Публикуваме интервю от 2012 г. на починалия през декември 2020 г. български мим, който тогава възстанови своя коронен спектакъл "Един мим разказва" близо 40 години след премиерата му.

- Господин Горанов, обявявали са ви за ученик на Марсел Марсо, но винаги подчертавате, че сте самоук...

- Да, така е. Завършил съм в класа на проф. Боян Дановски. В началото на първи курс той ми каза: при теб има нещо, виждаш и с гърба си, и ме насърчи да се занимавам с пантомима. Даде ми книга на руски автор и започнах по нея.

Всеки петък отивах да му показвам докъде съм стигнал. Като завърших, почнах в Плевенския театър като говорещ актьор в "Процесът срещу един клоун" на Хайнрих Бьол. Успях да вкарам и няколко пантомимни етюда и така

хобито взе да измества говорещия театър

макар че и в него ми вървеше - още с тази първа роля получих национална награда.

- Догодина се навършват 40 години, откакто е създаден спектакълът "Един мим разказва". Как се роди той?

- Веднъж прочетох във в. "Вечерни новини", че в Белград има фестивал за монодрама и пантомима. Веднага от Плевен дойдох в София при Любомир Кабакчиев, беше секретар на Съюза на артистите. И му заявих, че искам да отида на фестивала, да видя за какво става дума. Той ме гледа: ама как така?

После ми обясни, че не може да ме прати по друг начин, освен като участник. Тук пък аз се стъписах - имах няколко етюда, турне до Съветския съюз, не беше достатъчно. Но се съгласих и спретнах втората част на "Един мим разказва", която и сега е горе-долу същата. Първата е променена - обикновено в нея се правят т. нар. стилни етюди, в които мимът демонстрира техниката си, за да може зрителят да опознае неговия език.

Тези етюди показват и нивото му - Марсел Марсо например имаше 12 различни вида ходения на място. Премиерата на спектакъла беше де факто на фестивала в Югославия. Там ме представиха като ученик на Марсо. Дори се притесних, обясних им, че ще го прочетат в България, ще станем за резил.

Едва на следващата година ми разрешиха да направя спектакъла и у нас - пантомимата тогава се приемаше за западен уклон.

- Преди няколко години пак го възстановихте?

- Върнах се да го играя преди 7 години, защото не ме бяха гледали средната и малката ми дъщеря. Исках да видят какъв е бил баща им. След това си казах: край. Те вече знаят що за

 "чудовище" съм на сцената -

наскоро ме нарекоха така. Не можех просто да им кажа - аз съм много добър. Трябва да ме видят. Театърът, танцът, мимодрамата се раждат в 7 и умират в 9 часа вечерта. Тези изкуства влияят на различни центрове. Театърът - на съзнанието, което провокира емоциите.

Танцът - на визията. Но има и още един център - въображението. Тук обаче идва друг проблем - не всеки човек има въображение. Да умееш да виждаш в пространството, е своеобразен талант. Но този, който го има, от пасивен, става активен зрител. И моето произведение вече не е само мое, а и негово.

- Един от най-успешните ви спектакли - "Дон Жуан", няма официална премиера в България...

- Постановката беше разглеждана от три художествени съвета, но премиера нямаше въпреки спечелените 15-16 награди в чужбина.

Първата му част беше говореща и шефовете бяха против това. Във втората пък имаше

секссцени по кама сутра

Това беше първата ми мимодрама. Търсех как да преодолея проблема, че при групова пантомима соловата техника е неприложима, защото има диалог,който не може да се направи с дърпане на въже. Трябваше нов изказ. Измислих първата част да е репетиция на "Дон Жуан" - говорещо действие.

Аз съм режисьорът, актьорите репетират и тя завършва с думите: да не ми е името Вельо Горанов, ако не направя спектакъла и без текст. И почва втората част. Изследвах Дон Жуан като ракова клетка - за мен да разрушиш, без да носиш нещо в замяна, е рак.

 Във всички варианти на пиесата героят взема дрехите на Сганарел и се преоблича, за да избяга. Аз реших той да се скрие в църквата, където не могат да го преследват, а Сганарел да не му даде дрехите си. Тогава Дон Жуан вижда Исус и решава да преоблече него. Сваля го от кръста, преоблича го и се качва на неговото място.

В това време преследвачите влизат и убиват Исус. Има нов Бог, започва разруха. Сганарел се отдава на вакханалия - тук бяха и въпросните сцени, които смущаваха комисиите. Този спектакъл в Египет взе три първи награди, само 10 дни след като пресата в Кайро беше бълвала гущери, защото през август месец 1989 г. гонехме турците.

- Защо сте искали да избягате в чужбина?

- Ами съпротивата срещу мен и студио "Пантомима" , което бях създал към театър "Сълза и смях", беше огромна. Имах конфликт с директора. Подготвих се да остана с 5 човека в Америка през 1986 г. след фестивала в Мексико, за който подготвих "Болеро" по "Дон Кихот". Предупредиха ме преди да тръгна, че знаят за намеренията ми.

