Германците не успяват да повторят операцията, но в Нюрнберг ги обвиняват за чудовищното престъпление и ги карат да обезщетят руснаците за предизвиканата от тях експлозия

Взривяването на язовирната стена на Каховската ВЕЦ в окупираната част на Украйна доведе до хуманитарна и екологична катастрофа и предизвика гняв и възмущение в целия свят. След като повече от 40 селища и на двата бряга на Днепър останаха под водата, се появиха и съобщения за жертви на много места, но заради военната обстановка

истинските мащаби

на щетите,

включително и екологичните, ще се оценяват тепърва.

На фона на това Украйна и Русия си размениха обвинения кой е виновен за предизвикания геноцид и екоцид. Засега мнението на независимите наблюдатели е, че руската страна е отговорна за чудовищния акт. И аргументите за това са много - освен че централата се намира в окупираната от нея част на страната, елементарната логика сочи, че тя има и мотиви, за да го извърши - да спре украинското контранастъпление.

Но има и нещо повече - почти идентичен аналог в миналото. В разгара на Втората световна война, в момент на отчаяние Кремъл отново използва същите прийоми, за да спре настъпващите германски войски. При това също на Днепър, но по-нагоре по течението. Взривяването става на 18 август 1941 г. в тогавашната Днепровска ВЕЦ (ДнепроГЕС), на територията на гр. Запорожие.

Загиват десетки

хиляди мирни жители,

както и много червеноармейци. Строена по мегаломанските планове на Ленин за електрификация и с привлечени американски специалисти и техника, в периода 1932 - 1956 г. тя е била най-голямата водноелектрическа централа в цяла Европа.

Исторически сведения сочат, че сградата е била минирана предварително (до края на юли 1941 г.) от 157-и полк на НКВД. За целта са използвани над 20 тона от експлозива амонал. И когато в средата на август две дивизии на Вермахта (9-а и 14-а) вече са в непосредствена близост до Запорожие, в Червената армия (18-а и 9-а армия с прикрепени отделни части) цари суматоха. Започва отстъпление и тогава е дадена заповед за взривяването на ДнепроГЕС.

Около 20,15 часа прозвучава експлозия, в резултат на която са разрушени над 165 м от огромната язовирна стена.

Вълна с височина

около 30 метра

тръгва надолу по течението на Днепър, като помита градското крайбрежие в Запорожие, залива големия населен остров Хортиця и стига до съседните градове - Никопол и Марганец.

Досега не са открити документални свидетелства за точния брой на жертвите от предизвикания потоп, но по косвени данни на военни, учени и съвременници са загинали до 100 000 мирни жители и до 20 000 отстъпващи червеноармейци.

Безброй хора остават без покрив над главата, унищожен е изцяло и Запорожкият речен флот. В същото време, според командването на Вермахта, германските загуби възлизат на 1500 души. Руските историци и до днес спорят доколко е било оправдано подобно действие от военна гледна точка.

“Трябва да бъдат разделени нещата - казва в интервю за радио “Свобода” историкът Борис Соколов. - Унищожаването на турбините на централата, разрушаването на машинната зала е едно. Друго е взривяването на язовирната стена на ДнепроГЕС. Първото е било напълно оправдано.

Оборудването е било

изведено от строя

доста ефективно, което е предизвикало дори възхищението на германския министър Алберт Шпеер. Сменят режима на разпределение на смазката при работещи на пълна мощност турбини, те се нажежават и бързо се превръщат в скрап. Затова германците вече не са били в състояние да възстановят турбините и през 1942 г. са принудени да поставят свои.”

Проблемът е, че за разрушаването на водохранилището няма разумна причина.

“Що се отнася до взривяването на язовирната стена, това е било голяма глупост - смята Соколов. - Защото германците така или иначе са я възстановили. И са експлоатирали централата. А от експлозията са загинали съветските войници, които в този момент са се изтегляли по язовирната стена. Освен това е залято Запорожие, в което все още е имало съветски войски, погълнати са от водата и големи съветски военни части, които са се намирали надолу по течението, или са били отрязани от прииждащата стихия и са били принудени да се предадат. Тоест това е бил един безсмислен акт.”

Самоунищожителното решение е в изпълнение на заповедта на Сталин за оставянето на “изгорена земя” и ликвидирането на всички промишлени обекти в загубените територии, а това включва и ДнепроГЕС. И наистина - заповедта за взривяването е била до такава степен секретна, че дори не са били предупредени частите, които са се намирали на самата язовирна стена. В същото време тази експлозия не нанася някакви

сериозни щети на

германските войски

Съветската армия понася много по-големи загуби. Естествено, никой не знае броя на загиналите мирни жители, но със сигурност е бил огромен.

Операцията е извършена под ръководството на инженер-полковника от НКВД Борис Александрович Епов -кандидат на техническите науки и автор на много научни трудове за взривните вещества. Участник в съветско-финландската война от 1939 - 1940 г., за “заслугите” си по осъществяването на експлозията той става и лауреат на Сталинската награда за 1942 - 1943 г.

Навремето в интервю за съветско издание Борис Александрович си спомня:

“На 14 август ми се обади началникът на инженерните войски генерал Л. З. Котляр и ми предложи да дам идеи за извеждането от експлоатация на водноелектрическата централа на Днепър чрез разрушаване на язовира, моста през аванкамерата и машинното отделение, както и за необходимите материали за това. Нареди ми да летя сутринта със специален самолет до Запорожие, за да подготвя планираното унищожение, като ми даде двама младши лейтенанти, както и необходимите указания на полковник Шифрин, началник на инженерните войски на Южния фронт.

