Лицата ни са като закодирани в гените програми, които се разгръщат последователно през годините подобно страниците на някакъв необичаен тайнствен дневник.

Там последователно и неканена се показва в детството ни някоя забравена прабаба с необикновени очи, в ранното детство виждаме прилика със забравен в прашен албум подобен на ангел прачичо, после съзираме като ученик с гимназиалната си фуражка собственият си баща или един ден разпознаваме дядото, когато сме в казармата и виждаме неговите черно-бели снимки, запазени от някоя поредна загубена война.

През дипломирания, сватби, погребения и кръщения вървят годините и еволюцията на нашите лица от дете към пенсиониран старец. Но дали това е еволюция?

Това знаят само фотоапаратите.

*От фейсбук