Четири села и Сливен, планинска местност и връх Бузлуджа са нарочени, че са приютили костите на войводата

Легендарният войвода 155 години след смъртта си буди българския дух, защото не стихват споровете за това къде умира. И понеже, както често се случва у нас, никоя от страните не отстъпва, вследствие на това, наред с други паметници, има и два паметника на уж негови лобни места.

Официалната версия лансира Захари Стоянов, по-късно е потвърдена и в “Хаджи Димитър. Юбилеен сборник”, издаден през 1990 г. по повод 150 години от рождението му. Тя е, че е смъртно ранен на Бузлуджа, където намира смъртта си. Мнозина още непосредствено след Освобождението обаче не се съгласяват с нея и добавят свои тези. Най-странното е, че всяка от тях и до днес звучи убедително и логично. Истината е, че всички сведения относно къде и кога е погребан Хаджи Димитър са събирани от трети лица и голямата част са преразкази, които бързо се смесват с легендата, а по това тази история е добре позната от търсенето на гроба на Левски.

“Аз не искам да търся слава и богатство – изповядва той в разговор с Филип Тотю. – Ако исках да бъда богат, щях да остана в Сливен при баща си на занаят, щях да си въртя търговията много по-добре от мнозина други.” Към събраните четници пък се обръща с думите: “Нашата цел ще бъде не да превземем Цариград, но да покажем на братята си как се умира за България. Нека всеки знае, че и нашите кости са в състояние да допринесат своята полза.” 

Сборното място на четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа е в с. Петрошан, в мошията на Михаил Колони, който след 1878 г. ще е и първият варненски кмет, в близост до река Дунав, на 6 юли 1868 г. След преминаването на реката през нощта при с. Вардим, близо до Свищов, бунтовниците спират за кратко в с. Саръяр, днес Хаджидимитрово, и поемат на юг към Балкана. Скоро след тях тръгва потеря, което сплотява двете чети и хората в тях се изправят рамо до рамо в последвалите сражения в Павликенския край, по-значимото от които е до с. Вишовград. Така стигат до Бузлуджа, където водят последната битка, в която е убит Хаджи Димитър. След това оцелелите четници се разпръскват.

Според една от последващите версии за смъртта на войводата именно те

отнасят тежко ранения

Хаджи Димитър

от бойното поле в село Ветрен, където той умира от раните си, а след смъртта костите му са пренесени от мъглижкото село на Бузлуджа. Други посочват като място на кончината му гористата местност Катрафил в Средна гора между селата Свежен, тогава наричало се Аджар, Мраченик и Домлян.

Според предисторията на тази версия след боя при Бузлуджа четирима (б.а. - в други източници седем) четници пренесли ранения войвода и се укрили край връх Катрафил. Местни овчари им носели храна, но един ден открили там само тялото на войводата. Погребали го на самото място, което е обозначено с малка стара паметна плоча. Днес на това място е издигнат скромен паметник.

От дописка във в. “Марица” майката на Х. Димитър - Марина Хаджиниколова, разбира къде е погребан синът ѝ. Тя взема пълномощно от сливенските първенци, за да пренесе тленните му останки в Сливен и на 30 декември 1880 г. отишла в днешното село Домлян. Бил навалял голям сняг и тя не могла да стигне до село Аджар. От нейно име обаче местните написали писмо до жителите на съседното село да изпратят костите на “сина ѝ”, което те и сторили.

Старата жена ги взела и ги погребала в Сливен в църквата

в квартал “Клуцохор”

Дописникът се позовава на местни хора, които твърдели, че погребаният имал на ръката си татуиран лъв. Според тях Хаджи Димитър починал от раните си около 10 август 1868 година. Такава татуировка пък имал само войводата и щом е било така, какво по-сигурно доказателство, че в гроба са положили именно неговите останки. Версията се доразвива и че при опелото от владиката му помагали местният поп Петър Стоянов и поп Минчо Тачев от Розовец. Според тази хипотеза Хаджи Димитър бил ранен в битката на Бузлуджа, но пренесен от своите четници до къшли в Средна гора. Там бил неуспешно лекуван и умрял от раните си. Това разказва и старият Петър Берон, който пише, че Хаджи Димитър е бил лошо ранен в битка и че после е бил лекуван. 