Пристигайки в Запорожие, се уверих, че необходимите материали са доставени с друг самолет и са на летището, отидох при началника Т. Коломиец, член на военния съвет на фронта, който беше в Запорожие, и след това продължих с помощта на гореспоменатите младши лейтенанти и един батальон, определен за изпълнение на получените задачи.”

По неговите спомени до края на деня на 18 август германците достигат десния бряг на Днепър и

започват да обстрелват

левия бряг

Полкът на НКВД се оттегля на левия бряг и командирът на полка, отстъпвайки заедно със свързочния подполковник Петровски, дава команда за извършване на взривовете, което заедно с придадените младши лейтенанти изпълнява Епов. В резултат на експлозията от язовирната стена са изтръгнати около 100 метра по дължината й (от общата дължина 600 м).

Секретността е била толкова строга, че за малко да пострада и самият извършител.

“Генерал Запорожец, началник на политическия отдел на фронта, трябваше да докладва за изпълнението, тъй като целият състав на Военния съвет на фронта беше във войските и в щаба на фронта - разказва след години Епов. - Запорожец беше най-възрастният от офицерите, но той беше в паническо настроение, тъй като се намираше с щаба на фронта на левия бряг, докато германците вече бяха достигнали десния бряг, и освен това не знаеше за решението да се извади “ДнепроГЕС” от строя. Затова реакцията му беше: “Предайте оръжията!”. Бездействащият адютант, след като взе револвера ми и не знаеше какво да прави с мен, с оглед на вече получената заповед за преместване на щаба дълбоко в отбраната, ме прехвърли в предния СМЕРШ (органите на ОГПУ във войските по време на войната). СМЕРШ, разбира се, също без да знае за заповедта, ме обвини в предателство и в продължение на десет дни ме разпитваше чия разрушителна задача изпълнявам, а след това, осъзнавайки истинското състояние на нещата, не знаеше как да излезе от създалия се инцидент.

По това време генерал Котляр получи среща с другаря Сталин и му докладва за този случай. Сталин веднага даде указания на НКВД вечерта и сутринта в 6 часа вече бях освободен от ареста. Началникът на фронтовия СМЕРШ ми се извини и взе мерки да ме приведе в ред и да ме прехвърли в щаба на фронтовите инженерни войски, а оттам се върнах със самолет в Москва на 20 септември.”

По време на окупацията германците възстановяват съоръжението. Куриозното е, че и до ден-днешен в различни публикации се среща информация, че германските войски по време на отстъплението си напълно или частично

също са взривили

стената на язовира

И вероятно наистина са се подготвяли за това, но истината е, че не са го направили.

Пише го дори в съветската енциклопедия “Великата отечествена война. 1941 - 1945”: “В нощта на 29 срещу 30 декември 1943 г. съветските войски преминават Днепър. Сапьорите си пробиват път през взривените участъци на язовира до десния бряг, откриват и прерязват електрическите кабели, положени от врага към зарядите, които трябва да унищожат Днепрогес.

Общо по време на разминирането на “ДнепроГЕС” от януари до август 1944 г. сапьорите изваждат 66 тона експлозиви, 26 хиляди мини, снаряди и гранати.”

За германския неуспешен опит за взривяване на язовира се пише и в други източници, публикувани в следвоенните години. Фактът, че язовирът не е бил разрушен от германците, се доказва и от Григорий Петрович Евдокимов, по време на Великата отечествена война навигатор на бомбардировач: “Командването очакваше, че бомби с голям калибър с предпазители, настроени на различни закъснения, експлодирайки, ще скъсат

проводниците,

водещи до язовира,

и по този начин ще предотвратят експлозията и разрушаването на язовира, подготвяно от германците. Тази задача беше изключително трудна - в крайна сметка можеше да вкарате само една бомба в стената и тя щеше да полети във въздуха. От снимките, направена от дневен разузнавач, целта беше внимателно проучена. Определиха се подходи, методи за справяне със ситуацията. И задачата беше успешно решена.”

А колумнистът на “Совершенно секретно” Йосиф Галперин публикува свидетелствата на сапьора Насибула Хаматович Ямалов, един от тези, които успяват да се промъкнат и да срежат кабелите: “Първоначално имаше деветнадесет доброволци, избрани от различни части от капитан Михаил Сошински. Ние

тренирахме на

нашия ляв бряг

Участниците се научиха как безшумно да си проправят път по разрушените бетонни блокове, с плетени въжени стълби. Тогава сапьори, разузнавачи, водолази в продължение на месец и половина в края на 1943 г. през нощта се изкачваха на язовира, завзет от германците, търсейки кабели. А фронтът стоеше, чакаше, не форсира нито Днепър, нито съоръженията. Защото, ако германците успееха да взривят язовира, наводнението щеше да отнесе настъпващите войски.”

От тези и многобройни други свидетелства става ясно, че съветските войски полагат значителни усилия да запазят централата непокътната, а експлозията на язовирната стена е успешно предотвратена.

Тези факти обаче не пречат на Нюрнбергския процес да увеличи обема на исканията за германски репарации, като съветската страна представи снимки на Днепровската ВЕЦ - взривена от собствените й войски.

Ето че 82 години по-късно събитията се повтарят…