Най-сетне и аз открих Пуерто Рико. Има-няма 531 години след Христофор Колумб, който стигайки до северните брегове на голям остров, наричан от местите жители Борикен, прекръстил на Сан Хуан Батиста в чест на Св. Йоан Кръстител. След него пристанището и първото европейско селище на острова започнали да носят името Пуерто Рико де Сан Хуан - Богатото пристанище на Свети Йоан. После някак си се случила странна ротация - пристанищният град бил наименуван Сан Хуан, а цялата страна - Пуерто Рико.

С моите спътници избрахме да се движим по северното крайбрежие на острова, следвайки посоката на Колумбовата флотилия от 1493 г., водена от флагманския кораб "Мария-Галанте". С тази разлика, че след като открихме няколко чудесни плажа (сред които особено любим ми стана Мар Чикита), решихме да се отправим към най-западната точка на острова.

Ринкон е сърфистки рай още от 60-те години на миналия век и съвсем в традициите на лишената от въображение масова култура, често е наричан Карибските Хаваи. Но отвъд страстта по дивото преследване на дългокосите вълни, тези брегове имат своето уникално очарование. И незабравими залези.

Началото на март е и докато хвърлил "жаден взор далече, там дето в гаснещата вечер дъхът на тропика се чувства", гледаш драматичните примирания на слънцето с надеждата, че в розовеещата водна шир ще зърнеш някой закъснял гърбат кит. Или ще чуеш мистичния му гърлен зов, търсещ ненамерената все още половинка. Тези величествени създания на океанските дълбини минават точно край бреговете на Ринкон в първите месеци на новата година, отправени към топлите тропически морета, където се чифтосват и отглеждат малките си, преди отново да се отправят на север в безспирен кръговрат, който продължава колкото един човешки живот.

На сушата, където всекидневните хорски миграции предизвикват съвсем други мисли, залезите на Ринкон карат и човеците да търсят усамотено спокойствие. По крайните улици на града, опасани с алеи от мангови дървета, дечурлига с разбрицани велосипеди, петли, опитващи да сберат незадрямалото си кокоше домочадие, игриви котки и унили игуани се надпреварват с безвремието.

Тук краят на деня мирише на солен морски бриз и пържени зелени банани, намачкани с чесън. Прословутото мофонго е местната храна, тъй вездесъща, като хляба у нас, че ще заслужава съвсем отделно описание, когато в следващите дни натрупам достатъчно емпиричен опит.

Засега ще довърша изследванията си върху плажовете на югозапад, навигиран от едно жълто дървесниче (Setophaga petechia), което кацна на страничното огледало на колата и упорито стоя там известно време, докато се движехме по черния път към птичия рай, наречен Кабо Рохо.

А утре призори ни чака планинската вътрешност на острова - магическото господарство на кафето.

От фейсбук