Хенри Кисинджър, сниман от мен в края на миналия век, в един асансьор заедно с тогавашната външна министърка на България Надежда Михайлова. Нескопосан кадър, но става за илюстрация на кратко пътуване между етажите на историята.

Хенри Кисинджър обичаше секретните мисии, забулените в строга тайна преговори и блясъка на прожекторите, придружени с празнични фанфари при обявяването на шокиращата новина от постигнатото.

Точно по този начин навремето в Пекин уреди Ричард Никсън да стане първият американски президент, срещнал се с председателя Мао Цзедун, и да бъдат установени дипломатически отношения между САЩ и Китай. Така се бяха случили преди това и виетнамските преговори. Кисинджър няколко пъти бе ходил тайно в Париж, без никой да разбере. Веднъж, уж случайно, се бе появил с една красива американска актриса в ресторант "Максим" в центъра на френската столица. Изглеждаше като да е на почивка. Никой не би могъл да подозира, че след това той ще отиде в една малка вила в местността Шоази льо Роа, където ще бъде подписано виетнамското споразумение.

През 1973 г. по време на близкоизточната криза журналистите го питат дали не предвижда някакви международни усложнения близката седмица. Той отговаря: Това е невъзможно, толкова съм зает, че нямам време за разправии. След няколко часа отлита за Москва, което по-късно довежда до постигане на примирие в Близкия изток...

Но Кисинджър съвсем не е бял гълъб на мира. През годините той е подкрепял и "черните полковници" в Гърция, и ген. Пиночет в Чили и португалските колониални интереси в Ангола... Не защото им симпатизира кой знае колко, а просто защото са го налагали американските интереси.

Хенри Кисинджър безспорно бе свръхинтелигентен човек, но в действителност дължеше успехите си не толкова на своята интелигентност, а на неукротимата си енергия и гениалната проницателност, с която улавяше слабите места на противника.

Според него есенцията на политиката се състои в нейната зависимост от случайността, от непредвиденото. Затова успехът зависи от оценка, която донякъде се опира единствено на предположението... И ето защо той самият често пъти взема решения, опиращи се само на интуиция. Не на базата на "фактите", както смятат всички, а с опит за поглед към бъдещето.

Тъй като бюрокрацията е антитеза на всичко това, антитеза на политиката въобще, Кисинджър ненавижда бюрократите през целия си живот. Включително и тези в дипломацията. Даже най-вече тях, оставайки през всичките години последователен в тази своя неприязън. До такава степен, че докато е държавен секретар на САЩ, често си позволява да урежда изключително важни въпроси без знанието на американския дипломатически апарат. Ако тогава с него се бе случило нещо, Държавният департамент щеше да е принуден да събира с месеци отделни парчета информация, за да подреди що-годе пъзела на фактическата картина.

Кисинджър пренебрегва всички други инструменти на дипломацията и се впуска в непрекъснати совалки и персонални разговори с чуждестранни политици. Разбира се, умее да използва възможностите и убедено вярва в силата на дипломацията. Своята лична дипломация, разбира се.

Американските посланици от онова време се оплакват, че са оставени да играят ролята само на куриери. Докато той е държавен секретар, най-важното американско посолство в чужбина - това в Москва - цяла година е оставено без посланик. Много ясно! Господин Кисинджър предпочита сам да си говори с руснаците.

През годините той често се е дразнил от късогледството на американските политици. Според него те са компетентни по отношение на техническите въпроси, но когато става въпрос за разбиране на историческите процеси, тогава никакви ги няма! И как биха могли? Те не са чели доктрините на любимия му Клеменс фон Метерних, дори не са чували за тях. Как да схванат, че върховната цел трябва да е създаване на концепция за световен ред, която се ползва с всеобща подкрепа? Без това не може да има всеобхватна институционализация на мира.

Хенри Кисинджър живя цял век. През годините проповядва и написа много за институционализацията на мира, надживя повечето от нещата, в които убедено вярваше, но всъщност най-големият му успех е, че успя да институционализира сам себе си.

*От фейсбук