Фердинанд подкрепя създаването на еврейската държава

“Революция до окончателна победа”, пише палестинският лидер Ясер Арафат на Тодор Живков

Отношенията между България, Израел и Палестина в последното столетие лъкатушат – ту подкрепяме едната страна, ту другата според политическата конюнктура, но евреите са живели по нашите земи още от I в. сл. Хр.

Няма данни за това как са се отнасяли тук към тях до края на XIX век, но се знае, че цар Фердинанд е подкрепил началото на ционисткото движение за независима еврейска държава. Срещнал се е лично с инициатора – живеещия в Австрия журналист Теодор Херцел. Той е описал подробно в дневника си, че двамата са разговаряли на 22 юли 1896 г. в швейцарския курорт Баден, като съветник на Сакскобурга казва предварително на идеолога на ционизма, че не е сигурен, че ще има аудиенция.

Когато обаче Херцел закусва, забелязва на съседната маса Фердинанд. Кобургът изпраща човек, който прошепва на евреина, че разговорът ще се състои в беседката в градината.

Херцел издебва кога царят става от стола си и го вижда застанал до един храст. Сваля шапката си и монархът му подава два сладкиша. Веднага подемат темата за еврейската кауза, вървейки. Свитата ги следва на почтително разстояние. От време на време почиващите се заглеждали в тях. В един момент князът нетърпеливо тропнал с крак, когато двама души спрели и се заослушвали, пише в дневника си Херцел.

Българският владетел

замахнал с чадъра си,

сякаш да ги удари

“Начинът, по който притесняват тук, е скандален”, казал Фердинанд.

След тези подробности Херцел описва радостта си, че е получил подкрепата за ционистката идея от българския княз, който му споделил, че е отгледан от евреи.

Всъщност амбициозният Теодор има още едно наум - моли Кобурга да му осигури одобрението и на руския цар. Фердинанд обаче не обещава - мотивира се, че в Русия важна е думата на православната църква, а той не се ползва с особено добри връзки с нея.

“В тази област има деликатни въпроси, в които често трябва да подчинявам убежденията си на политическата необходимост”, казва царят според дневника на своя събеседник. Уверява го, че

в Русия може да

разчита единствено на

великия княз Владимир

(братът на император Александър III – б.р.). В крайна сметка не успява в Петербург, но пък му уреждат срещи с множество европейски владетели и включително се вижда с османския падишах Абдул Хамид, на когото обещава евреите да платят дълговете на държавата му. Той отказва.

С част от кралските дворове в Европа зад гърба си журналистът свиква първия конгрес на Ционисткото движение в Баден, Швейцария, през 1897 г. Знае се, че трима души от София заминават на форума. Първият е роденият в Одеса професор от Софийския университет Цви Белковски, който повече от 20 години по-късно се завръща в Съветския съюз и там е осъден на заточение в Сибир, но впоследствие присъдата е заменена с изселване в Палестина. С него Херцел се е срещал в България още преди да се види с Фердинанд. Някои историци твърдят, че е имало и други аудиенции с царя, но информациите са противоречиви. Според едни това е станало в София, а според други –

във вагона на

Теодор в легендарния

“Ориент експрес”

докато е преминавал през страната ни на път за Истанбул. Белковски е присъствал и на предварителната конференция на евреите във Виена през 1896 г.

Тук е основана организация на движението за независима еврейска държава. Вторият пратеник на учредителния конгрес от България е Карл Хербст, роден край Бърно и израснал в Одрин, издигнал се до дипломатическа кариера у нас. Председател е на първата ционистка конференция в България, която се провежда в Пловдив през 1898 г.

Третият е Йешуа Калев.

Малко след учредяването на международното движение еврейската общност у нас приема своя конституция, която регламентира как се избират ръководителите на синагогата, училището и общността. Правителството в София обаче не приема документа за легитимен.

В същото време евреите у нас са добре представени в обществото. Статистиката показва, че през 1911 г. те са съставлявали 17% от офицерите от запаса. За сравнение в германската армия дори 20 години преди възхода на Хитлер няма нито един военен командир от юдейски произход.

По-късно

отношението към

ционистката кауза

е противоречиво

От една страна, България ще стане съюзник на нацистка Германия, но тя е единствената страна в Европа, която не изпраща своите евреи в концентрационни лагери. Между 1919 г. и 1948 г. над 7000 евреи емигрират в Палестина.

