Боби Михайлов и компания сътвориха чудеса на терена, но след това се провалиха като ръководители и треньори в най-популярния спорт

Борислав Михайлов успяваше доста успешно да прикрие емоциите си в онзи октомврийски ден през 2005 г., когато изненадващо за мнозина свали Иван Славков-Батето от трона. Тогава екип на „168 часа" бе натоварен със задачата да проследи случващото се на конгреса на БФС и реакциите на главните действащи лица след края му.

След обявяването на резултатите бившият национален вратар прие със сдържана усмивка поздравленията на околните и се постара по най-бързия начин да се измъкне от НДК, за да си прочисти мислите и да планира следващите си стъпки. Журналистите на "168 часа" се постараха да не изпускат от очи Михайлов в първите му часове като бос на българския футбол. Най-напред той посети лобито на известен столичен хотел, където в компанията на вече покойния Камен Костадинов, който след това беше несменяем член на Изпълкома, чукнаха чаши с уиски за победата и обсъдиха случилото се на футболните избори. По-късно вечерта победителят прие най-близките си хора в популярен ресторант в полите на Витоша, който бе затворен за външни посетители. Тогава Боби Михайлов най-сетне си позволи да се зарадва и да отпразнува както подобава бляскавата си победа.

Тогава, в разгара на купона, мощните наздравици се редуваха с пожелания за професионално дълголетие и щастие и поне първата половина от пожеланията хванаха дикиш. Бившият вратар управлява рекордно дълго, но неговото царуване не донесе нищо добро на българския футбол, а самият той едва ли ще запази само хубави спомени от този период. Онзи ден бившият вече президент се оплака, че заедно с останалите членове на Изпълкома са били подложени на нечуван натиск, агресия, лъжи... Михайлов очевидно беше ядосан, но няма как да не е изпитал и облекчение, че от догодина друг ще обира отрицателната енергия на обществото за невижданата по размерите си криза в националния отбор. Дори на финала босът отказа да поеме отговорност и да признае грешките, които ни доведоха до последното място в евроквалификационната ни група. Историята обаче ще запомни купищата провали, а страницата с успехите ще остане празна. Нито мъжкият национален отбор, нито младежкият, нито юношеските формации успяха да постигнат нещо запомнящо се по време на десетилетното му управление. Феновете никога няма да забравят геройствата му в онова лудо американско лято през 1994 г., но няма и да простят провалите, когато сложи царската корона на главата.

И понеже стана дума за „златните" момчета от световното в САЩ, дори най-бегла справка с архивите показва, че те, колкото бяха велики на терена, толкова след това се оказаха неуспешни като футболни ръководители. Малцина все пак имаха своите пикове в кариерата, но горчивите разочарования бяха много повече.

Спомняте ли си онази прословута пресконференция на 17 януари 2005, на която звездите на Пеневата чета обявиха намеренията си да вдигат футболна революция. Редом до бъдещия президент на БФС са още Христо Стоичков, Емил Костадинов, Любослав Пенев, Трифон Иванов и Данчо Лечков. Всеки един от тях е зареден с положителна енергия и амбициозни планове за бъдещето. Реалността обаче се оказва различна и далеч по-сурова.

Христо Стоичков например опита всичко по силите си, но така и не успя да пробие в треньорската професия. Мнозина от бившите му съотборници са категорични, че Камата стана велик футболист не само заради таланта си, но и заради изключителния хъс, с който преследваше целите си. Подобно качество уж трябваше да му помогне да стане и добър треньор, но не се получи. Ицо мина през редица клубни отбори и през националния отбор, за да осъзнае накрая, че треньорският занаят не е за него. Именно тегобите му в държавния тим бяха повод той да се изпокара с Михайлов и с част от бившите си съотборници.

