• По-малкият от братята Индзаги не успя да задмине успехите на головата машина Филипо, но после се прояви като значително по-талантлив треньор

Всеки себеуважаващ се фен би трябвало без много мислене да се сети за поне три примера с футболисти, които така и не са успели да се измъкнат от дебелата сянка на своите далеч по-успели братя. Нормално е по-малкото момче в семейството да си повярва, че няма нищо по-лесно на света от това да тръгне по утъпканата от батко пътека, която да го изведе до върха. Само че съдбата има лошия навик да прави мръсни номера и почти винаги налива с големия черпак талант само в краката на единия от двамата братя. За другия остават провалите и разочарованието.

Симоне Индзаги имаше всички основания да влезе в клуба на разочарованите момчета, тъй като и в най-хубавите си години на терена не успя да постигне и една десета от успехите на брат си Филипо. Като футболист Индзаги-старши стана световен шампион, два пъти триумфира в Шампионската лига и спечели общо 13 значими трофея. Докато за по-малкия брат какво да кажем... В семейната книга с успехите пише, че веднъж е ставал шампион на Италия с екипа на „Лацио", три пъти е печелил Купата на Италия и е изиграл три мача за „Скуадра адзура". Разликата в класите си личи от километър разстояние и през годините околните не пропускаха да я навират в очите на Симоне Инздаги.

Дори след един мач от Шампионската лига телевизионният репортер се обърна към по-малкия брат и попита: „Филипо, Вашият коментар за мача?" Футболистът се усмихна и обеща да отговори само ако оттук нататък го наричат с рожденото му име. След това бившият нападател на „Лацио" десетки пъти е бил принуждаван в интервюта да говори за своята плът и кръв, осъзнавайки, че подобни сравнения не са в негова полза. И когато все пак отваряше дума, Симоне признаваше, че никога не е притежавал убийствения голов нюх на брат си. Филипо стана световноизвестен с невероятното си умение да се окаже на точното място в точното време, за да отбележи на празна врата. Но точно в този спорт не дават допълнителни точки за сложност на композицията, така че Индзаги-старши нямаше проблеми с покоряването на върховете.

После минаха години и двамата братя неминуемо трябваше да се изправят пред предизвикателствата на живота след края на активната спортна кариера. И точно тук нещата се обърнаха в полза на Симоне. Той изпълзя от сянката на батко си, за да се учи на треньорски занаят. Филипо също поиска да бъде мениджър, но този път той трябваше да научи по трудния начин неписаното правило, че много успешните футболисти рядко стават успешни треньори.

Симоне обаче беше момче от златната среда, което хем не се главозамая навремето, хем се научи на труд и постоянство, хем се оказа и достатъчно талантлив, за да доведе мисията до успешен край. Онзи ден неговите момчета се радваха като луди, след като победиха „Милан" и спечелиха двадесетата шампионска титла за „Интер". Но най-щастлив беше техният тренер, защото най-сетне постигна нещо изключително и успя да мине с едни гърди пред Филипо във вечното братско съревнование.

Той не получи нищо наготово в миланския гранд. Анализаторите го похвалиха, че сам си намери подходящия материал, за който не бяха пръснати стотици милиони евро. Другият голям успех на Симоне беше, че не се втурна да копира стила на Гуардиола, на Клоп или на някого от другите топмениджъри в европейския футбол. Италианецът пожела да върви по собствен път и направи куп корекции в състава си, променяйки задачите на играчи от ранга на Мартинес, Чалханоглу и Димарко. През сезона не се притесняваше да променя и системата на игра, въпреки че по-често залагаше на любимото си 3-5-2. Играчите му бяха научени да пресират, когато се налага, и да приемат играта в собствената си половина, ако интересите на отбора го изискват. Преследвайки целите си, Индзаги създаде и успешно партньорство с изпълнителния директор Джузепе Марота, който доведе в отбора куп качествени играчи почти за без пари.

Да, Симоне Индзаги си свърши работата по най-добрия начин този сезон и въпреки драматичното отпадане от Шампионската лига тифозите ще пишат отличен шест на своя треньор. 20-ата титла означава втора звезда върху емблемата, а за 48-годишния специалист това е шести трофей след две купи на Италия и три суперкупи. До края на сезона остават още няколко мача, но наставникът на „нерадзурите" със сигурност мисли вече за следващия сезон. Въпросът сега е дали плановете му са свързани единствено и само с добруването на миланския гранд. Договорът му с „Интер" изтича в средата на 2025 г., а в момента в европейския футбол определено се усеща глад за качествени треньори. Шефовете на новия шампион на Италия се разбързаха и вече предложиха удължаване на договора с още две години и доста по-висока заплата на своя топслужител. Парите безспорно са важни, но за Симоне още по-важна е мисълта, че най-сетне ще може да погледне брат си право в очите и да му заяви: „Аз също успях!"