Ето обаче какво свидетелства участникът в четата Христо Н. Македонски: “Не мога да определя сега колко време трая сражението, когато неприятелят се доближи на стотина крачки до нас, оставаше му да простре ръка и да ни хване. Ние всички стреляхме без почивка. Турците също. Още един-два залпа и три четвърти от нашите момчета бяха избити. Тогава едно отделение войници удари на юруш и нападна първо онова място, където се намираше войводата. Хаджията с револвер в ръка се защитава, но падна убит”. После уточнява, че когато турците ги обграждат, те решават да нападнат първи, стрелят по аскера, който отвръща също със залп, падат убити и от двете страни и четниците се вкопчват във врага си. Чуват, че турският командир казва на своите да не стрелят, за да не дадат жертви, и така четниците пробиват обръча и се втурват в гората. Оцелелите се спускат към Мъглиж. Накрая Македонски казва, че “от 13 души, що бяхме тръгнали от позициите против башибозуците, бяхме останали още четирима, които отчаяно се държахме за дърветата и така противостояхме на силния устрем на пороя и вятъра”. Всички останали са ранени или убити. Няма и намек, че с тях е Хаджи Димитър. Дори да е останал ранен на Бузлуджа, то каква е съдбата му, не би трябвало да буди съмнение, след като турският аскер е превзел позицията.

В спомените му, публикувавани във в. “Юнак” 30 години след разбиване на четата, в брой 37-38, Македонски вече назовава по имена Ангел Обретенов от Русе, Марин Нейков от Свищов и Ачо Пиперков от Свищов, които на 16 юли 1868 г. се отделили от четата. Вестникът уточнява, че на 29 юни 1898 г. костите на Хаджи Димитър и загиналите с него 26 души са откопани от връх Бузлуджа и пренесени в Хасенската църква.

“Сега е на възраст 63 години (б.а. - става дума за Македонски), човек стар и неспособен на никаква работа.” Това е написано по повод на факта, че през 1898 г., което също е съмнително, костите на Хаджи Димитър са пренесени в църквата в село Хасът (б. а. – днешното Крън), наричана Хасенска, но с името “Свети архангел Михаил”, престояват известно време, докато се направи параклисът, и се връщат обратно на Бузлуджа. 

Разказът се позовава и на свещеник Иван Стоянов, като се казва, че “костите на загиналите преди няколко дена бяха извадени, измити, оставени на слънцето да изсъхнат и до сутринта ги пази почетен караул”. На 29 юни те се поставят в два ковчега - в единия - костите на Хаджи Димитър, в другия - костите на останалите му четници. На 19 юли са пренесени отново на Бузлуджа. Инициатор е старозагорският благотворителен комитет “Свети Йоан Милостиви” и митрополит Методий. Там бил и Панайот Хитов, който плачел като малко дете.

Съставя се протокол, в който се казва, че “Свещеник Иван Стоянов, съвременник и присъстващ още на следващия ден след опяването и погребението на гореспоменатите въстаници, поставил един знак върху гроба на Хаджи Димитър,

погребан отделно

от другарите си

според показанията на свещеник Стефан Петков от с. Енина, Казанлъшко, изпратен на 20 юли същата година от турските власти да извърши вероизповеданния обряд - опелото на падналите подир сражението герои, и че на един измежду падналите се намерил надпис на дясната ръка между лакътя и китката “Хаджи Димитър сливнели” със знака “лъв”, написан с барут, от което се установило напълно, че е същият Хаджи Димитър”. При разкопаването се намират костите на 24 души обезглавени и една човешка глава. Тая глава е открита няколко дена след сражението в долината близо до него.

