• Смятат, че приятелят им е "отворил очите" по какъв “лош” път са тръгнали, като ги е ударил - трябва да знаят, че е адски унизително и не им е мястото там, казва психологът Валерия Симеонова
• Историята с 18-годишното момиче от Стара Загора ще помогне на тийнейджърите бързо да разпознават насилниците, допълва тя
• Възпитаваме ги да са мили и възпитани, някои се притесняват да отблъснат нахалници, които ги прегръщат
• Като държава не успяхме да защитим децата си, толкова много загинаха от неглижиране на зловредна среда

Валерия Симеонова е клиничен психолог, който консултира деца над 6-годишна възраст, тийнейджъри и младежи. Преминала е обучение по програма, акредитирана от Американската психологическа асоциация, член е на Международната асоциация по контекстуална поведенческа наука. Автор е на уроци за правата на децата в предучилищна и прогимназиална възраст в сътрудничество с фондация “Заедно в час”, УНИЦЕФ и Министерство на образованието.

- Г-жо Симеонова, как истории като тази с Дебора се отразяват на детската и тийнейджърската психика?

- Подрастващите е добре да са наясно с опасностите, особено в тийнейджърска възраст, когато вече правят причинно-следствени връзки и е важно информацията да се поднася, така че да е щадяща и разбираема. Не да се завоалират фактите, но и да не се влиза в големи подробности за различни зверства. В момента обаче живеем в ерата на “информационните наводнения” и децата имат достъп до новини, видеа, които дори не можем да си представим. Това определено е проблем, защото някои са на възраст, в която не са готови да видят и чуят определени неща, а когато ги видят, това си има последствия. Примерно, при по-чувствителните това може да доведе до тревожни състояния,

натрапчиви страхове,

някои не могат да се справят - това се наблюдава най-вече при по-малките. Освен това може да се появят проблеми със съня, да се отключи една продължаваща тревожност, която да прерасне в страх и притеснение от непознати, от учители, притесняват се да играят с връстници, понякога при деца се наблюдават и панически атаки.

- На протеста в подкрепа на Дебора и срещу беззаконието имаше много тийнейджъри и деца, които припознаваха проблема като свой.

- Най-важното е да са наясно с опасностите навън, защото масово децата не са подготвени и не разпознават различните актове на насилие и тормоз - срещу тях и техни приятели. От една страна, е ужасно да се излагат на такъв тип съдържание, но благодарение именно на медиите, се даде гласност на случая от Стара Загора, който можеше да бъде потулен. Затова, колкото и да е кошмарна тази история за тийнейджърите, тя ги кара да осъзнаят, че това се случва около тях, и трябва да се научат да разпознават насилниците.

- Как?

- Често момичетата дори не осъзнават, че нещо във връзките им не е наред. Идват при мен по друг повод и между другото споменават за тези неща, защото не смятат, че са проблем. Не смятат, че е проблем приятелят да им удари шамар, за да ги “превъзпита”, че пушат или че е излязла с “грешната” компания или

че се е облякла

“долнопробно”

Тези момичета няма нужда да са им “благодарни”, че им е "отворил очите" по какъв “лош” път са тръгнали, а да знаят, че е адски унизително да бъде направено насаме и още по-унизително е, когато е пред компания. Че това не са нормални, здравословни човешки взаимоотношения и че въпросното момиче няма място там. Те трябва да знаят, че не е нормално приятелят им уж между другото периодично да споменава колко по-развит е от тях, колко е по-интелигентен и ерудиран, че тя е тромава, безинтересна, безперспективна и въпреки това той не е окей, ако тя си пише с други и излиза със свои приятели. В същото време той може да го прави, защото другите момичета постоянно го преследват и не могат да му устоят... Както и че не е нормално да пращат снимки на приятеля си къде са на всеки 15 минути и

нонстоп камерите

да са включени

Защото през деня има още много значими неща, които се случват и без него. Също така трябва да са наясно, че не е нормално, когато е ядосан, да ги псува или обижда, защото е “по-избухлив и гневлив”. Имам още много примери от практиката, когато момичетата не припознават тези нездравословни отношения като проблеми, а те са навсякъде около нас.

- Как подрастващите да изградят здрав “имунитет” към тези токсични отношения?

