• Родната му къща в Бургас е съвсем близо до театъра. И така пламва взаимната им любов
• Разкази от мои лични срещи с големия Георги Калоянчев - в предишната история стана ясно колко велико преживяване е да гледаш филма "Кит" в дома на Калоянчев

Преди години седим с Георги Калоянчев в хола на апартамента на Стоянка Мутафова и чакаме тя да се гримира. Уговорил съм интервю с двамата. Калоянчев поглежда към портрета на писателя Константин Мутафов и въздъхва: “Гледай какъв баща има Стояна, в какво семейство е израснала! А моят баща беше млекарин..."

Онемях. Артистът с всенародна слава, който се радва на огромна зрителска любов и е изиграл стотици роли в театъра и киното, има комплекси заради произхода си?! Сложно нещо е човешката душа.

Ето пълните самопризнания за млекарската одисея на Георги Калоянчев, разказани от сина му Ивайло в документалния филм “Калата", заснет по мой сценарий. Режисьор е Станислава Калчева, оператор - Мартин Димитров, продуцент - Христо Христов - филмова къща “Корунд-Х”.

Премиерата на филма е на 15 януари, понеделник, от 17,30 часа в Дома на киното.

Родил съм се на 13 януари 1925 г. в Бургас на някогашната улица „Фердинандовска”. Дошъл съм на този свят пет години след брат ми Никола и пет години преди брат  ми  Стоян.

Баща ни Тодор пасял кози край Малко Търново. Млякото му става съдба и след години вече имаше млекарница в центъра на Бургас. Той беше големият авторитет в семейството. Мама е от село Ичера, Сливенско. Тя беше живецът, духът на къщата. Погалваше ни, но ни и шамаросваше. Не се гледат лесно три момчета. И тримата бяхме щури.

Понякога мама ме връзваше за сливата, за да може да си върти домакинството

Но и тримата станахме артисти.

Братята ми бяха по-добри ученици от мене. Но  на художествено четене не се давах на никого. Учителката все мене караше да чета приказките и разказите.

Аз така изразително изпълнявах всеки герой, всяко действащо лице, че се получаваше истински театър. Преправях се на старци, на бабички, на кучета, зайци, вълци и други животни и събирах възхищението и смеха и на съучениците, и на учителите.

Във фантазията ми целият този персонаж оживяваше. Виждах го пред себе си. Имах чувството, че мога да пипна или да гушна всичко, което живееше в приказките. С времето тази моя способност се превърна във вълшебния ключ на актьорската ми професия.

Никак не обичах училището. Мразех всичките там отегчителни, досадни и мъчителни учебни  предмети. Особено ненавиждах да пиша домашни. Когато завърших трети  прогимназиален клас, най-категорично обявих, че напускам училището.

Тате помълча и кротко каза: “Насила хубост не става. Щом не щеш да учиш, ще работиш!”.     Така започна моят трудов подвиг, който продължи цели 2 години. Ставах рано, мъкнех гюмове с мляко за редовните клиенти, виках колкото ми глас държи: “Млекаринааа!” Научих се да правя кисело мляко. А заквасването е цяло изкуство.

През тези две мои млекарски години обаче се роди голямата ми любов към театъра. Нашата млекарница се намираше много близо до неговата сграда и артистите идваха да закусват при нас, да обядват. Познавах повечето от тях и ми беше много любопитно да ги гледам след това на сцената.

Попадах във вълшебен свят, 

огрян от прожекторите, ухаещ на гримове и парфюми. А ако някой от артистите ме пратеше да му купя цигари? О, това беше върховно щастие!

  Не знам какво щеше да стане с мене, ако не беше една моя леля. Леля Манда от Грудово. Жена с характер, на която не можеше да се противоречи.

Един ден ни дойде на гости и като ме подбра: “Как не те е срам да напуснеш училището?! Селските деца чак в града ходят да се изучат, а ти ще ми останеш с третокласно образование?! Виж братята си - учат! Само ти ли ще останеш неграмотен?”

Майко мила, как се засрамих?! И пак така категорично заявих, че искам да се върна в училище и да уча. Тате ми взе учител да се подготвя и влязох в гимназията. Така леля Манда изигра съдбоносна роля в моя живот. Тя живя 105 години.       

А театърът все повече и повече ме привличаше като магнит към себе си. Актьорите вече ме познаваха и ме приемаха като свой  човек. Много се смееха, когато се опитвах да ги имитирам...

А какви личности бяха директорите на театъра?! Иван Андрейчин, Стефан Киров, Кръстьо Сарафов, който игра на сцената и като актьор. Играеха още Цено Кандов, Любомир Бобчевски, Никола Узунов, Марта Попова – Сарафова... Когато дойде в Бургас,

Стефан Караламбов направи

любителска школа в театъра и аз хоп! - веднага влязох в нея...

Беше първият, който ми даде възможност да се докосна до магията на театъра. Той е баща на актрисата Меглена Караламбова.  А каква красива жена имаше?! Вера Караламбова. Прехласвах се да я гледам...

Стефан Караламбов постави с нас една  партизанска пиеса. Аз играех цивилен полицай. Уж сериозни работи говорех, самият аз бях сериозен, а публиката умираше да се смее. Дълго време се питах: “Защо така?” Не можах да си отговоря. На моя герой ли се смееха, или на мен - това си остана загадка.

Учителят ми по немски език ми писа тройка по милост, за да му се махам от глвата. И ме попита какво ще правя. Казах му, че ще ходя войник в жепе училище, за да си хвана занаят. Може и до началник на влак да се издигна!

Учителят възкликна: “Какъв влак бе, момче, какво жепе?! Трябва да станеш артист! Ти така си вярваше по време на изпита. Лъжеш и си вярваш! Чудо си! А за един артист е много важно да си вярва, за да му вярва и публиката. Ти ще станеш голям артист, помни ми думата!

И позна!

Родната му къща в Бургас е съвсем близо до театъра. И така пламва взаимната им любов