Най-странната предизборна кампания, която някога съм виждала, бе в колумбийското селище Макарена, някъде насред джунглата, редом с река, двойник на Амазонка.

В селището няма нито една асфалтирана улица, в единствения хотел няма топла вода, а само едно кранче и тръба от която тече вода от високо.

На всяка улица, на всеки ъгъл, до всяка сграда стои военен с противокуршумна жилетка, каска и автомат в ръцете – зоната се охранява денонощно от армията, защото битката срещу наркокартелите никога не стихва.

Ходим из джунглата, а в някой гъсталак изниква каска и мъж, който с върха на приклада внимателно размества растения. Усмихва ни се и поздравява. После на поляна с крави крачат трима армейци и всеки е готов за стрелба, а туристите щъкаме почти редом с тях. Вървим край обявената за най-красива река в света, а в далечината са военните - пазят!

В късна вечер излизам от дървената постройка, наречена хотел, за да намеря минерална вода и кока кола. Улиците са прашасали, осветени от лампи, захранвани със слънчеви батерии. И както ходя, чувам бурна музика – салца или нещо подобно. Поглеждам да видя къде е купонът, но…оказва се предизборна кампания. Музиката дъни, отпред са закачени два плаката на противниците, празна маса и два празни стола. И туй то – тече музикална кампания. 

Докато се дивя на местната мода, по пътя чувам тупкане на копита. Поглеждам назад и кръстовището пресича мъж на магаре, гушнал момиченце в скута си. Те кротко се промъкват с магарето между две къщи, разстоянието между които е колкото обикновена врата. И докато се оглеждам, чувам пърпорене на мотор. По пътя се задава моторетка, а зад водача седи мъж, нарамил десетина стола на рамо.

На утрото питам нашата водачка, която е родена и израснала в Макарена какво очакват от кмета.

- Какво да очакваме?

- Ами нали аз това питам.

- Нищо не очакваме.

- Какво искате да направи за градчето?

- Какво да прави?

- Абе, жена, това са избори! Кандидатът за кмет трябва да обещае, че ще направи асфалтови улици, ще вдигне тротоари, ще направи модерен хотел, ще помогне някои домове да станат къщи за гости!

- Ама защо са ни такива работи?!

- Ми виж как мизерно живеете!

- Не живеем мизерно! Страхотно живеем!

- В този прахоляк?

- На теб прахът ли ти е проблем?

- На мен не – тук съм за три дни. Вие живеете тук постоянно!

Младата жена въздиша тежко, ама по онзи начин, който показва, че на тъп човек трябва да обяснява ужасно очевадни неща.

- Ти наистина не разбираш! Осем години вече живеем в мир. Знаеш ли каква е ценността на мира? Да заспиваш с мисъл какво ще правиш утре, а не дали ще си жив утре. Да се разходиш из града и да не мислиш, че някой ще те отвлече и изнасили. Ти не знаеш какво значи мир, защото не знаеш какво е да си роден и отгледан в постоянна война. Мислиш, че като не сме били всеки ден в новините, тук не живеехме във война!

Никой кмет не може да обещае повече от това – от мира. И не, не искаме асфалтови улици, защото ще започнат да карат бързо коли и ще загиват хора. Не искаме тротоари, щото ще се спъваме в тях – и така се движим без проблеми. И хотели не искаме, щото и сега сме сложили квота от 300 туристи на ден и пак са ни много. Тук никой не може да ни агитира за нищо, защото си имаме всичко.

В България хем ни предстоят избори в които кандидатите са длъжни да обещават още асфалт, още тротоари, още комфорт, хем не спирам да се сещам за местата по света, където единствената печалба е мирът. И понеже войните ни доближават все повече, добре би било на фона на голямото искане да съзнаваме личната си роля в спокойния живот!

Нашият избор може да е единствено в името на семействата, на децата, на правото ни да минаваме през ежедневието с достойнство.

*От фейсбук