Нямам думи за утеха на Задушница, освен тези:

Всички ние претърпяваме катастрофални житейски събития. Понякога колосални и невъзможни за преживяване. Но, ето, оказва се, че още сме живи. Събуждаме се след поредния кошмар, който e истина, измиваме очите си. Навънка е ден. Сумрачен, даже страшен ден, след катастрофата. Изпикаваме се. Ако има кафе, изпиваме едно и мълчим дълго. Тези неща няма как да се споделят, защото в тях ти си абсолютно сам. Не можем да повярваме какво ни се е случило, но то вече ни е сполетяло. Опитваме се да си сварим яйца, но стомахът ни не е в състояние да погълне нищо. Даже сълзите са пресъхнали. Това е нашата съдба, съдбата на милиони хора всеки ден. Всичко изглежда толкова нереално.

Питаме се защо точно на нас се случи това? Обвиняваме себе си, съдбата си, късмета си.

Толкова е несправедливо!

И все пак се насилваме, допиваме горчивото кафе, преглъщаме сухият залък, изправяме пребитата си душа и тръгваме по улицата. Тръгваме по нашият път, уникален, кръстен път, до края. Нанякъде. Имаме задачи, погребения, разгребване на опожарените останки, търсене на погубените.

Няма как да спрем, ще трябва да го извървим.

Нарича се участ.

От Фейсбук.