Драгойчева, Милко Балев, Пенчо Кубадински, Пеко Таков, Мако Даков, Борис Велчев, Тодор Павлов, Начо Папазов, Пантелей Зарев и много други.

Още повече са бившите партизани, които, като признати за "активни борци", не е известно да са били

особено активни

на трудовото поприще

- генералите Славчо Трънски, Иван Михайлов, Щерю Атанасов, Стою Неделчев-Чочоолу, Атанас Семерджиев и Нанка Серкеджиева. Сред най-изявените герои на социалистическия труд са дори и такива мрачни фигури от миналото като Митка Гръбчева и Вълка Горанова, завеждащия военния отдел на БКП генерал Велко Палин и шефа на Държавна сигурност Григор Шопов.

За близо половин век чужденците носители на ордена са само от бившия Съветски съюз, и то - космонавти. По този начин световноизвестни личности като Юрий Гагарин, Герман Титов, Валентина Терешкова също стават

неизменна част

от най-изявените

български труженици.

Вероятно най-хубавото в цялата тази история с раздаването на трудови отличия в миналото е, че в наши дни, след 35 години демокрация, всеки сам може да прецени кои са били наистина заслужилите високото звание и кои са го получили по конюнктурни причини.