Захари Стоянов се придържа към тази версия и прибавя други факти. Той пише, че на 16 или 17 юли 1868 г. – 28 и 29 юли, турска потеря от над 500 души тръгва от Казанлък към Бузлуджа. Там на 18 (30) юли е последната пета битка, на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. След нея остават 26 обезглавени четнически трупа. Захари Стоянов се позовава на сведенията на, както свидетелства, оцелелите седем души, всички те пленени при с. Кечи дере, и от групата на други четиринадесет, които пробили блокадата и се измъкнали. Той не уточнява дали те са само четирима, както пише Македонски, или има и други оцелели. Самият Хаджи Димитър бил тежко ранен. Някои от шипченските овчари обаче свидетелстват след битката, че десетина души са успели да се спасят. На това се доверява и Захари Стоянов в книгата си “Васил Левски. Четите в България”. Очевидно това е групата, в която е Христо Македонски.

Летописецът на българските въстания обаче

не причислява към

нея Хаджи Димитър

и е сигурен, че той е убит на Бузлуджа на “18 юли после пладне”.

Пред него е свидетелствал и поп Иван от с. Хасът, който твърди, че видял труп на Бузлуджа, на ръцете с изписани с барут саби и инициалите Х. Д. (б. а. - Ето очевидното разминаване с ветренско-свеженската версия, според която той имал татуиран на ръката си лъв). Същото свидетелства и поп Стефан от Казанлък, вече много остарял, по време на среща 20 години след последния бой на четата. Захари Стоянов обаче продължава, че живите четници били закарани в Търново и там един от тях, Христо Минков, видял и познал главата на Хаджи Димитър. Всичко това летописецът на българските въстания пише през 1885 г., когато е издадена за пръв път книгата му “Васил Левски. Четите в България”.

Историята изглежда приключена. Но две години преди това пак според в. “Марица” за пръв път родолюбиви младежи се събират на връх Бузлуджа, за да отбележат 15-годишнината от смъртта на Хаджи Димитър. С тях е и отец Иван, който споделя това, което по-късно пише Захари Стоянов. На следващата година има ново честване на годишнината и на него присъства майката на Хаджи Димитър, която е носена на ръце от родолюбивите младежи. Тогава тя се уверила, че синът ѝ е паднал, пронизан от вражески куршум на Бузлуджа.

Споровете обаче продължават в следващите години. Местните хора от село Свежен настояват на своето и пращат делегация в София, за да протестира срещу историческата според тях несправедливост гробът на Хаджи Димитър да е на Бузлуджа. Тогава обаче Захари Стоянов е заместник-председател на Народното събрание, посреща делегацията и им казва да мълчат, защото Хаджи Димитър е трябвало да умре на Бузлуджа, той е умрял точно там и няма какво да му ровят костите. Пред други застъпници на версията за гроба му в село Свежен си противоречал, защото сам по-рано бил казал: “То всичко се знае, но оставете героя да си умре на Бузлуджа”.

Тезата на Захари Стоянов, макар днес да е официална, оборват много историци. Аргументите им са в различния според очевидците брой на оцелелите четници и в броя на тези, които са водили битката на Бузлуджа, като в архивите, включително и турски, са открили големи разминавания. Те упрекват летописеца, който уверява, че шипченските овчари са били единствените свидетели на сражението и видели, че десет момчета успели да избягат в гората. Други свидетелстват за 14. Грешка според тях е и че Захари Стоянов се позовава на част от спомените на Хр. Македонски, който пробива блокадата при Бузлуджа и се спасява. Захари обаче пише, че на Катрафил е починал Христо Македонски. С “възкръсването си” - той се появява сред емиграцията в Румъния, самият Македонски опровергава неговата теза. Значи Захари не казва истината, а щом един път е така, защо трябва да му се вярва за всичко останало. В село Турия, на 15-ина километра от Свежен, вярват, че Хаджи Димитър

не е убит на Бузлуджа,

а само е ранен там

и че е загинал малко по-късно край тяхното село. И тази легенда тръгва от селския поп. Според него в къщата на предшественика му една вечер била само попадията. Тогава дошла една група четници, които носели ранен техен другар, на когото викали “Хаджи” или “Войводо” и следователно това не е бил никой друг освен самия Хаджи Димитър. Те разказвали, че се спуснали от Балкана след разбиване на четата, минали през река Тунджа и стигнали до село Турия. После ги открили турците и на пътя за село Търничане ги избили. Това място и досега се нарича Хайдушките гробове. 

