По традиция все така се случва, че подкрепям номинация на Републиканската партия за президент на САЩ, която няма особен шанс да спечели първичните избори на партията. В случая това е Ники Хейли. Като по-млад симпатизирах на по-консервативните номинации на формацията (Майк Хъкаби, Рик Санторум), които тогава обаче биваха побеждавани от кандидатите на неоконсервативното статукво (Джон Маккейн, Мит Ромни). При възхода на Тръмп през 2016-та година подкрепях Марко Рубио, а след това и Тед Круз, което означава, че за мен всяко идеологическа тоналност на републиканската палитра бе по-добрия вариант от Тръмп.

За първи път предпочитам по-умерения кандидат, Хейли, пред по-консервативния, Рон ДеСантис. Съображенията ми са по-скоро прагматични, отколкото идеологически, и произтичат изключително от възможните външни политики на съответните кандидати. Ники Хейли изглежда единственият републикански кандидат, който няма желание да компрометира европейските интереси, сключвайки споразумение с Русия на гърба на Украйна.

Приликата между Хейли, ДеСантис и Тръмп е, че и тримата приемат Китай като основен геополитически конкурент на САЩ. Разликата между тях идва от това, че за Тръмп (и ДеСантис) Русия е част от решението на китайския проблем (да наречем това „обърнат Кисинджър", който иначе създаде предпоставки за затоплянето на отношенията с Китай през 70-те, за да могат САЩ да балансират СССР).

Разбирам тази аргументация, макар да не я споделям. Един път, понеже не смятам, че носителите на това разбиране във Вашингтон имат капацитета да реализират подобна цел: във всичките си официални контакти с Владимир Путин Доналд Тръмп се доказа като по-слабия и неподготвен политик. Втори път, понеже такова схващане подценява степента на реваншизъм и антиамериканизъм в Кремъл. Трети път, понеже Русия е склонна да прави компромиси само ако бъде адресирана от позицията на силата, и приема отстъпките на своите опоненти като проява на слабост. Четвърти път, понеже зависимостта на Русия от Китай прогресира в такава степен, че не мисля, че Москва вече има особена свобода, когато трябва да формира политиката си спрямо Пекин. Ако мога да обобщя, Тръмповата външна политика спрямо Русия е априори обречена поради неизправност на заложените в нея величини: на носителя (Тръмп), средствата (сделката), мотивацията (антиамериканизма) на обекта и целеполагането (предвид китайската воля, налагана на руското тяло). Ако съдим от опита на външната политика през 4-те години на мандата на Доналд Тръмп, то ако имаше ефект на „разделяй и владей", то той не бе постигнат между Русия и Китай, а по-скоро между ЕС и САЩ.

За разлика от тази линия на Тръмп-ДеСантис, Ники Хейли приема Русия като част от китайския проблем за САЩ, а не като част от решението. За мен е важно в Белия дом да има човек, който разбира и уважава интересите на Европа. Външната политика на линията Тръмп-ДеСантис не проявява разбиране спрямо това, че основният риск пред сигурността на Европа е Русия, а не Китай. Европа вече заплаща икономическа цена покрай американско-китайския антагонизъм, която е много по-голяма от средствата, които Вашингтон инвестира в подкрепата си за Украйна. Не може САЩ да искат да виждат огледална на тяхната политика спрямо Китай, практикувана от ЕС, когато американската такава не отчита приоритетите на Стария континент.

Казвайки това, далеч не възприемам Ники Хейли като идеалния кандидат, очевидно е, че не бумтя от ентусиазъм, още по-малко от оптимизъм спрямо перспективите й да спечели републиканската номинация, и изобщо не споделям някои от външно-политическите й тези (дори и да отмием пропагандата от тях, те остават фактологично неверни). Но смятам, че тя ще има по-сериозно, отговорно и традиционно разбиране на важността на партньорството на САЩ с европейските държави в НАТО и с ЕС като цяло.

(От фейсбук)