• Нашето поколение Z е срещу тренда - оказа се доста по-жизнерадостно от това в САЩ, Канада и Австралия, казва психологът Валерия Симеонова
• Въпреки милионите загубени животи в пандемията, от нея произлезе и нещо добро - станали сме по-отзивчиви 
• Според нея източноевропейците все още сме хибридни общества - на границата между индивидуализма и колективизма

България се изстреля като мощна ракета от абсолютното дъно в световната класация по щастие на ООН, профучавайки за десетина години от 144-то до златната среда на 81-во място.

Изненадващото ни изкачване става още по-ценно, като се има предвид, че доскоро бяхме пожизнени носители на титлите „най-мрънкащи", „най-нещастни", „най-бедни", „с най-ниски доходи" и т.н. По-паметливите знаят, че само преди няколко години стабилно се бяхме окопали във всички възможни социологически проучвания по света, заемайки устойчивото дъно по мизерен и нерадостен живот и сякаш тези мрачни усещания нямаха край.

На какво се дължи тази внезапна промяна? Какво пречупи черния тренд и ни постави на правилните релси, където да извървим останалата част от пътя към позитивните и усмихнати финландци и датчани, оглавяващи класацията?

Учените от „Галъп" и от Изследователския център в Оксфорд са използвали 8 критерия, за да „уловят" усещанията за щастие и нещастие. Сред тях са брутният вътрешен продукт на глава от населението, очакваната продължителност на живота, социалната подкрепа, свободата да правиш житейски избори, щедростта, как се възприема корупцията, дали предишния ден човек е правил интересни неща, които му доставят удоволствие. Дали се е смеел, или обратното – преди ден е бил тъжен и начумерен и се е занимавал с нещо досадно?

Отговорите на всички тези въпроси дават някои логични обяснения за положителната промяна в статуса на живот на българина. Първото е, че положителният тренд се дължи на младите. Българите до 30 години се определят като щастливи и са класирани още по-напред - на 40-о място от 143 държави. Именно те дърпат почти на буксир възрастните, които все още стоят на 90-о място.

От тази гледна точка едно от най-важните обяснения за феномена е, че българинът е щастлив, когато са щастливи и децата му, а те няма как да не се чувстват по-добре, защото цяло едно поколение израсна и съзнателният му живот преминава в нормална страна членка на Европейския съюз (ЕС). Друг аргумент за подобрението в класацията е, че по-възрастните и техните родители вече имат много по-голяма сигурност в бъдещето.

Да не забравяме, че предишният доклад за щастието от 2013 г. е подготвен в такъв период, когато последното нещо, за което сме се сещали, е дали сме щастливи. По-паметливите помнят, че предходните няколко години бяха съпроводени с болезнени икономии, с догонване на цените в ЕС - и за капак кризата от 2008 г., която дръпна ръчната спирачка на прохождащата ни икономика.

И макар членството ни в Съюза да тласна цените на имотите и сделките с тях буквално в небесата, все пак през 2009 г. средната заплата бе скромните 600 лв. Да, това представляваше двойно нарастване от 2006 г., когато бе 354 лв., но определено не бе сума, даваща осезаемо усещане за благополучие. Още повече, по това време у нас минималната заплата все още е около 250 лв., което в класациите в ЕС за доходи директно ни запращаше на незавидното последно място. Малко след това, благодарение и на плоския данък, който изсветлява сенчестата икономика, през 2011 г. средният доход нараства до 699 лв., а минималният с 20-ина лв. Година по-късно средният доход вече е 731 лв., а през 2013 г. стига до 828 лв. Заедно с това безработицата в този период се колебаеше между 12 и 14%, което малко или много създаваше несигурност. Всъщност това бяха години на мъчително измъкване от кризата, тъй като все още фирмите се бореха да възстановят старите нива на поръчки в Европа и в резултат на това заплатите прекалено бавно пълзяха нагоре, пресирани и от високия процент безработни.

Така става ясно, че въпросната икономическа картина предполага всичко друго, но не и усещане за по-осезаемо благополучие.

Оттогава досега обаче промяната е наистина огромна. През изминалите 10 години ситуацията драматично се промени. Въпреки че от другата страна на Черно море се води война, средната заплата за 2023 г. у нас вече е 2098 лв. Тоест за десетина години увеличението е над 2,5 пъти. Безработицата отдавна не варира между 12 и 15%, а е наполовина на-ниска - 5,6%. Ниво, което дава сигурност в работните места и освен това не позволява доходите да намаляват. Напротив, при равни други условия те трябва да растат, тъй като работодателите все по-често повдигат темата за внос на работна сила.

