“Като порасна, ще стана мартир”

Нападението на “Хамас” срещу Израел поражда песимизъм за човешката природа. Как е възможно такова зверство спрямо невинни жени и деца? И къде е инстинктът за оцеляване на рода? Нападателите не може да не знаят, че накрая техните бащи, майки и деца ще платят сметката двойно и тройно.

Какви са тези хора? Кой ги е възпитал да са такива? Да не би тази религия, която обещава на оня свят по 72 девици с едри гърди и големи очи?

Според мен това, което липсва у нас, е другата гледна точка. Сега сме твърдо за израелците, другите са луди. Но само преди 35 години беше точно обратното.

Аз, разбира се, не съм никакъв експерт по арабската душевност, но в средата на 70-те години попаднах в палестинския бежански лагер Сабра край Бейрут с цел да пиша репортаж и посъбрах някои повърхностни впечатления. Едноетажни съборетини, припичащи се на слънцето старци, забулени жени, много от тях бременни, и най-вече деца,

орди от дрипави деца, които ритат топки между съборетините

Главната украса по стените бяха плакати с портретите на млади “мартири” (мъченици, герои), загинали при нападение на територията на Израел. Поговорих с когото можах и останах с впечатлението, че тези на портретите са като Гунди и Стоичков у нас. Ако попиташ някое момче какъв ще стане като порасне, 70 на сто казват “мартир” (герой мъченик), а 30 на сто – “лекар”.

Превеждаше ми от арабски на английски колега журналист от едно палестинско списание, забравил съм му името. Как попаднах на него ли? От моя вестник ме пратиха във Варна да отразявам някаква международна младежка среща и там взех интервю с главния редактор на въпросното палестинско списание. Върнах се в София, вика ме началството и казва – стягай си багажа, пращаме те командировка в Ливан, да пишеш за мъките на палестинците! Ама не знаеш къде да отидеш, нямаш контакти? Няма страшно, ще се обадим в посолството, там ще ти уредят и контакти, и щепсели.

Излязох аз силно объркан, тъй като

нищо не знаех за палестинците,

а и Близкият изток ми беше много далечен. Какво да правя в тази непозната страна? Вървя си аз кахърен край НДК и какво да видя - насреща ми иде същият палестински главен редактор, когото интервюирах във Варна!

Господ ми прати контакт! Пихме по едно кафе, той ми даде телефона си в Бейрут. Пристигнах, обадих се, той прати автомобил да ме вземе и така нататък - благодарение на него успях да видя как живеят палестинците от няколко различни прослойки.

Та като си тръгнахме с колегата от Сабра и излязохме на магистралата, изведнъж нещо взе да гърми. Спряхме и какво да видим – изтребители обстрелват съборетините с ракети “въздух-земя”. Много ливанци също спираха да гледат шоуто, от мантинелата се виждаше като на длан.

“Няма страшно - успокои ме колегата. – те са свикнали. Така е през ден. Имат скривалища, ще изчакат и ще излязат спокойни, тъй като днес повече няма да ги бомбардират.“

Оказа се, че израелската авиация си го връща за някакъв терористичен акт - палестинска група пак прекосила границата и нападнала някакво градче, за кой ли път. Пито-платено.

Но нека се замислим за тези деца в лагера. Как израстват те? Представете си какво им се татуира в съзнанието още от бебета.

Бомбардировки – през ден. Ту футбол, ту скривалище

Баща му, брат му, чичо му – все мартири, все геройска смърт някъде из отнетите земи. И така през цялото детство, после през юношеството и до зрялата възраст, ако изобщо стигне до нея.

Това възпитание не може да не те направи приятел на смъртта. Пророкът казва, че този живот в сравнение със следващия е колкото дължината на неговия лък в сравнение с целия свят. Този свят е само репетицията за истинския живот.

Ако са живи, онези деца в Сабра би трябвало да са 50-60-годишни. Страх ме е обаче, че поне половината също са “мартири”, което в оригиналната арабска дума означава нещо като “свидетели пред Аллах”. А останалите? След поредица граждански войни, израелски нахлувания и другите апокалиптични събития в Ливан, през септември 1982 г. двата палестински лагера край Бейрут, Сабра и Шатила, бяха напълно изклани. До крак.

Това бе съвместна акция на израелската армия и ливанската дясна милиция. Но те също имаха своята справедливост. Кой може да ги съди? Премеждията, през които премина Ливан през 70-те и 80-те години, могат да оправдаят какви ли не наказателни акции.

Първия път, когато отидох там, стори ми се раят на Земята. Втория път беше ад – пълна разруха, навсякъде стрелби и опасни милиции, ни ред, ни транспорт и тотална кражба на автомобили. Спират, преглеждат паспорта и ако не им хареса – контролен изстрел в главата. Две граждански войни, две израелски окупации, една на ООП и една сирийска.

Отдавна не съм ходил там, но чувам, че голямата сила сега е шиитската “Хизбула”, която е подкрепяна от Иран. Тя пък имала 150 000 ракети, докато палестинците в Газа имали само 5 хиляди и пак създадоха ад в Израел. Тези лагери може да са

развъдници на тероризъм,

но те са и парници на човешките трагедии. В тях поколение след поколение от бъдещи мартири се закърмва с разказите за така наречената Накаба (катастрофа) през 1948 г., когато евреите прогонват арабското население от Обетованата земя.

Официално днес има 58 лагера за палестински бежанци и в тях живеят около 1,5 милиона - трето, четвърто и пето поколение,

възпитани в страданията

по голямата Накаба. В тези лагери се раждат много деца, по 5-6 на семейство.

Докато водещата сила на палестинците беше ООП, като че ли нещата бяха по-умерени, защото това бяха светски организации, имаше и марксисти. А и СССР отглеждаше палестински студенти. Но като изчезна светската идеология, на нейно място дойде духовната, мъдростта на джамиите. С появата на “Хамас” борбата стана дълбоко религиозна и тук вече няма да има мир, защото Аллах не позволява мир с угнетителите.

От едната страна – “Мюсюлманското братство” с неговите много по-живи представи какво препоръчва Мохамед. От другата – “Хизбула”, дългата ръка на аятоласите. В средата – най-интелигентният народ на планетата. В най-трагичния сандвич.

Историята на този сандвич няма край. Някои я подхващат от Втората световна война, други от Първата, но аз бих се върнал още към далечната 622 г., когато Мохамед със своите сподвижници се заселва в Ятриб (Медина), където го приютяват 3 еврейски племена. После едното само си тръгва, второто е прогонено, а третото е изклано заради подозрения в предателство.

И оттогава все така. Гледайте и се учете!