Естествено, отричах. Човекът, когото бяха изпратили да ме следи, ме попита директно: кажи защо. И му отговорих: с този директор не мога да работя - няма фестивал, на който да не съм взел награди, мексиканците ме носиха на ръце за "Болерото", не може така да се отнасят с мен. И

сключих сделка с държавата - ще се върна, но искам държавен театър.

- Как поддържате форма?

- Тренирам по 5-6 часа на ден. Ходенията на място трябва да се правят с часове, за да станат толкова естествени, колкото е обикновеното ходене при всеки човек. Спомням си едно пътуване до Полша през 1975-1976 г.

Условието беше да се говори на френски или английски, а аз знам малко руски. Шефът на фестивала се развика, че няма да общува с мен на руски. Реших да си тръгна на следващия ден, но същият следобед имаше демонстрация на мим от ГДР - на фестивала един показва, другите повтарят. Шефът ме подкани да си сложа трикото. Влязох в залата - едни тъпи неща показваха. Почнаха да напускат, аз също си тръгнах. Немецът се ядоса - демонстрираше яздене на кон, но слаба техника. Единият от напусналите се оказа американец, ученик на Етиен Декру, с класическо яздене.

Вторият беше ученик на Марсел Марсо - язди гумен кон, който се пука, пък го помпа. Знаех тези две техники, но си имах моя: разделям тялото на две части - долу краката чукат галоп, раван или друго. А горната част е спрямо краката. Всички се втрещиха. На вечеря директорът дойде, спомни си руския, извини се, поиска да дам урок. А като изляза навън, ставам шовинист - заявих, че ще говоря на български. Разтичаха се, намериха наши студенти. Но им казах, че няма да покажа пантомимен екзерсис, който трае около 6 часа, а само физическа техника - около 4-5 часа. Като свърших, всички бяха изпокапали.

- Умеете да демонстрирате характер...

- Да. На фестивал в Италия ми дадоха втора награда, но знаех, че заслужавам първата. Ядосах се и хвърлих статуетката зад кулисите. После дойдоха да ме молят да закрия фестивала - по регламент това е право на победителя. Но шефът ме увещава, че ако излезе групата, класирана първа, ще ги замерят с домати. Съгласих се при условие, че ми платят. В България ми се наложи да давам куп обяснения. А веднъж

метнах и брадвичка срещу директор на "Сълза и смях"

която се заби близо до главата му - влизаше и ми пречеше да репетирам. Е, внимавах да не го нараня.

- Тогава ли напуснахте "Сълза и смях"?

- Не, преди няколко години, защото постъпиха лошо с мен чисто колегиално. Бях назначен от Стефан Данаилов с едва ли не поименна бройка - ръководител движенчески театри в България. То нямаше такива, но Ламбо каза: ти имаш енергия. Тръгнах да правя, но предлагам едно, отрязват го, предлагам друго - пак.

Бях получил съгласие от състава на Лили Игнатова да играят, но държаха да получат солиден хонорар. Намерих спонсор, отидох при директора на театъра, но той настоя парите да се приведат първо на него. Не можех да поискам това от бизнесмена. Капката преля, когато заради ремонт в театъра поръчах на един австриец, който е правил осветлението на НДК, да направи оферта - платих му я от джоба си.

Не питах кое предложение са избрали, но побеснях, когато намерих чертежите на австриеца захвърлени зад един шкаф. И в един прекрасен ден ми дадоха заповед за освобождаване, подписана от двама свидетели - все едно съм отказал да я взема. Попитах: как не ви е срам. Поисках истинска заповед. Директорът дори не излезе да ми я даде - остави това на секретарката.

- Как станахте кредитен милионер?

- След студио "Пантомима" създадох театър "Движение" и скоро след това излезе Указ 56. Видях, че по него се получават много финансови облекчения и се регистрирах. Разрешиха ми транспортна дейност.

Приятел от СО МАТ ме уреди с 13 бракувани ремаркета, от които сглобих 7. Бях четвъртата фирма в България с международен транспорт, един превоз до Германия ми носеше 3-4 хиляди марки. Тези пари отиваха в театъра. Проблемът беше, че не бях негов директор, защото не бях партиен член. Имах друг директор - интелигентен човек, но страхлив. Поисках да го сменят и тогава сложиха Гертруда Луканова. Откъде ще знам, че Андрей Луканов ще стане премиер. Така или иначе, всички му хвърлиха око. Първо ми пратиха семейство от Бургас. Дойдоха тук, спяха на хотел с двете си дъщери. Идваха при мен, стояха на репетиции - тогава правех "Крал Лир" заради Наум Шопов. За мен той е най-големият български актьор.

Видях как прие уволнението си и веднага го назначих при мен. И го питам: какво искаш да играеш. А той: крал Лир. Изумих се, но го направих. И точно тогава се появи въпросното семейство и ми дават 50 000 лв. дарение за хонорари на актьорите. Пълен шок. А вече закъсвах финансово - след 10 ноември шофьорите почнаха да крадат, цялата омраза към червените се прехвърли към театъра.