След края на Втората световна война с подкрепата на Москва Общото събрание на ООН гласува на 29 декември 1947 г. за създаването на държавата Израел. Тя започва съществуването си на 14 май следващата година.

От този ден до 31 декември 1951 г. там се заселват 37 231 евреи от България. Това не е изненада. След като властта взема БКП, веднага еврейската общност е поставена под контрола на Централния еврейски комитет на Отечествения фронт. Той от своя страна е бил подчинен на Комисията за националните малцинства.

Организацията е била принудена да прекрати членството си в международните еврейски институции. Евреите у нас се разделят на ционисти и комунисти. Георги Димитров е обещал още през 1946 г., че ще разреши емиграцията. Въпреки това при опити за напускане нелегално на страната младежите са били арестувани и дори по тях е стреляно. Чак след решението на ООН е позволено евреите да се преселят в Израел. В това време и Кремъл е променил отношението си.

Как точно, е загадка, която учените се опитват да разгадаят години наред. Най-вероятното обяснение, че е искал да прекрати присъствието на британските войски. Но това е повод София да копира поведението на Москва и установява дипломатически отношения с Тел Авив на 4 декември 1948 г.

Българските евреи са разкъсвани между страната, която ги е спасила, но станала част от комунистическия блок, и новата си родина. БКП дори се заема с организирането на емиграцията. Така от септември 1944 г. до октомври 1948 г. 7000 български евреи заминават за Израел, но още повече са от 1949 до 1951 г. – над 44 000 души. Те са

насърчени и от първия

премиер на новата държава

Давид Бен-Гурион,

който идва у нас още 3 месеца след преврата на 9 септември, казват в свое изследване “ДС и еврейската общност” доц. Костадин Грозев и д-р Румяна Маринова-Христиди от Софийския университет.

Комунистическата власт на практика закрива религиозните общности, равини не остават. В същото време Държавна сигурност е внедрила свои агенти, за да научава за настроенията сред евреите.

След 6-дневната израелско-арабска война в Близкия изток България прекратява дипломатическите отношения с Тел Авив, защото същото прави СССР и целият Варшавски договор без Румъния. БКП гони евреите от ръководни позиции в радиото и телевизията. Тогава започва и процесът срещу българския евреин Хайнрих Шпетер, обвинен в шпионаж за ЦРУ и МОСАД и осъден на смърт. Впоследствие присъдата му отпада, защото е разменен със съветски разузнавач, хванат на Запад. Така Шпетер заминава за Израел.

Има един епизод, в който Тодор Живков е действал малко извън директивите на Москва. “По повод 35-годишнината от спасяването на българските евреи той държи реч в зала “Универсиада”, където говори за големия принос на евреите в антифашистката борба – казват доц. Грозев и д-р Христиди. – Това всъщност е едно указание от негова страна да не се върви по съветския път на остър антисемитизъм, изкристализирал в дела срещу дисидентите евреи като Сахаров и др. Живков спазва тази линия на успокояване до смъртта на Брежнев. Когато на власт идва Горбачов, проблемът отпада от само себе си, тъй като новият съветски лидер възприема курс на завръщане към марксизма, гласност и преустройство.”

Според Тодор Чобанов Москва е бабувала на създаването на Организацията за освобождение на Палестина (ООП). В това време започва дружбата с палестинците, а техният лидер Ясер Арафат е чест гост в София. Разказват, че при едно от посещенията му у нас посрещачите на летището се убедили лично колко добре е инструктиран и трениран той. Чул се силен неидентифициран шум и

председателят на ООП

мигом залегнал на земята.

Изпращал е поздравления на Тодор Живков по различни поводи. Началото винаги е с “революционен привет” и завършва с “революция до окончателна победа”. Между тези две бойни фрази пожелава “още повече постижения по пътя на изграждането на социализма”.

Арафат два пъти е бил и в Москва, когато СССР обявява, че партията му е единственият легитимен представител на палестинците. БКП следва плътно тази линия. ООП открива свое бюро в София със статут на посолство. И когато на 15 ноември 1988 г. националният съвет на Палестинската организация за освобождение провъзгласява в Алжир независимостта на Палестинската държава, България веднага я признава, за разлика от много западни страни.

Първият междудържавен контакт обаче идва 12 години по-късно - посещението на президента Петър Стоянов в столицата на палестинската власт Рамала през 2000 г. След това като премиери там са били Пламен Орешарски и Бойко Борисов. Но Соломон Паси като външен министър отказва да се срещне с Ясер Арафат, за да избегне международен скандал.