Погребахме професионалния политик, защото хората се отвратиха от елита

Още акценти от интервюто с известната влогърка и телевизионна водеща:

• В краткосрочен план всички си обявяват победи - знаем, че в България никой не губи на избори
• Може би единственото нещо, което може да накара хората масово да гласуват, е някакво негативно явление
• На Запад политическата поляризация е много по-голяма, има семейства, които не си говорят
• Сблъсък на поколенческото говорене се случва, когато едно поколение е изчерпало възможностите си да предложи нещо - но у нас други фактори способстват политици като Бойко Борисов, Корнелия Нинова, Христо Иванов да продължават да са основни лидери във формациите, които оглавяват

- Освен кметовете и общинските съвети кой спечели в краткосрочен и дългосрочен план след тези местни избори, г-це Стратиева?

- Смятам, че в дългосрочен план спечелиха хората, които бяха по-комбинативни и успяха да разберат каква е основната идея на местните избори и технологията им.

На много от местата, на които имаме избрани нови кметове, често бяха издигнати от различни местни коалиции или от няколко партии, които подкрепят един популярен кандидат. Единствено в такъв формат партиите биха могли да се представят добре на местни избори, които са много по-различни от националните. В този смисъл тези, които успяха да влязат в този формат, спечелиха.

В краткосрочен план всички си обявяват някакви изборни победи. Знаем, че в България на избори няма загубили, има само победители. Някои подобряват резултата си, други пък открито печелят един град и го представят като някаква изключително мащабна победа. В краткосрочен план всички могат да се обявят за победители. Но като видим дали кандидатите, които те са подкрепили на местните избори, ще са лоялни към тях, тогава може да отсеем дали краткосрочният план би преминал в дългосрочни ползи.

- Не виждаме ли тенденция за поколенческа смяна в политическата класа?

- Тя е необходима, тъй като няма как моето поколение да е израснало с едни лидери, които да познава от първи клас и някои вече да са завършили училище, а други дори и университет.

Според мен, когато става дума за по-активното поколение, политическата промяна започна още преди години с навлизането на по-млади политици като Кирил Петков и Асен Василев. Целият екип на “Продължаваме промяната” до някаква степен бяха нови лица, които никога не са се занимавали с политически дейности или поне не толкова активно. На местните избори видяхме продължаване на тази тенденция.

Говори се, че Ваня Григорова е резултат на едно подобно явление, тъй като е сочена за новия лидер в лявото пространство. Но дали това ще се преобразува в политически проект със средносрочен или дългосрочен план, предстои да видим.

На този етап тя казва, че това не стои като въпрос. Но няма пък и особено значение, тъй като много места показаха, че искат промяна на политиците, които ги управляват, с по-нови. Това невинаги обаче значи по-млади. Често тази политическа смяна става факт, когато искаш да смениш един стар с нов модел.

- А видяхме ли поколенчески сблъсък? Отива ли си старото политическо говорене за сметка на новото - технократския подход и корпоративния начин на мислене в политиката?

- От една страна, да, тъй като в битката за София нито един от основните претенденти не беше с професия политик. Нито Васил Терзиев, нито Антон Хекимян. Ваня Григорова е синдикалист и може би най-близо до политиката от тримата.

Тези хора са били покрай политическите среди. Но като че ли наблюдаваме погребване на феномена “професионален политик”, защото през последните няколко години хората се отвратиха заради силните си емоции, насочени срещу политическия елит. Затова търсят хора, които да не идентифицират с чисто политическа роля. Те търсят някой, който е успешен в бизнеса си или в друга сфера на живота си, който да влезе в политиката и съответно да използва картата, че е нов и неопетнен.

Но пък сблъсък на поколенческото говорене се случва тогава, когато едното поколение изцяло е изчерпало възможностите си да предложи нещо, а другото поколение застъпи повече от 50% от публичното пространство.

На този етап не мисля, че това се случва, защото в България редица други фактори способстват политици като Бойко Борисов, Корнелия Нинова, Христо Иванов да продължават да са основни лидери във формациите, които оглавяват, въпреки кандидатите, които издигат мажоритарно да бъдат избирани.

- А политическият сблъсък у нас основан ли е на идеи или на някакви абстрактни деления като “добрата” и “грешната” страна на историята, “доброто” срещу “злото” и т.н.?