Чувството за щастие вероятно е провокирано и от още един фактор в пряка връзка с благополучието - и това е паритетът на покупателната способност или това, което можем да си купим в страната с доходите, които получаваме тук. Ако преди десетина години годишната му стойност е била 17 600 долара, днес тя е 32 328 долара. Нещо повече, брутният вътрешен продукт за този период е излетял от 70-ина милиарда на над 180 млрд.

ИНТЕРВЮ

Нашето поколението Z е по-щастливо от тези в САЩ, Канада, Австралия

Ако трябва да търсим нещо хубаво в пандемията, въпреки трагичната загуба на милиони животи, то е, че вече сме много по-склонни да си помагаме, твърди психологът Валерия Симеонова

- Г-жо Симеонова, какви промени са настъпили за 10 години, за да обърнем тренда и от най-нещастни да се придвижим с 60 места в класацията напред към по-щастливите?

-Това, което ми направи впечатление в сегашния анализ, е, че България е една от страните, които регистрираха най-голям напредък в класацията заедно със Сърбия. При това той е осезаем във всички възрастови групи, като най-видимо е това при младите хора - до 30 години, или така нареченото поколение Z (родените между 1996 и 2009 г.). Естествено, сред най-логичните обяснения затова е повишаването на брутния вътрешен продукт и покупателната способност на населението. Вече има достатъчно изследвания, показващи пряка зависимост, и със сигурност това е един от факторите, които много силно влияят. Намаляването на безработицата, постигането на сигурност, че не е необходимо да трепериш за работата си, че можеш да избираш с какво да се занимаваш - това е валидно за всички възрастови групи. Както за поколението Z, така и за милениумите, родени между 1980 и 1995 г., за поколението Х от 1969 до 1979 г., а също и за бейбибумърите след 1946 г.

- Какво още ни кара да сме сигурни и по-спокойни за бъдещето си?

- Факт е, че ако в момента човек има добро образование и квалификация, пред него се откриват големи възможности за реализация.

Макар все още да сме далеч от първите страни в класацията, все пак ние имаме огромен пробив в народопсихологията, преодоляхме онази характерна за прехода меланхолия, усещането за безизходица, че няма смисъл да се прави нищо, защото нищо няма да се промени. Като че ли цялата философия „Нищо не зависи от мен, каквито и усилия да полагам", вече се размива, изчезва. За тази стара парадигма бе характерно усещането за социалното неравенство: че има определени слоеве, които се облагодетелстват за сметка на останалите, че до нас все нещо не достига и т.н. Сега тази тенденция отстъпва и най-видимо е това при младите до 30 години. Като този тренд се забелязва и при хората на средна възраст и в пенсионна – особено след като пенсиите бяха повишени. Но въпреки това все още сме много далеч от нивата на най-щастливите нации като Финландия, Исландия и Дания, където усещането за липса на корупция и социално равенство е най-високо.

- Вие работите основно с младежи и деца, какво според Вас се промени в главите им, за да усетят, че всъщност са щастливи и удовлетворени?

- Чувството за благополучие според мен го дължат на достъпа им до глобалната култура, до която достигат чрез интернет, чрез социалните мрежи, чрез идолите, които следват, чрез групите, с които се идентифицират.

Тъй като работя с много млади хора и ги питам какви са най-добрите им приятели, те често споделят, че те не са от България, а са младежи от цял свят. С тях са се запознали в различни групи по интереси, където четат определена литература, слушат определена музика, танцуват и т.н. Може би именно това допринася да се променят възприятията и нагласите им, защото имат достъп до различни видове култури и това им помага бързо да излязат от нагласата „нищо няма смисъл", да скъсат с характерната за прехода меланхолия.

- А защо при младите у нас се забелязва отчетливо чувство за щастие и удовлетворение, докато при младите в САЩ, Канада, Австралия е в ход обратната тенденция.

-При нас и при младите в Централна и Източна Европа (ЦИЕ) е налице парадокс, който е в противоречие с тенденциите в западния свят, в частност Северна Америка, Австралия, Канада. По принцип би трябвало най-младите навсякъде да са най-щастливи, защото те нямат здравословни проблеми, нямат финансовите тежести на семействата с деца, на пенсионерите. Сега обаче младите в тези страни се оказва, че са по-нещастни от поколението на бейбибумърите, тоест поколението в пенсионна възраст.

- Как да си го обясним?

