Спомням си неща от моя живот, сигурно е досадно. Но изглежда трябва да разказвам това, защото иначе ще остане безмълвно.

Бях заобичал този пациент. Това винаги носи болка, защото сърцето ни е само едно за всички хора.

Беше евреин на моя възраст, с добро семейство, живееше недалече от нас в едно от малките градчета на Лонг Айлънд, близо до Ню Йорк. Битката му с биполярната болест беше епична, защото освен с нея, той се беше сражавал и в онази тежка битка за прехраната на семейството, за бизнеса си и за оцеляването на всички, която само онзи, който е живял в Америка знае колко е трудна. Беше градил бизнеси, беше ги губил, никога не се беше предавал и беше достигнал накрая до предела, до чертата. Последният му бизнес беше с тютюневи изделия, но Америка прогони пушенето отвсякъде и неговият опит и бизнес стана безпредметен. Макар че беше достатъчно стар и децата му вече бяха поели живота си в своите ръце, той не искаше да се предава и започна да работи заедно със свой приятел, който даваше коли на лийзинг. И пак, със своята трудолюбива етика успяваше да направи някакви малки сделки и да се чувства полезен. Възхищавах се на това, което правеше, защото, ако беше както мнозинството българи, щеше отдавна да се е предал и да хленчи за някаква пенсия по болест. А неговите болести бяха не една и две. Основната, биполарното разстройство, бе започнала още в младостта му, но благодарение на добри доктори беше успял да се справи и да бъде доста успешен бизнесмен. За съжаление, с цената на поддържащото лечение с литиум, което в ранните години на прилагането му не винаги е било следено с точните лабораторни изследвания на кръвните нива. Преди медицината да разбере, че ако не се следят внимателно нивата на литиума, е възможно да се увредят дисталните тубули на бъбреците, което постепенно да доведе до бъбречна увреда и фатална недостатъчност. Когато дойде при мен, той вече беше на хемодиализа. ( Дали в неговите патила не се прокрадна и тъгата за майка ми, която умря сама, далече от нас в коридорите на Пирогов от бъбречна недостатъчност? Вероятно е било така ).

Но най-вече бях впечатлен от неговото доблестно отношение към живота, който беше живял against all odds. Въпреки всичко. Винаги беше се сражавал с болестта и с трудностите в името на своето семейство. Притежаваше мъжеството да вървиш срещу вятъра, срещу всички трудности. Разбирах тази позиция, макар че Господ беше милостив с мен и никога не стовари върху мене тежка болест, свръх онези трудности, които бяха причинени просто от самото Зло, настанено в моята Родина. Първо почина брат му. Той беше също на хемодиализа, но не поради литий, а защото имаше диабет. Нямаше депресии, както моят пациент, но угасна въпреки най-добрите усилия, които положиха нефролозите в нашата болница. Аз нямам етично право да спомена името на моя пациент, нито на брат му, но ще го нарека Мойсей. Мойсей преживя тежко загубата на брат си, но продължи да ходи на работа с неизменното за всички евреи, които имах като пациенти, поразително трудолюбиво постоянство. Имаше прозрачни сини очи, приглушен бавен глас, грапаво лице белязано от шарка и някаква особена черта, която в популярните списания наричат емоционална интелигентност. Аз бих я нарекъл човечност и в неговия случай даже бих се въздържал от така модните термини като “емпатия”. Той просто беше един свестен човек. Нашите срещи бяха седмични и аз трябваше да следя състоянието му, след като лития беше отдавна заменен с други лекарства. Всъщност аз държах да го виждам, защото той беше в екзистенциална агония, при която постепенно губеше смисъла на живота си. Три пъти седмично трябваше да му се прави диализа и това беше все по-мъчително за него. Един ден дойде и ми призна, че не може да продължава повече и че е взел решение да я прекрати. Страданието му беше стигнало до предела. Беше говорил със семейството си. Помолих го да дойде с всички тях. Прекрасно семейство, добри отраснали деца, за които беше отдал живота си и всичките си сили. Употребих всичкото си красноречие и всичките си аргументи защо не трябва да умре, а да продължи въпреки болките и страданието. Всички мълчаха. Помолих го да дойде за последната ни среща сам. Той все още можеше да шофира.

Помолих го да не си отива, вече не като лекар, а като приятел. Казах му, че ще ми липсва и че светът ще бъде по пуст без него и без всичко, което той представлява в тази Вселена. Това беше моят последен аргумент. Не, — каза той и се сбогувахме. Прегърнах го и се разплаках, всъщност заради мъжеството му. Близките му ми се обадиха, че в сряда Мойсей не е отишъл на диализа и в петък вечерта се е споминал.

*От фейсбук