Споровете продължават и до днес. Дори и смехотворно се политизираха. Някои изследователи на гроба на Хаджи Димитър твърдят, че за да се приеме безрезервно тезата, че е убит на Бузлужда, което на турски значи ледница, вина имат и комунистите. На тях им трябвало свято място, останало в историята на България, за да основат своята партия, забравяйки, че тя се основава като социалдемократическа. И с гроба на Хаджи Димитър старопланинският връх станал именно такова. А логичният въпрос е кои кости са прибрани в сливенския музей? Ако се направи ДНК експертиза на наследниците на легендарния войвода, дали няма да се разкрие част от истината? Само че струва ли си да демитологизираме Хаджи Димитър? Смъртта и лобното място на легендарния войвода е една българска мистерия, която едва ли някога ще разберем.

Версията за Бузлуджа

Около 30 четници стигат до връх Бузлуджа. В гористото му подножие около местността Карагьол спират за почивка. От Казанлък пък е тръгнала потеря и се отправя към планината. От овчари предводителят ѝ Курчу Осван разбира, че четниците се укриват под върха.

Сутринта на 30 юли четниците забелязват неприятеля, идващ от днешното село Крън. Потерята не се впуска веднага в атака, а води престрелка и отправя призиви за предаване. Към обяд откъм Шипка идват заптиета, а от Габрово – редовна войска. Общо наброяват над 700 души. Битката в Карагьол продължава три часа и половина. Заптиетата и аскерът превземат върха и обкръжават четниците. 11 души правят опит за пробив. От тях се спасяват само четирима – скоро след това умира Андрей Марков, а Христо Македонски, Илия Николов и Пенчо Пехливанов след дълго бродене достигат до Рилския манастир и оттам – в Цариград и Румъния. Казанлъшката потеря получава 8 четнически глави, а аскерът – 17. Сред тях е и главата на Хаджи Димитър, както и дрехите, оръжието, далекогледът и документите му.

На 1 август казанлъчани издействат погребението на убитите четници. Селяните от Енина и Крън погребват обезглавените в общ гроб, а Хаджи Димитър и един негов четник, чийто труп е предаден с глава – в отделни гробове. 

Хаджи-Димитровото кладенче и оздравелият войвода

Чорбаджията Величко от Жеравна отишъл на панаир, охранявали го заптиета и на връщане минал през село Железарци, Стражишко. Там взел пушката и гръмнал. Наблизо бил Хаджи Димитър, стреснал се от гърмежа, излязъл пред чорбаджията и заптиетата и ядосан им викнал: “Не се стреля тъй, а ей тъй!”. И ги избил. После разпознал чорбаджията, с когото се познавали от по-рано, и му дожаляло. Пуснал брада и тъй ходил три месеца.

Тази история разказвал дядо Въльо Карабойчев от Ичера, който се представял като ятак на Хаджи Димитър, и допълвал, че след последната битка войводата, тежко ранен, тръгнал към него да го подслони. Като наближили селото, той освободил другарите си и започнал да търси къде да пие вода. Стигнал до мокро място, взел ножа си и почнал да дълбае. Станало кладенче. Тъй го намерила баба Мариница от Ичера. Тя му казала да не ходи никъде, ами да си стои там, че могат да го заловят. Започнала всеки ден да му носи топла питка и храна. След около месец Хаджи Димитър оздравял и когато тя отишла, не го намерила.