Да, наистина умението да съществуваш днес, като успешен човек, е да умееш много бързо да усвояваш информация, да я осмисляш и да я използваш в своята професия и ежедневие. Обратното те обрича на мъчително и често подстандартно съществуване, в сянката на модерните технологии и професии. Фрустрацията те прави гневен, прави те да загърбваш всичко постигнато от Човечеството до днес и да искаш да се приютиш в сигурността, където не ти се е налагало да научаваш един милион нови неща всеки ден.

Тоест в миналото.

Но то не съществува вече. Изчезнало е и никога няма да се върне.

В Лудницата в Карлуково имаше гара. На тази гара почти никога не спираха влакове. Спирката беше украсена от алкохолизиран железничар, пищящ със пронизителна жална свирка, жълт флаг, избеляла фуражка, обозначаваща неговата принадлежност към държавната администрация, която беше някаква остатъчна реплика към времената на Царство България. Тъмният отвор на един тунел, откъдето с грухтящ звук се втурваха влаковете към София, беше също спомен за баба Илийца и Дядо Йоцо, по чието време някой го беше прокопал. Казват, че веднъж от този тунел бил възникнал в специален влак самият Брежнев и отхвучал към София за страстна целувка, уста в уста, с простосърдечният селски васал от село Правец Тодор Живков, който вероятно го е чакал с нетърпение на Софийската гара с изплезен език.

Лудницата нехаеше за това.

Между циментовите плочи на Карлуковската гара растеше троскот. Там неизвестно как беше възникнала малка гарова кръчмичка, стил социалистически модерн. Луминисцентни лампи, половината отказали да произвеждат светлина, а останалите в син Ван Гогски спектър осветяваха пустеещата спирка от която лекарите, между които бях и аз, се качвахме на редките бавни влакове, които да ни закарат в София в съботите до нашите родни домове. Живеехме в Лудницата и творяхме Психиатрия. Да, творяхме. Живеейки между своите пациенти, споделяйки мизерията на техният бит и постепенно проумявайки Вселената на тяхното мислене, освободено от ограниченията на грижата да “успееш” в един лъжлив свят, да надцакаш системата, ние в известен смисъл ставахме свободни също. Дали и между нас е имало доносници, не знам, но ми се струва, че на дъното на обществото, където пребивавахме, заедно с нашите пациенти, нямаше къде по-долу да бъдем запратени. Това даваше чувство за интелектуална свобода и за особено налудно весело отчаяние. Гасяхме го с яйца миш-маш, което понякога готвех за колегите, което в луковитско наричаха ласкаво “бъркано” и с каквато ракия попаднеше в охраняваната от пазачите лудница. Един от пазачите, които бяха предимно местни хора, се казваше Рашко (не е истинското му име).

Той беше властелинът на желязната луднична врата. Не знам защо, но някога, а може би и досега, вратите на българските лудници са боядисани в зелено и тежат поне половин тон. И пред тях винаги седи един тъжен човек с оловен поглед, който бавно отмества със скрибуцане пантите на Портата, откъдето е толкова трудно да влезеш и да излезеш напълно нормален.

Рашко.

Той беше онова, което се счита за нормален човек.

А онези несретници, луди цигулкови виртуози, халюциниращи гении, поети на словесните салати, които се бяха отървали от диктатите на т.нар. “Аз” и бяха навлезли с летящ старт в космическото пространство, не бяха.

Те бяха нашите полу-приятели и носеха прозвището “пациенти”. От латинският корен на думата, означаваща търпеливи хора. Те изтърпяваха този свят и той тях, а ние бяхме свидетелите, които го описваха и се опитваха да намалят щетите и от двете страни. Какво ли означава да “лекуваш” болест, която пламти и от двете страни на зелената болнична врата?

Дали парцуцата може да го загаси?

Или невролептиците?

Когато идваше нашият бавен влак, който да ни прибере по родните ни домове, преди онези 3 часа през ждрелата и тунелите около проломите на реката Искър, ние заставахме в тези вече толкова далечни петъци и съботи и си поръчвахме по някоя ментовка на гаровата пивница, докато чакаме влака. 0светени от лилавата светлина в падащата вечер, намирахме седнали на разкривените железни столчета с липсващи летвички за сядане Рашко и още някой и друг санитар от Лудницата, или пък местен жител, изоставил в кошарата стадото си. И те също пиеха мента. Беше най-евтиното. Задружно изпивахме по едно, докато от тунела не се зададеше със своите три фара запъхтяният локомотив с неговите предвоенни вагони отнякъде на Север, от Русе, от Червен Бряг или някакви други приказни далечни селища, оцветени от зеленото на ментата.

Тогава Рашко или някой друг санитар, с коза завързана с въженце за крака на неговия железен стол, и тя, дърпаща се да се прибере по-бърже у дома, вдигаше наздравица на изпроводяк с двеста грамовка и пророчески казваше:

”Докторе, докторе, старото никогиш нема а се върне!…”

И е така…Да!

Рашко беше напълно прав.

А аз, ето, без да искам, се върнах пак към миналото и към него. Защото помня миналото, а бъдещето на всеки един от нас предстои и ще бъде винаги неузнаваемо, а често ужасяващо.

Но миналото никога няма да се върне. Не, няма да се върне.

Никогиш!

Старата гара вече сигурно вече не е същата, както и аз самият. Но аз също няма да се върна там.

Освен с този разказ.

*От фейсбук