- До някаква степен да. По-лесно е да водиш битка, когато се въплътиш в ролята на “доброто” и “спасителя”, отколкото да си говорим за някакви конкретни икономически параметри. Видяхме, че когато стане дума за тротоарите в София, за вдигане на данъци или други чисто технически параметри, хората казват: “Това не е интересно, не искаме да го гледаме”. То не е и толкова продаваемо, колкото, когато използваш пиара и комуникациите, за да си създадеш образ на човек, партия или организация, която да е асоциирана само с определени добродетели. Това може да се случи и посредством идеологически прийоми. Разделението ляво-дясно, което смятахме, че сме погребали, на тези избори се съживи. И то не е задължително да е “доброто” срещу “лошото”, но много хора така го възприемат.

- Постоянното използване на такива наелектризирани морални категории не отказва ли хората от гласуване?

- Когато хората чуят, че става дума за битка между “доброто” и “злото”, това ги отказва да гласуват или възприемат с насмешка изказващия се с подобна формулировка. Все пак не живеем в приказките и не може всичко да е черно и бяло. А дори и да е - не трябва политикът да е този, който да го разказва по такъв начин на избирателите си.

Освен това подобен разговор сваля нивото на политическия дебат, защото, ако имаш достатъчно добри аргументи за това, че си на “правилната страна на историята”, можеш да изкажеш, без да използваш тази толкова патетична и високопарна формулировка. Не е нужно да го обличаме в една красива облицовка и да го представяме като приказка за петгодишни, защото населението не е чак толкова глуповато, че да възприеме това безкритично.

- Вие сте учила във Великобритания, и то по време на много политизирана среда - като например Брекзит. Ако сравните ангажираността на младите с политиката в сравнение с тази у нас, каква е голямата разлика и какво може да почерпим от тях?

- Младите във Великобритания са по-активни, защото разделението там е малко или много на идеологическа основа. Даже не чак толкова във Великобритания, колкото в САЩ или Западна Европа. Когато става дума за нещо, в което ти вярваш - например дали си либерал, или консерватор, това е изключително и общновалидно разделение на Запад. В България, слава богу, не толкова. Там политическият сблъсък се представя като сблъсък на светогледи. И когато от едната страна седи някой, с когото ти си абсолютно 100% несъгласен като светоглед и начин на живот, а той ти казва, че според него не трябва да съществуваш и начинът ти на живот е грешен, няма как да не си “активен” в този смисъл на думата. Това обаче води до много негативни последствия, тъй като там политическата поляризация е много по-голяма и заради разногласия се случва хората да спират да си говорят дори с членовете на семействата си.

- Ние го виждаме това и у нас, но по-скоро на геополитически теми, отколкото на идеологически. В този смисъл нашият народ еврооптимистичен ли е, или латентно евроскептичен, без да е антиевропейски по своята същност?

- Ако бъде поставен наистина сериозен въпрос дали по някакъв начин е застрашено членството ни в ЕС, на този етап повечето хора не биха искали да загубят всички привилегии, които следват от това членство. Но това не е голямо успокоение за човек като мен, защото не искам да се стига до момент, в който повечето хора, бидейки латентно евроскептични, си позволят тази реторика да излезе на преден план. На първо място, обаче хората, които виждаме добродетелите на членството ни в ЕС, трябва да погледнем себе си. Защото и Русия със сигурност има роля в това, но основните хора, които подкопават доверието в ЕС, сме самите ние. Значи или не го обясняваме достатъчно добре, или го обясняваме крещящо зле.

Затова трябва да започнем от нашата собствена градинка, за да стигнем до тези хора. Виждам, че и по-младите започват да са апатични по отношение на членството ни в ЕС - те не го мразят открито, а не го харесват. И когато им кажеш, че от този съюз получаваме едни или други права и блага, те ти отговарят: “И какво от това, има още 15 неща, сбъркани с ЕС”. Това е цялостният дискурс, който се получава, и това не трябва да ни успокоява - все пак става дума за поколението след нас, което ще оформи бъдещето.

- Говорейки за апатия, тези избори отново отбелязаха рекордно ниска избирателна активност. Как да се обърне тази тенденция?

- Това беше най-притеснителното на тези избори. Изключително тъжно ми беше в деня, в който обявиха активността на втория тур - бях потресена. Дори нямам представа как може да се обърне, защото такива големи процеси, които засягат голяма маса хора, не може да се обърне с една кампания за гласуване и ангажиране на инфлуенсъри, певци, актьори, танцьори. Не мисля, че това е поправимо в близките две-три години, защото хората са уморени от многото избори, които трябваше да проведем. А и няма да се реши от само себе си. Ще прозвучи малко песимистично, но може би единственото нещо, което може да активизира хората и да ги накара да отидат да гласуват, е някакъв негативен катаклизъм в общественото пространство. Не знам как би изглеждал той, но такива дълги и мъчителни процеси се обръщат само с негативни явления.