Преди много години (както става ясно от младежкото ми лице на снимката) един приятел от Йордания ме покани в къщата на своите родители, далеч от столицата Аман. Домакините бяха вече хора на години и не исках да ги притесняваме излишно, но пък и нямаше как да отклоня тази най-превъзходна от всички сравнителни степени на традиционното арабско гостоприемство.

Баща му, въпреки че скоро щеше да навърши 100, не се разделяше с цигарето - аксесоар, придобил популярност в началото на миналия век, може би още преди Лорънс Арабски да се появи по тия земи.

Майка му бе малко по-млада, запазила пъргава жизненост, радушна и разговорлива. Щом влязохме в къщата, скочи сякаш млада невеста, разшета се, донесе плодове от градината, направи чай...

Колко време сте заедно, питам моите мили домакини.

"Колко време ли?", поглежда ме възрастната жена. И без да се замисля в пресмятане на годините казва: "През цялото време. Един живот време!"

Видя ми се много. Сигурно защото бях на 22, а те двамата се познаваха от цели три, дори четири мои живота. Опитах се да си представя началото на тази тяхна любов. Като в песен на Фейруз: "Аз пиша името ти, любими, върху старата топола, ти пишеш името ми, любими, върху пепелта край пътя. Утре светът ще се извали от сърцераздирателни истории, но твоето име ще остане, а моето ще изчезне завинаги..."

Взирах се в лицата на моите възрастни домакини. Мимолетните трепети на младостта бяха безвъзвратно отмити от пороя на годините, но набръчканите белези на споделеното щастие като че ли бяха гравирани по тях. Като стари любовни инициали върху кората на вековен дънер. Но нима не е така и с всички нас? Зрелостта на нашето пробуждане винаги е по-мъдра от всичките ни младежки сънища.

Излязох да се поразходя по хълмовете над селото в очакване на залеза. И ето че най-неочаквано в обектива ми влязоха други двама души. Момче и момиче, флиртуващи пред красотата на отиващия си ден. Може би ден първи на тяхната вечна любов. Сякаш виждах моите престарели домакини в началото на тяхното житейско пътешествие. Почувствах се като току-що пристъпил прага им, ненадейно пристигнал на гости, преди цели четири мои живота, в самата зора на общите им блянове.

Снимах двамата младежи. Но си помислих какъв крадец на невинни спомени съм и свалих оръжието на своето любопитство. Поседях на хълма без да правя нищо повече. След малко влюбените минаха покрай мен, бързайки по пътя надолу към селото, за да се приберат преди да е мръкнало.

Ако се бяха спрели да ме попитат дали не съм видял през обектива тяхното бъдеще, щях да отворя "Пророкът" на Халил Джубран и да им прочета какво пише там за любовта:

"Като сноп ожъната пшеница ще ви сбере. Ще ви вършее клас по клас, докато не ви разголи напълно. Ще ви пресее, докле ви освободи от всичко излишно. Ще ви смели до бялост. Сетне ще ви омеси до мекост и ще ви даде свещения си огън, за да направи от вас хляб за трапезата на Бог."

*От фейсбук