Анонимни хроники от II и IV век говорят за нашия народ

Някои са достигнали до нас от по-късни преписи, а други вероятно имат предвид Стара Велика България

Исторически сведения за съществуването на България са запазени още от 354 г. сл. Хр., а според някои учени държавност има дори по-рано - от II век сл. Хр. Вероятно обаче в тези извори става дума за Старата Велика България, а не за днешните ни земи. Но за византийците в онези времена двете са били едно и също. Най-малкото защото кан Аспарух е третият син на кан Кубрат.

“Нашето присъствие в Европа е предмет на много дискусии - обяснява проф. Павлов. - В сирийските извори и други, по-малко известни за нас, за българите се говори от началото на християнската ера. Някои казват от II век, други - от I. Племената присъстват в района на Северен Кавказ, северното Черноморие и Приазовието.”

В своята “История на арменците” (около 482 г.) Мовсес Хоренаци споменава за преселение на българите на Вунд към земите на днешна Армения по времето на местния цар Валарш II (185-198 г.). Причината за миграцията са размирици.

Това заедно с “Именник на българските канове” дава основания на изследователи като акад. Григор Велев да твърдят, че българите имат ясно изразено етнополитическо самосъзнание и

някаква форма на

държавно устройство поне

от 60-те години на II век.

Той смята, че институционалността се олицетворява от династията Дуло.

Сборникът твърди, че родът поставя началото на българската държавност и първи неин владетел е Авитохол. Както казват, е живял 300 години. Има предположения, че става дума за предводителя на хуните Атила, но няма категорични доказателства.

Мненията кога точно е управлявал легендарният предводител на прабългарите, също не са категорични. Историкът проф. Георги Бакалов се опитва да го изчисли. Неговата хипотеза е, че Авитохол е поел властта преди 1858 г.

“Визираната в “Именника”

дата за началото на

държавността - 165 г.,

може да се приеме само условно като първа податка за дългия процес на държавообразуването, който завършва с формираната през 632 г. държава на кан Кубрат. Аспарух премества средището на сараката (древнобългарско название за държава и войска) в западна посока. И пак според “Именника”, без да се къса връзката с държавното обединение на покойния си баща.

Вземайки под внимание тези данни, които са видими и лесно проверими, трябва да скъсаме с неоправдано подценяващото древната ни история становище, че началото на България е поставено през 681 г.”, пише в трудовете си покойният проф. Георги Бакалов.

Данните обаче са по-скоро легенди според днешните историци. Запазеният препис е късен.

Открит е през 1861 г. и публикуван 5 години по-късно от руския учен Андрей Попов в неговия труд “Обзор на хронографите в руска редакция”. Ученият предполага, че “Именникът” е бил включен в сборник с книги от Библията по лично нареждане на цар Симеон Велики, за да покаже древността на българската държава. Така изчисленията сочат, че тя е

съществувала 515 години

преди Аспарух да завладее

крайдунавските земи.

За българите се говори и в римска хроника от 354 г. Там сведенията са лаконични: Ziezi ex quo vulgares (Зиези, от когото са българите). Зиези е внук на Ной и син на библейския патриарх Сим.

Според някои учени това описание показва, че е имало държавен субект.

“В онези времена не се

прави голяма разлика

между народ и държава.

Така че не може да се каже как точно е спомената България”, допълват специалистите. Но има други историци, според които в Анонимния римски хронограф не става дума за българите, а за някакви варвари и има правописна грешка.

А официалната наука все още смята, че днес честваме 1342 г. от създаването на страната.