- С осъзнатост в семейството, но в училищата също може да се работи по този въпрос. Много е важно да ги научим да си отстояват позицията, да държат на мнението си, да могат да казват: “Не, аз не се чувствам добре в тази ситуация, ако искаш да продължаваш по този начин, отношенията ни приключват.” Трудно можем да ги научим на това само с говорене, необходими са примери, но понякога самите родители прекрачваме границите. Примерно детето казва: “Не”, ние отговаряме:

“Ти ли ще ми

казваш?”

Понякога се стига до остри ситуации и ако се наложи наказание или шляпване и ако това се случва системно, то изпраща следното послание към детето – “Хората, които ме обичат, могат да ме нараняват, това е допустимо”. Същото е, ако се заровим в телефона на подрастващ, за да знаем, че е добре - това също не е начинът, защото така

нарушаваме личното

му пространство

Тоест ние му пращаме сигнал, че е нормално, който те обича, да навлиза в него. Така, ако приятелят удари момичето за това, че пуши, тя ще му е благодарна и ще смята, че той мисли доброто. Затова е важно като родители да уважаваме личното им пространство, да можем да преговаряме. Да, има ситуации, в които трябва да се наложим, но заедно с това трябва да уважаваме мнението му. Само тогава, когато детето излиза с приятели и види, че някой навлиза в личното му пространство, то може категорично да каже: “Не”.

- От друга страна, мнозина се опитват да възпитават децата си да не реагират на агресията с агресия.

- Така е, това важи най-вече за момичетата – казваме им да не противоречат, да са мили, да не нараняват, но понякога това води до неприятни ситуации. Момиче в шести-седми клас се притеснява да не обиди момче, което я харесва,

опитва се да

я прегръща

и да нахалства. Това е част от посланията, които изпращаме до подрастващите вкъщи.

- Къде са корените на тези побоища и агресия при подрастващите?

- Комплексно е, едва ли има един отговор. Единият е свързан с възпитанието в семейството. При деца, израснали в тежка среда, това може да прерасне в агресивно поведение. Друг възможен отговор е, че сякаш народопсихологията ни подтиква да се месим в живота на другия, да му казваме какво е правилно и какво не. Към всичко това се намесват алгоритмите на социалните мрежи. Когато “разберат” какво е интересно за някого, започват да го засипват с подобно съдържание и тогава тези, които са агресивни и се правят на мъжкари, решават, че са прави, че като тях има много и могат да се налагат със сила. Влизат в затворени групи и срещат потвърждение на убежденията си. Затова ЕС разработи програмата “Еразъм”, за да могат младите да се опознаят, да видят, че си приличат, че не са различни, и по този начин да се намалят конфликтите. Включително военните. След Втората световна война стана ясно, че националистическите движения водят само до смърт.

- Какво още може да се направи?

- От една страна, е чувството на безнаказаност – забележете, всеки казва: “Там имам човек”, следователно му е позволено да прави каквото си иска. Имаме страхотна нужда от реформи и борба срещу корупцията, но това явление

така е внедрено

в психиката ни...

От друга страна, училищата могат да са много полезни - там има един невероятен ресурс, който се пропилява. Знаем, че резултатите от образованието не са добри, класациите ни отреждат доста задни позиции. В същото време вече не само в САЩ, а и в други страни има програми за засилване на социално-емоционалните умения на децата. В България има няколко организации, които се занимават с това на доброволчески принцип. За съжаление, в това отношение няма държавна политика.

Пропилява се ресурсът на училищните психолози. На много места воденето при него се ползва като заплаха, а е необходима програма детето да може да “влезе”

в обувките на другия

Да знае как дадено негово действие ще се отрази на другия и в същото време трябва да е наясно как да отстоява себе си, без да наранява, без да унижава останалите. Да е адаптивно и да работи с всички в екип. Пазарът през XXI век изисква именно това – да сме готови да превключим от едно към друго, да живеем заедно с останалите, а не да профуча с джипа си през хавлиите на плажа с надута “до дупка” музика. Както при Алеко – държим да ни чуят и да ни видят.

До момента не можем да си защитим децата като държава. Толкова много загинаха от неглижиране и от това, че растат в зловредна среда. Необходими са програми за осъзнатост, че не всичко, което ти мине през ума, трябва да се прави. При малките е нормален инстинкт да посягат и ако вкъщи му казват: “Браво, тате, удряй и ти!”, докъде ще се стигне? Необходимо е да се тренира в хода на възпитанието, че импулсите се задържат.