И изведнъж този човек ми казва, че е изтеглил кредит за купуване на транспорт. Вече се чудех как да се отърва от тировете и му ги дадох. Но скоро той заяви, че те не струват нищо и си поиска парите обратно. Отказах, а той ми прати четирима души - сутрин ме вземат, вечер ме връщат. Един от тях беше тренирал карате при мен и това ме спаси. Писах и до съветника на Желю Желев Георги Данаилов. Този човек, името му беше Петрушев, поиска

театърът да стане бинго

 Тогава се обърнах към ГДБОП, те го извикаха и му казаха да ме остави. Изтеглих кредит, за да си откупя отбратно тировете . Но тогава лихвата от 26% скочи на 360%. Идваше ми да си тегля куршума. Влязох в омагьосан кръг. Театърът е конструиран по мой проект и за да го спася, направих нова фирма "Движение" ООД с авторско право върху шапитото, което беше на мястото на х. "Хилтън". С тази нова фирма захванах бизнес с видеокасети.

Печелехме луди пари. Дадох дялове на най-бизките ми колеги и, естествено, на Гертруда Луканова. Но с условие печалбите да влязат в театъра, за да го спася от банките. С парите от касетите "Движение" ООД изкупи всичките дългове на едноименния държавен театър. Тогава заявих на трупата - стана ли на 50 години, прекратявам този бизнес и се връщам към театъра. Така и направих, взех клас във ВИТИЗ. Бедата е, че от този момент фирмата престава да връща кредитите. Печелят от касетите, но нищо не погасяват.

И фирмата става

кредитен милионер

Разбирам това след една година, защото тя е на моя адрес, въпреки че не съм неин управител. Почват да ме търсят от банките. Това е през 1997 г., заради реогранизация в театъра ме махат и оттам.

- Тогава ли се забъркахте с Поли Пантев?

- Оказва се, че секретарката ми сключва договор с него през септември месец, без аз да знам, и дава театъра за дискотека на Поли Пантев и братя Пехливанови. Те започнаха да режат практикаблите, за да правят барове - едва успях да си измъкна електрониката. Тогава се обърнах към Ема Москова и тя ме назначи за директор.

И отидох да се представя на Поли Пантев - дискотеката беше открита на 27 ноември, аз ставам директор на 1 декември. В договора беше записано, че всеки понеделник се приспадат приходи-разходи и театърът получава съответен дял. Явявам се аз и си искам парите. Можете ли да си представите реакцията му. "От мен пари? Ти чуваш ли се." Но след седмица аз пак отивам. На третия път той така се ядоса, че им каза да ме закарат на Витоша, където ме вързаха и зарязаха. След няколко часа успях да се измъкна и пак отидох при него. Той се втрещи, като ме видя. И каза на своите: оставете го, тоя е луд.

- Така ли приключиха отношенията ви?

- Не, имаше още един случай. На паркинга пред шапитото имаше тента на мой приятел. Един ден ми се обаждат, че идват да я разглобяват. Отидох и ги спрях. Неговите хора му звъннаха. Той

пристигна с огромен черен джип, извади пушка-помпа, зареди я и тръгна към мен:

"Ти ли бе, докога ще ме разиграваш?" Не отстъпих и дори понечих да натисна палеца му с пръст. Той си дръпна ръката и пита: "Не видя ли, че я заредих?" "Видях, ама нали ще има твой отпечатък", му отвръщам. "Ти наистина си луд."

Спряха разглобяването. Пантев се обърна към охраната си и им се закани, че ако още веднъж се появя пред очите му, тях ще гони. Поисках да приключим договора. Той се озъби: никой не е приключвал договор с мен. Но сякаш Господ ме пази.

Това се случва на 24-27 декември, а на 31 декември Ганеца стреля с автомата на шапитото. На 1 януари ме прибра полицията, защото съм директор на театъра. Води се следствие - изведнъж се оказва, че всичко в дискотеката било за сметка на театъра - ток, вода. Тогава в парламента промениха закона и за ЕООД-тата вече щяха да плащат и децата на собствениците им. Тогава заявих на партньорите си, че изкупувам дяловете им, но искам да се махнат. Така всички активи и пасиви на театъра станаха мои - 70 000 хиляди долара бяха дълговете само към физически лица, към банките - 200 000. Стигнах до положението да връщам желязо, хартия, за да оцелявам.

- Как свърши всичко?

- През 1999 г. трябваше да се демонтира шапитото заради строежа на хотел "Хилтън". Младежка кооперация "Ялта" поиска да го сложи на стадион "Юнак" - това е прословутата дискотека "Индиго". Договорът за наем беше да върнат кредитите на банките. Тогава стана нещастието с децата - явно съм сключил сделка с дявола. От шапитото нищо не остана - окрадоха го цигани, накрая го запалиха наркоманите. Така изгоряха 20 години от моя живот.