„Тия мършляци! Да, оня с перуката е същият, където е във футболния съюз. Той също е боклук... Каква среща да търся с този, не му споменавай името, докато някъде не го хвана да го пребия" – това са само част от гневните реплики на Христо Стоичков, които изрича по адрес на Борислав Михайлов през 2013 г. Заканата за физическа саморазправа е категоричен знак за провалено приятелство и още тогава подсказва, че бившите съотборници няма да успеят да работят заедно в името на най-популярния спорт у нас. Носителят на „Златната топка" обаче се усети, че няма смисъл да хаби енергия в треньорския занаят и направи кариера като футболен коментатор зад океана, а в наши дни участва в редица популярни български реклами.

Трифон Иванов също е сред най-важните участници в онази среща на 17 януари, но след това лека-полека е изтикан в миманса и в крайна сметка си отива от този свят забравен и огорчен. Трифон също искаше да бъде фактор в управлението на БФС, но стигна единствено до началник на Зоналния съвет на БФС във Велико Търново. След внезапната му смърт той е наследен на поста от друг представител на златното поколение в лицето на Бончо Генчев.

Да развива футбола в провинцията, се опита и авторът на онзи абсолютно съвършен гол във вратата на Германия на световното Йордан Лечков. Легендарният халф се пробва и като футболен президент, и като кмет в Сливен. И в двете си начинания той мина през куп перипетии, но така и не успя да спечели народната любов. Само преди дни Лечков бе засипан с обидни скандирания, докато напускаше стадиона в родния си град. Вероятно гневът на феновете е породен и от изявите на Лечков като вицепрезидент на БФС по време на управлението на Борислав Михайлов.

През същия този период във футболната централа за шеф бе назначен и екзекуторът на „петлите" Емил Костадинов. Средностатистическият фен със сигурност би се затруднил да отговори, ако го попитат какви точно са били функциите на великия нападател. Знаеше се, че той наблюдава развитието на детско-юношеския футбол, където от години липсват каквито и да е резултати. Костадинов предпочиташе да стои далеч от светлината на прожекторите и онзи ден за първи път от много време насам влезе в обективите със средния пръст, който показа на своите противници по време на кървавите протести в София.

Далеч по-дипломатичен в изявите си е магическият халф Красимир Балъков, но и той все още се мъчи да закрепи треньорската си кариера, въпреки че не чак толкова отдавна стигна до кормилото на отбор от германската Бундеслига. През октомври Бала напусна треньорския пост във втородивизионния „Септември" и ще се оглежда за ново предизвикателство.

Трудна е ситуацията и на Любослав Пенев в „Хебър", след като новият кмет на Пазарджик обяви, че ще намали драстично финансирането на отбора. Нападателят на ЦСКА и „Валенсия" мина през куп отбори, води дори националния отбор, и по примера на Стоичков се изпокара жестоко с Борислав Михайлов и останалите си бивши съотборници, които се сдобиха с началнически позиции във футболната ни централа. През далечната вече 1999 г. Любо Пенев успя да спечели президентския пост в ЦСКА, но за неговите патила на „Армията" след това книга може да бъде написана. Много по-късно Пенев се изправи срещу някогашния си съотборник и приятел Борислав Михайлов в битка за шефския пост в БФС и получи едва 36 гласа в своя полза.

Ролята на клубен началник до един момент се удаваше успешно на Наско Сираков; тандемът със Станимир Стоилов вкара „Левски" в Шампионската лига и осигури на феновете куп незабравими европейски вечери. От славните времена обаче няма и помен, а сегашно управление на Сираков на „Герена" се свързва със слаби резултати, дългове (за които настоящото ръководство обвинявана предишните) и обидни скандирания от трибуните.

И други от звездите от САЩ'94, като Илиян Киряков и Златко Янков, се пробваха в треньорския бизнес, но постиженията им са по-скоро скромни. Може би най-стабилна кариера като наставник направи Петър Хубчев, който, за съжаление, в момента се бори с тежко заболяване. В този случай всички дрязги трябва да бъдат забравени и довчерашните врагове да се обединят, за да помогнат с каквото могат на великия защитник да пребори болестта.