- Донякъде можем да го обясним локално. От нашата гледна точка, след един много дълъг и тежък преход ние тепърва стъпваме на краката си и поколенията започват да живеят различно. Но тук в Централна и Източна Европа има някои специфики, свързани с факта, че масово хората притежават имоти, децата имат достъп до жилище, нещо, което става все по-трудно за връстниците им в САЩ, в Германия и други западни страни. Особено в период, наситен с военни конфликти, когато се измъкваме от тежка пандемия. Може би затова много млади на Запад се питат как оттук нататък биха плащали кредитите и таксите си за образование, ипотеките си за жилища – за тях е в ход изключително неприятна финансова несигурност. В същото време повечето млади у нас и в ЦИЕ, където жилището винаги е било семеен приоритет и ценност, могат да са по-спокойни в това отношение.

- А чувството за самота при младите откъде тръгва?

- Направи ми впечатление, че за първи път младите в Западния свят се чувстват по-самотни в сравнение с бейбибумърите, навлизащи в пенсионна възраст. Досега тези тенденции са били обратни. Любопитното е, че у нас и в страните от ЦИЕ е в ход обратна тенденция, защото общото чувство за свързаност с останалите е много по-силно.

- Възможно ли е това да се дължи на засилените комуникации чрез социалните мрежи, дигитализацията, която претърпя истински бум след пандемията?

-Със сигурност могат да се търсят отговори и в тази посока, защото определено нарастват депресивните и тревожни състояния. Има хипотези, че съществува такава пряка връзка, но все още не е установена единодушно емпирично. Факт е единствено, че повишеното използване на социалните мрежи корелира с тревожните и депресивни състояния - тоест с повишаването на използването на социални мрежи наблюдаваме и повишаване на честотата на тези състояния. Обратното, намаляването на престоя в тях и прекарването на времето с реални хора на живо повишава чувството за свързаност с останалите и оттам усещането ни за щастие. В това няма нищо чудно, така сме еволюирали като вид, ние не можем да оцеляваме сами и както се оказва, мозъкът ни изобщо не се е променил в това отношение. За разлика от него силно се е променила средата, в която живеем, а умовете ни продължават да искат да са свързани с други човешки същества.

- А как се отрази на всичко това пандемията?

- Неслучайно анализът е уловил една много интересна тенденция след пандемията – при всички възрастови групи се е увеличила склонността да помогнем на другите в сравнение с нагласите ни преди локдауните. След всички трагедии, загуби на човешки живот, свързани с тази пандемия, ако може да се каже, че от нея е произлязло и нещо добро за човешкия род, то е, че по-лесно помагаме на другите, което повишава чувството ни за благополучие. Понякога си мисля, че изглежда напредъкът винаги идва след катастрофи. Ренесансът е възникнал след Голямата чума, а след Втората световна война настъпва безпрецедентна техническа революция.

- Откъде идват разликите в усещането за щастие при нас и в западните общества?

- За западните общества е характерен индивидуализмът, докато в страните от бившия социалистически блок, в азиатски страни като Китай, Япония обществата са преобладаващо колективистични. През последните 20-ина години в България следваме някакъв хибриден модел, влияем се от Запада с неговия индивидуализъм, където индивидът е в центъра и за него е важно как се справя, дали върви напред и т.н., взима решения да живее далеч от семейството си, но проявява черти и на колективистична култура. Някак в Източна Европа сме по-осъзнати, че всички сме зависими един от друг, наблюдава се загриженост за групата. Негативната страна на това е, че тук като че ли всеки се чувства в правото си да се меси в живота на останалите, да дава съвети как да живеят и т.н. Нещо немислимо на Запад. Разбира се, връзката между индивидуалистичната култура и повишените нива на "самотност" на младите в Западния свят е мое предположение, което се нуждае от допълнителни изследвания. В същото време да не забравяме, че има много наши сънародници, които живеят в чужбина, като споделят, че им е трудно да създадат по-дълбоки приятелства, по-стабилни връзки. От една страна, защото са мигранти, а от друга заради разликите в културите. Каквато и да е истината, факт е, че досега младите в западния свят никога не са били по-нещастни от останалите поколения - нещо, което сегашният доклад на ООН показва.

- Интересно, нашето поколение Z на базата на какво се чувства щастливо?

- Младите ни хора са в противоречие с общата тенденция. Чувстват се щастливи, защото могат да излязат с приятели, да пътуват, да си позволят нещо да си купят, а само преди 33 години родителите им с купони в ръка са стояли на опашки за основни хранителни продукти. Това вече не ни тежи и този по-спокоен живот се отразява и на младите.