Бяхме приятели със Ставри Калинов. Ставрос. Означава Кръст, а той си отиде на Кръстов ден.

Нарисува много икони и показа на мнозина как се рисуват православни икони. Показа и на мен.

Запознах се с него на морето, когато бях лекар в участъковата здравна служба в Несебър. Рисуваше неуморно и създаваше изкуство от всичко: от изхвърлен корен създаваше козел с рога, от старите бити от ветровете дъбови дъски на някоя разрушена несебърска къща изработваше образи на светци и Богородица. Нямаше златни листове за техните нимбове и използваше станиол от някоя опаковка за бонбони. Която залепваше с лепило върху образите нарисувани с темпера и жълтък от яйце. Неговата креативност беше безгранична.

Иконите се продаваха на туристите на Слънчев Бряг от амбулантни гларуси и от спасителите, които понякога лекувах от различни професионални заболявания от семейството на гонококите.

Ставри рисуваше непрекъснато в един хотел и съдбата ни свърза астрално, защото аз бях с две седмици по-стар от него, а през сърцата ни течеше завинаги Голямата Река покрай Видин и Лом, откъдето бяха нашите корени. Ние бяхме Дунавски хо̀ра, изхвърлени на брега край морето.

Години след това, в Монтреал намерих една стара дъска и в дълбоката си тъга по майка ни останала сама назад в България, нарисувах една икона на Богородица, точно както ме беше научил Ставрос — с боите на брат ми художника и със станиол от един стар кроасан. Тогава осъзнах, че майка ни винаги беше приличала на Богородица, но аз бях просто един беден емигрант, който дотогава не знаеше това.

Ставри не признаваше изкуствената ученост и имаше теория за важните неща, която се коренеше в неговата интуиция за духа и той се опитваше да го обясни чрез работата си. Непрекъснато изобретяваше нови техники и собствени начини за самоизразяване.

Веднъж направи скулптура от хляб, която обрастна от самосебе си с приказно красив зелен мъх. Скулптурата беше на един плъх.

Той обичаше много Дон Кихот, Васил Левски и България. Макар че поне част от него принадлежеше на ветхозаветните му предци евреи, подобно на Жул Паскен, той черпеше енергията на творбите си от земята на България.

Съмнявам се, че познаваше тайствата на математиката и граматиката, с която мнозина зле образовани се гордеят. Той беше достигнал до сферите, където тези умения бяха излишни.

Най-много от всичко съм се изумявал от неговата работоспособност и неуморно желание за творчество. Такъв неистов инстинкт за труд и за търсене на максималното от себе си видях за съжаление не в България, а в хората живеещи отвъд Океана.

Ставри беше ветхозаветен християнин, жител на Видин, на София и на Света. Беше ограбван, краден, копиран и понякога подценяван. Но аз никога не го видях гневен и завистлив.

Благородно сърце, което спря да бие. Аз ще го помня завинаги в лудешки спринт нанякъде, яхнал велосипеда си, с лента на челото обхванала великолепните му русоляви коси и кротката доброта в синьото му око.

Сбогом Ставри!

Ще се видим Там!

*От фейсбук